напред назад Обратно към: [Идеологът на нацията. Думи за Вазов][Инна Пелева][СЛОВОТО]



Част 1


Факт е..., че тоя прочут панаир [Узунджовският], който е събирал търговци от четиритях страни на Отоманската империя, па даже и от Немско, Сърбия и Ромъния, комерческата му звезда угасна безвъзратно същата тая година, по Заарското въстание, който факт като да предизвестяваше с това падането на турското царство.

З. Стоянов

Всяко събитие, след като се случи, може да бъде представено за неизбежно от всеки компетентен журналист или историк.

Дж. Пулицър

 

Всяка национална  литературна история неминуемо се структурира около повече или по-малко на брой текстове, осъдени да бъдат географско-езиковата конкретизация на Класичното, да консумират Власт, да пребивават във високите етажи на местните аксиологии. Точно тези произведения всъщност (а не шокиращите новости, не пресните изобретения в писането) доказват литературната комуникация като крайно проблематична възможност (или дори като невъзможност), като управляемост от фактори, нямащи много общо с природата на "естетико-художественото",  като среща на взаимоизключващи се интереси, мотивации, цели, представи за "правилната" функционализираност на Книгата в живеенето на групата. Безспорната ценност на въпросните произведения се приема за изразена във всеизвестността им (макар че "всеизвестно" може да е и ласкав синоним на "безинтересно" и "изхабено"), с чието осигуряване се заемат институции от различни социокултурни страти. Чрез набор от репресивни мерки за оказване на натиск и упражняване на контрол те превръщат познаването на въпросните страници в Задължение за всеки правилно интегриран в групата индивид. Това автоматически пред-поставя у Принуждавания, Следения, Изпитвания известен негативизъм спрямо текста, превърнал се в някаква материализация на не-свободата - в тази страна не може да не си чел ТОВА. Компромисът между конформисткото "няма как", скуката и порива по надхитряване на Властта постига негласната договореност, че дори и нечелият трябва да знае какво казват челите преди и вместо него, а това не е непостижимо, защото съществува Учебникът.

Когато текст от националната литература влезе в образователните програми на държавата, неминуемо рязко се ускоряват процесите на стареене и износване в организма му. Понеже Училището е една от институциите, удържащи себеидентичността на групата през и въпреки смяната на поколенията, то по природа не е склонно да поощрява разночетенето, което периодически да подновява-подмладява произведението, да му позволи да регенерира: преподаването на "Под игото" всъщност максимално би постигнало целите си, ако благодарение на него баща, син и внук знаят едно и също за това какво казва романът, какво значат в него думи като "българи", "турци", "робство", "борба", "подвиг", "безсмъртие" и пр. Иначе речено, Важните текстове за една нация са поставени в комуникативна ситуация силно неприличаща на тази, в която осъществяват връзката си с читателя Другите книги. Нерядко те са Важни текстове, защото са престанали да бъдат просто и само литература, били са натоварени с ред отвъдестетически функции, чието осъществяване обаче изисква автоматизация на четенето и доста твърд обществен договор как да се разбира написаното. Всеки опит за връщането му в литературността - доколкото това връщане означава виждане и чуване на друг глас, дирене на нова версия, пре-създаване на известното чрез откриване на неизвестното, странното, непознатото в него - всъщност влиза в конфликт със социално-властовия статус на Важния текст, присъден му поради приемането му за устойчив, непроменяем, съдържащ вечните истини на колектива. Така битието на Голямата национална книга се разтяга между необходимостта да е непрекъснато равна на себе си, една и съща и с "постоянни" смисли, правещи в края на краищата ненужно усилието всяка генерация да я чете пак,  и необходимостта да е съживявана периодически в реинтерпретации, доказващи, че тя съществува, постоянно ставайки друга. Опитът за нов превод на подобна книга (от български на български) е почти винаги трудно приемлив - за определени зони на социокултурното живеене способността на текста да се мени в никакъв случай не е ценност, не е полезност и прагматически обусловена-оправдана потребност.

Въпреки риска да бъде облъчен с неодобрение, което няма да съзре смекчаващите вината му обстоятелства (например че професията му предполага вършенето  точно на това), литературният историк не спира да чете и да превежда Големите национални книги.

Литературният историк не спира да чете и да превежда дори "Под игото".

Когато върши това, той се опитва да инсценира учудването си пред познатия текст - една от рутинните операции с подобна цел е заживяването с онези образи на книгата, които са, така да се каже, тенденциозно незапаметени, извадени от културно обращение, по ред причини оказали се ненужни на груповото съзнание.

След първите възторжени бележки в периодичния ни печат по повод романа идва вълна на отрицания. Ранните хвалители на "Под игото", както вече е отбелязвано, като че ли не отиват по-нататък от повтарянето на набор от суперлативи; твърде лаконични, те обективно погледнато не се заемат с детайлизиран анализаторски прочит на книгата1. В замяна на това нейните тогавашни отрицатели са много по-словоохотливи; те не се задоволяват с ограниченото пространство на вестникарската колона - и до днес студиите на Балджиев и Миларов2 например са едни от най-обемните писания, посветени на Вазовото произведение. Големият аргумент на поддръжниците е всъщност аргумент, взет назаем - отзивите "pro" почти винаги поантово се позовават на добрите думи, казани за романа в чужбина, изтъква се, че "сега името на нашия писател се разнася из цяла Европа", че дори "хладнокръвните англичани...", че книгата си е осигурила "път през океана" и т.н. Авторитетното чуждоземно слово, благоговейно цитирано или преразказвано, за известно време се оказва изглежда основната инстанция, произвеждаща Вазовия текст в ценност тук. Наистина появилите се извън страната отзиви и бележки за "Под игото" в болшинството си са изключително доброжелателни, понякога до такава степен, че у днешния им читател-българин се събуждат амбивалентни чувства: "ново послание на Изтока към Запада", книга "много по-добра от "Война и мир" (какво ли пък са разбрали Те от "Война и мир"), "шедьовър", "гениално дело"? Хвалебствените интонации на голяма част от чуждите критици сигурно са продиктувани и от възпитаната толерантност на културната метрополия спрямо писмата на периферията, обговарящи крайно афектирано едно национално битие, което притежава за Европа всички характеристики на маргиналията. Тази мнителна уговорка обаче не бива да засенчва нещо важно - "иманентно" Вазовият текст е зареден със структурно-комуникативно  качество, предпоставящо прелъстяването на читателя, непринадлежащ към националната възприемателска аудитория. Не става дума само за контраста между "омръзналите [Им] теми" около "прелюбодейна любов" и доскучалия Им техницизъм на "психологическите заплитания, префинени да крайност" от една страна и от друга - "приятната... могъща наивност" на българския текст3 - контраст-съпоставка, от която нашият роман (спорно или безспорно) там печели. Става дума по-скоро за идеалния баланс, за случилата се във Вазовата книга перфектна формула, сполучливо изчислила най-добрата възможна пропорция между новина и навик при направата на текста.

Ако всеки художествен продукт може да се разглежда като поредно реализиране на един модел и в същото време като фиксиран стремеж към изместване-деформиране-криене на матрицата, което кокетливо може да се превъплъти и в демонстративното й посочване, "Под игото" добре илюстрира правилата за сглобяване на стари и винаги раждащи романовост понятийни редове, освежени чрез намесата на екзотичното. Текстът изпълнява необходимите условия за успяване, сръчно комбинирайки свое и чуждо, навик и изненада, стереотип и отклонение от него, познато (и любимо) и непознато (но любопитно, атрактивно).

Навън книгата е интересна в може би най-безотказния смисъл на думата. За един читател-европеец от края на миналия век изглежда тя е силно информативно наситена; консумирайки разказването в неговата референциалност, той превръща чуждото и далечното в  свое притежание, невидимото до днес - в наблюдаемост, неизвестното - в знание. Екзотиката на българското, робското, азиатското живеене, подлежащо на наблюдаване през текста, едва ли е по-малоценна от всяка друга разправяна екзотика (на тихоокеанските острови например). Освен това тази публика вече има консумативни навици, създадени и подхранвани от писания, интерпретиращи национално-освободителните борби на Другите като набор от смайващи сюжетни ходове: само у Жул Верн например като знаци на периферните, т.е. опасните, чуждите, нерядко подлежащи тепърва на структуриране от западния човек-цивилизатор земи и народи се появяват унгарското, индийското, гръцкото. При това тези етно-географски конкретизации на Пространството, където Историята, Апорядъкът, Неправдата, Рискът, напрегнатата борба за оцеляване все още съществуват, са доохарактеризирани чрез националната им противопоставеност на потисник. Етническата конфронтираност във въпросния тип четиво винаги се оказва в ролята на лесна и еднозначна материализация на противостоенето добро - зло, красиво - грозно. Т.е. в европейската културна ситуация навремето съществуват предпоставки Вазовият роман почти безпроблемно да се впише в група от текстове, които днес разпознаваме като приключенска литература, и да бъде харесван извън отечеството именно заради спазването на нейните правила-клишета и повествователни норми.

И така, когато се говори за щастливия конформизъм-шанс на "Под игото", би трябвало да се отчита, че дори новото, променянето на изходния модел (тематизация именно на българското, което като история и бит е непознато за Другите), всъщност се подчинява на вече изработена и крайно конвенционализирана рецепта за артикулиране на екзотичното, за превръщането му в разказ.

Стереотипното в книгата може да се открие и в нейната генерална схема на случващото се, чието разгръщане (за прийомите на авантюрното повествование в текста неведнъж е говорено) прави предсказуеми интереса и съпричастието на читателя-чужденец. Става дума за поредното оживяване на един наистина безсмъртен и вездесъщ сюжетен архетип, чието енергийно ядро е винаги Героят-нарушител4. В абстрахирания инвариант историята се ражда от инсценираната в нарацията среща между човешкото, моделирано като социална структурираност, подреденост, уседналост, груповост (град, село, квартал, людска съвкупност - все образи-версии на Обществото), и Другия. Това докосване-конфликт поражда напрегнати съизмервания между Тях и Него, т.е. между непреводими един в друг езици на ценностите. Ако топографски фиксираната, закрепостената чрез притежания общност семантически се описва в понятиен ред от типа статичност, конформизъм, ред, традиции и пр., героят- единичност, обикновено пришълец, в някаква степен чужденец, е смислово идентифициран с динамиката, апорядъка и апорядъчността, подвижността във всичките й превъплъщения (в този план Вазов съвсем уместно избира за "природна" емблема на героя си бурята и го третира като обладател-покорител на огромно - спрямо света на градеца - пространство: само стигането от Диарбекир до Бяла черква, начертано набързо в едно уж нереторично изброяване на странни и страшни за националния контекст топоси, означава достатъчно категорично различността до противоположност между човека на пътя и хората на дома)5. В подобен дискурс-инвариант чуждостта на чужденеца е особено смислово продуктивна, когато срещу буквалната му идентичност (национална, социална, езикова, верска, видима) със заварените тукашни се изправи неговата далечност и другост спрямо тях като стил на мислене, желаене и разбиране на света, като поведенческа мотивация и прицеленост на активността. Нахлувайки в едно уредено, константно битие на статуквото, агресивният пришълец се оказва за социума (въплъщение на средността) аксиологически и смислово двойствен. Той е желан и нежелан, потребен и ненужен, свой и чужд, празничен и страшен, шанс и заплаха, обичан и мразен. Неслучайно тази типология на героя налага доста често в различни времеви и национални негови текстови конкретизации появата на един и същи акцент: сюжетната му функционалност и етическата му провокативност са силно обвързани със специфичната измайсторена от литературността характерология-ценност на човека извън закона6. Тази поставеност на дошлия отдругаде превръща почти винаги в презумпция (от романтически порядък) авторско-възприемателското идентифициране на героя с положителните стойности; в моделираната от текста социалност тя прави остро осезаеми бариерите между групата - стриктно законна и послушна, и другия -неподчиняващ се, девиантен, самотен в своята противозаконност нарушител на реда, по някакъв начин срамен (каторжник, затворник-беглец, осъждан, издирван, подлежащ на ужасни наказания, белязан), но и будещ респект (прекрачил е масово спазвани забрани). Нахълтвайки в порядъчния и уютен среден свят, със самото си присъствие-агресия, с присъдената му от текста човешка свръхкачественост този герой проблематизира нормалността на нормативното (точно това е задачата му в текстовото пространство, а и извън него).

В комуникацията между обикновените и особения именно неговият глас е доминиращият, императивно изискващият, налагащият нов ред. Цялостното му битие упорито доказва скритата зад навика неестественост, "неправилност" на съществуващото, на кодифицираните норми, на узаконените йерархии. Приемани автоматически до появата му, в негово присъствие те изведнъж изваждат наяве своята аморалност и уродливост спрямо някакви - представяни от разказването за извънисторични, наднационални и надчовешки, абсолютни - критерии за добро и справедливо. Точно това преобръщане на ценностните ориентири обуславя нарацията като следене на подмяната в заварения свят, извършвана от героя-нарушител - подмяна на "самоочевидните" добродетели с драматично-парадоксални. Срещу Злото (светът, такъв какъвто е) трябва да се насочи злото - в оръжие на правдата и доброто може да се превърне дори онова, което е престъпление според традиционния морал: измамата, кражбата, убийството, насилието, заговорът. Всички тези действия, обикновено окачествявани като грозни посегателства срещу  личността и обществото, са включени в поведенческия репертоар на Вазовия герой-пришълец от "Под игото" и на неговите съмишленици и са видени като част от борбата за справедливост, като служене на светла кауза и изпълняване на свещен дълг. Не само и не просто подмяната на имената с техните антоними цели патетичната Соколова реч, поправяща тази на Марко, за първи път отворил през живота си чуждо писмо: "Ти наричаш това безчестие - то е слава, то е подвиг!" (В предишната част на книгата вече стана дума за "адското", "сатанинското", "демонското" - и за "Исусовското" - в портрета на националните герои според "Епопея на забравените". "Инферналното" и "святото" при наративното им правене се срещат-срастват в оксиморонните съчетавания "греховна безгрешност" - "безгрешен  грях". И съвсем покрай другото - интелигентското общество в Пазарджик преди въстанието от 1876 г., водено от Каблешков, се опитва "теоретически" да изясни в дискусии проблеми не само  като: "Ако бях разполагал с няколко милиона как бих могъл да ги употребя с най-голяма полза за народа: като отворя основни училища или като основа университет?", а и като: "Има ли случай, когато лъжата може да бъде позволена и оправдана?".)

Идеалността на героя от това повествование-"архетип" категорично се експлицира в същинската прицеленост на неговата активност. И когато действията му приличат на лична битка срещу Несправедливия ред, в края на краищата излиза, че уж самотната му и нерядко обречена война като реакция спрямо света е изключително важна и потребна за всички неосъзнаващи се като онеправдани, дори за  един безучастно наблюдаващ социум, който, оказва се, е способен поне за миг да проумее нетривиалния и надиндивидуален  смисъл на конфронтацията между Особения и Реда (вършителството на героя като дело за и заради другите е силно подчертано във Вазовата версия на вечния сюжет). Срещата между пришълеца и обикновените хора в текстовете-реализации на абстрахирания инвариант почти винаги е синоним на обновяване на битието; казано на езика на вегетативния мит, тя носи пролетни смисли. Дори ако сблъсъкът между статуквото и Несъгласния човек, а и между този романтически романизиран Прометей и подозрителните, нерядко недостойни за жертвата му дарявани не доведе до тотална промяна на порядъка (най-често представата за трагическо в подобни повествования се материализира в подобен финал), промяна има. По природата си тя е парадоксална, защото осигурява запазването на света чрез вътрешни разноредови трансформации на съставящото го. С нахълтването си в установеното героят е сбъднал празник, катаклизъм в навика, освобождаване на негативни енергии, стремящи се към очистващото на разрухата. Постигнал взрива, заразил с динамика статичния до появата му свят, той изведнъж става ненужен. Обикновеното, за малко разбрало и добрало се до идеята-модел за различно битие на необикновения, за малко въвлечено в празника, непрекъснато се стреми към ново замръзване, към връщане при конвенцията и нарушеното статукво. Това връщане назад обаче не може да постигне абсолютното "преди", да възстанови живеенето такова, каквото е до Неговата поява. Стремежът към реставрация на статуквото никога не е удовлетворен напълно, той не е вътрешно еднозначен и монолитен, в него винаги се утаява спомен за нарушаването на реда, за катаклизма, винаги присъства, макар умален и деформиран, съзнателно или несъзнателно запаметен, проектът за голямата промяна. След това връщане-преместване, след стихването на движението и постигането на порядъчността (мислена за старата, но носеща белезите на другост, на новост) на героя-инициатор не му остава нищо друго, освен да изчезне от повествованието (функционално синонимични са смъртта му и пространственото му отдалечаване от постигналия покоя си свят).

Сигурно с неоправдано многословие изрисувахме чертите на продуктивен сюжетно-персонажен комплекс, който работи в различни зони на текстовостта и в несинхронни времево произведения  - от "Граф Монте Кристо" до "Професионалистът" и холивудската митология на американския Запад.

Може би изключителната жизненост и свръхпроизводителност на уловената схема се дължи и на първично-наивно-философичния й заряд, на натрапчиво мъдруващото в нея, на илюстративно преподаваната чрез разказвания "житейски казус" лесна диалектика (личност и група, правда и право, ред  и хаос, традиция и иновация, устойчивост и изменчивост, човек и институция, власт и бунт и пр.) С други думи, подобни текстове, би могло да се твърди, не разчитат само на бързата и смайваща случковост, на развлекателното; те могат да залагат и на "мисловното", на специфичния познавателен образ на битието, който формират, ценен за определен тип читател. В българския случай например матрицата се оказва подходяща не просто и само заради това, че Вазов познава и харесва преди всичко нейни генеалогически  по-далечни или по-близки версии на романовостта, но и защото тя иманентно е напълно способна да поеме в себе си (въпреки сегашните ни снизхождения към естетическите й потенциали) например много сериозната за националната аудитория проблематика около отношенията и вините на Водача и на Народа. А че Вазовият роман реализира за пореден път типичното за въпросната сюжетна моделност се доказва и от факта, че той се подава на такъв тип превод, какъвто е картинковият7. (Възражението, че всяка ортодоксална наративност би могла да бъде трансформирана в поредица от рисунки, не би било съвсем коректно - все пак комиксът е тип повествование, което разчита на сценарий с много твърда морфология, пък и да не забравяме къде, в какви издания се появява то и за каква възрастова категория е предназначено най-вече.) Ако в текста на Вазов не довиждаме редакцията чрез разширяване на историята-конспект, лишена от географска, времева и национална конкретност, която разказахме, да довидим ще ни помогне комиксът. Той само извървява обратния път - редактирайки чрез съкращаване, със своята строга и бърза подборност картинковият разказ постига контурите на сюжета-прототип, яснотата на анонимния наратив, укрит в "Под игото".

Опитахме се да обясним евентуалните собственолитературни, "вътрешни" за текстовостта причини, поради които първият (по класическото определение) български роман веднага след създаването си печели толкова благосклонност сред небългарски контекст. В същото време, в което един тип западноевропейски читател би могъл да има солидна мотивировка за симпатията си спрямо "Под игото" като четиво, у нас романът преживява период на яростни отрицания. Налице е, изглежда, някакъв вид аномалия. И 80-те, а да не говорим за 90-те години минават под знака на повече или по-малко ясно и синтетично формулирани политически и културни утопии, чието идеологическо ядро е постигането на ефективно работещ общ език, осигуряващ ценностната заедност на българско и европейско. И преди Славейково-Кръстевата шумно афиширана програма за постигане на културна преводимост и разбиране между нашето и онзи модел цивилизованост доминиращата комуникативна нагласа в  социокултурния ни живот се определя от разнообразните реализации на желанието да бъдем видени, чути и правилно оценени (т.е. харесани) от Европа. Вазовият роман като че ли се оказва идеалният медиатор между българското и западното - извън страната не само го виждат и чуват, но го и хвалят. Тук обаче, вместо да приветстват осъществения най-после контакт с европейския културен пазар, са склонни да се гневят и на романа, и на чуждоземните одобрения за него. Едно обяснение на алогичното в ситуацията, обговарящо най-вече нелицеприятното в националния характер и в критическите нрави на времето или тривиалностите около пророците и родините, не би било особено ползотворно от литературноисторическа гледна точка. Зад стартиралото в средата на 90-те обругаване на книгата, зад грубо-категоричните унищожителни квалификации относно валидността на европейските оценки за романа проглежда сериозна културна проблематика.

В своята "Критика върху "Под игото" от 1896 г. д-р Балджиев заявява:

Западниците се възхищават и от пъргавите игри на Мамелюците и Арабите, които пътуват из Европа да представляват разбойничествата по източните пустини. Ала ако тези игри са възхитителни в Европа, защото са безопасни за зрителите, съвсем не са такива на Изток, дето не стават на шега и на игра...

В тези няколко реда може би най-прозрачно се формулират основните причини, поради които сред определени среди у нас в края на века адмиративните чужди оценки за "Под игото" предизвикват не повишено самочувствие и задоволство, а неприязън, дори болка заради накърнено национално достойнсво. Плащайки, за да гледа "Мамелюците и Арабите", Западът се забавлява с Изтока, свеждайки го до  цирково представление; вече стана дума за това, че Европа очевидно има твърди интерпретативно-възприемателски навици да чете революциите по периферията си (гръцки, унгарски или български) като популярна география и история на приключението. Не че тази дума е непозната на нашия говор за националната революция. И емигрантският печат в Румъния след Април  1876 г., и Захари Стоянов, и Константин Величков споменават за "приключенията в България", за "Хасковското приключение", за "Заарското приключение", за "Арабаконашкото приключение", за "Софийското приключение". Но от момента, в който езикът започва да осъзнава-подозира в "приключение", "приключенско" най-вече европейско-литературен класификатор, синоним на "развлекателно" и "несериозно", лексемата изчезва от собственото ни разказване на бунта (едва тогава тя може да се появи в разговор между Йотата и Селямсъза, натежала от иронии, сочещи в какви ли не посоки). Появата на този праг между позволена и забранена употреба на думата в дискурса "Революция" по някакъв начин коментира и се коментира от историята около конфликта между европейско и българско четене на романа8. В невъздържаната реакция срещу харесването на "Под игото" извън страната откънтява драмата на усета за неразбирането и за невъзможната литературна комуникация, за липсата на истинска чуваемост и видимост на българското като същност и послание към света. Какво общо наистина в "детското" на детето-българин, което учи "Под игото" в училище, и на детето-французин, което го вижда като комикс, може да има? От определена гледна точка за най-яростните Вазови критици снизходително-доброжелателните или суперлативните чужди отзиви за романа са крайната материализация на една неналичност - неналичността на така потребния и отново несбъднал се диалог свое - европейско, на което, за да му вмени абсолютна чуждост, Балджиев приписва - любопитно - "източен вкус" (ако и Европа, одобряваща "Под игото", ни се стори "ориенталска",  ние ще сме единствените неориенталци на континента, единствените истински европейци).  Нашето съдбовно, велико и страшно, разказано им от Вазов, за тях е разтуха и забавление, само още една книга. Подозрението, че Те, четейки и харесвайки романа, всъщност ни отказват ценностно удовлетворяващ комуникативен канал, води до демонстративен ответен отказ от разговор:

... националния дух в това съчинение... този въпрос може да интересува само нас Българите, а не и Европейците. Европейският печат не може и не е компетентен да се произнася върху нашите национални чувства и дух, защото само ние можем да знаем правдоподобни ли са или не - в романа на г-н Вазов. 

Така се мотивира специфичен дискриминативен критерий за компетентност при четенето, разбирането и оценката на Вазовия роман - съденето за него трябва преди всичко да каже правдив ли е той или не, което означава, че то може да се упражнява само от българи: единствено те биха могли адекватно и с висока степен на валидност да съотнесат изображение и реалност-прототип, текст и действителност.

Подобно затворено и особено като технология и цели национално четене на "Под игото" в края на миналия и началото на нашия век формулира категорична присъда над Вазовия текст - онова, което чужденците не знаят и затова така лесно раздават похвали, е, че той изневерява на правдоподобието, грешно разказва големия национален исторически сюжет, не изрича Истината за Април 1876 г., следователно няма и не може да има културна ценност за България и българите. Упорито повтаряните искания към романа да бъде правилен, верен, истинен разказ едва ли са просто отгласи-рецидиви на характерното за Възраждането  (и за тип възприемател, когото за по-бързо ще наречем непрофесионализиран в литературността) тълкуване на отношенията естетическо-извънестетическо, текст - свят. По ред причини в българския социокултурен контекст писаното за Априлското въстание има и ще има особен статут. Четенето, приемането или отхвърлянето му като културна валидност до голяма степен се диктува от интерпретаторски стратегии и възприемателски установки, втвърдени веднъж завинаги, които никога не успяват да надмогнат докрай аксиологизирането - и в метатекстовостта, коментираща естетико-художествени факти - на опозицията истинно - неистинно.Тази бинария работи по доста любопитен начин, когато на "Под игото" се присъжда присъствие във висок или нисък етаж на националната културна и литературна парадигма. Най-зле настроените критици на първия български роман (Балджиев, Миларов, П. П. Славейков, Н. Василиев9) твърдят по един или друг начин, че той лъже, че е дълбоко не-истинен и поради това лошокачествен като литературен продукт. Натрапчивото в речника на Балджиев и Миларов манифестира общото в мотивацията на всички отрицатели:

Ние имаме право да изискваме от един народен поет творения, които да въплъщават истинския народен дух и чувства... Моментът на сюблимна борба - това трябва да бъде именно момента на едно истинско поетическо вдъхновение, на едно истинско национално чувство... падението, пропадването, отчаянието, окървавянето -...фалшива почва за един поетически национален образ... капиталната грешка на романа е там, че г. Вазов е черпил вдъхновение не от истинския поетически източник, а от друг, дето "дивия глог не дава плод"... Кандов е една историческа невярност... създаденото [романът] трябва да бъде негово [на автора], а не на природата,... но трябва да прилича на природата. Първата ръководеща задача на един исторически роман е вярното предаване духът на епохата... ако романът е исторически, идеята трябва да бъде вярна на историческите произшествия... (Балджиев); ...в изпълнението - фалшивост и студенина...; фалшификация на отношенията... това изложение противоречи на историческите факти и дава невярно очертание на епохата (Илия Миларов) и пр.

И така, ранните метатекстове, коментиращи "Под игото", единодушно и категорично го съдят за лъжа и фалшификации, поради което му присъждат не-ценност. За да се придвижи текстът (по едни или други причини) все по-безуговоръчно към високите топоси в националната литературна аксиология, се осъществява подмяна - парадоксална и симптоматична едновременно - на първоначалния критически образ на романа. Изработва се и се валидизира като масова и задължителна стратегия на четене, според която той е почти идеалната формулировка "с други думи" на истинното, абсолютното в безспорността си историографско знание за Априлското въстание. В своя "Идеен и социологичен разбор..." от 1949 г. например Жак Натан се пита "доколко Вазов успява в "Под игото" да ни даде правдиво идейния облик на епохата и на събитията, които разглежда", за да си отговори, че в романа "напълно [се] рисува робското положение на народа", че "Вазов ни дава правдиво положението в навечерието на въстанието, подготовката му и ролята на революционерите и на революционната партия", че "силата на художественото слово в "Под игото" е подсилена с реалните факти от самата българска действителност". Очевидно двата скицирани току-що  рецептивни модела на Вазовата книга са коренно противоположни - единият от тях обосновано доказва романа като "вярно" говорещ, другият вижда в него единствено лъжливост. Въпреки това в дълбинните ментални основания на взаимоотричащите се критически тези има повече общи места, отколкото различия: и за двете позиции безспорен критерий за стойностност на коментирания текст е правилността му спрямо утвърдените като истинни образи на историческите събития.

И друго - макар че на пръв поглед изглежда невъзможно - и двете групи метатекстове са силно зависими и подчиняващи се на едни и същи моделирани от историографията (в една от идейно-структурните й конкретизации) представи за постигнат "истинен" дискурс. Той се мисли като правилно обвързващ света и разказването му, защото изговаря случилото се, подреждайки го в ясния логически и граматически издържан ситаксис на причината и следствието. Точно сглобяването на нещата в поредици от предизвикващи и предизвикани поражда потребното чувство за известна разумност, за познаваемост (ретроспективна и проспективна) на онова, което наричаме "история" (забравяйки, че "история" е само име на представи).

И ранните, и късните прочити на "Под игото" произвеждат ценностни съждения за текста до голяма степен в зависимост от това дали успяват или не да разчетат в него общоприетото, кодифицираното като правилно моделиране на Април 1876, правилно именно според езиково-мисловната норма на диадата причиняващо - причинено. Наративът-институция около този историографски бином превръща в очевидна неминуемост вече случилото се, представя въстанието за естествено, нормално, предсказуемо (а това значи и потребно и оправдано), тълкува го като производно на доказуемо съществували битийни дадености: 1. непоносимото положение на българите в Империята и 2. наличието на работеща революционна организация. Този дискурсивен образ на събитията от пролетта на 1876 г. е силно доминиращ в масовата национална информираност за миналото - за съвременния среден българин са с нулева културно-историческа функционалност лансираните по едно или друго време концептуализации на фактологията, които се усъмняват в правопропорционалната обвързаност между значими причини и значими следствия или дори изобщо в наличието - при случването на нещата - на подобна каузалност, даваща на въстанието право на онтологическа наличност. Интерпретаторските версии на станалото, твърдящи, че то е малко или повече случайно, че е пример за осъществено насилие на шепа гламавци над нежелаещия да умира народ, че е безотговорна авантюра, че всъщност не е имало бунт, а непредизвикани с каквото и да било турски зверства, проблематизират естествеността и стойностността на въстанието. Ако то не е "нормално" реализирано като обективно следствие на обективни причини, тази му особена "незаконороденост" ще обуслови невъзможността-неправомерност на величаенето му като раждащо - "законно" - следхождащата го събитийност, ще се разбие нужният ни модел и на следващата историографска синтагма: Април 1876 и само той е причината за Руско-турската война. За да се укрепи тази вяра, в образа му задължително трябва да присъстват чертите на грандиозното, значимото, съдбовно неминуемото, демиургически могъщото. Когато руско-турският конфликт се вижда като епилог на българското въстание, като случил се заради него, с помощта на лесни манипулации именно то може да се тълкува като причиняващо и свободата ни, и създаването на националната ни държава. Тогава "през главата" на военния сблъсък между огромните империи ще се изградят удовлетворяващи национално-самоохранителните стратегии дискурси около клиширани и потребни метафори като "народът  - създател на историята си", "платената със собствена кръв независимост" и пр.

Казаното дотук е опит да се обясни поне донякъде защо толкова настойчиво и с такава нервна нетолерантност ранните критици на Вазовия роман искат от текста "правилно" изображение на Априлското въстание като значимо следствие на значими причини и защо "Под игото" се стабилизира окончателно като ценност тогава, когато се налага представата, че книгата белетризира постулатите за "непоносимото положение" и "работещата революционна организация", които артикулират бунта като логичен и предсказуем според заетата от физиката в историографията теза за действието и противодействието.

Между другото, аргументацията на твърдението, че книгата не говори за "непоносимо положение" и за "активна организационна дейност", т.е. че не казва истината за Април 1876 г., не е по-некачествена или повече подвластна на предубеждения и тенденциозност от основанията на Жак Натан да вярва, че текстът разправя точно за "непоносимо положение" и точно за "апостолска работа". Според лансирания от  Натан образ на романа той е валидна илюстрация на случилото се, защото говори за игото като за иго (сцената във воденицата, епизода с издевателствата на заптиетата в Алтъново, страха от турците), за революционната организация като за революционна организация  (Бойчо Огнянов - създател на комитети, апостол, чиито действия подготвят въстанието), за масовостта на бунта като за масовост (мъже и жени, старци и деца, бедни и богати, прости и учени служат на каузата). С други думи, текстът прави от въстанието въстание - нормален финал на организираната подготовка, естествен кулминативен избух на натрупани енергии.

Другата гледна точка обаче е не по-малко адекватна спрямо текстовите дадености:

...не виждаме в що се състои игото на българите, нито... в що се състои тиранията на турците... Къде са неправдите, произволите, алчността, насилието, ангариите, грабежът, безсърдечието на турците! Къде е развалата и неоправията на администрацията, подкупното, пристрастно и невежествено правосъдие? Къде е въпиющият глас на Българина, изнивающ без защита и без удовлетворение от нанесените му обиди и неправди? Къде е притеснението и угнетението му! Напротив, хората си ядат, пият и пеят по друмищата, разсъждават и интригуват в кафенето и метохът, отиват си и се веселят на театър и никому нищо. Общото иго, което виси над всички, не се вижда... нямаме ясно представление нито за безсъвестните експлоатации на агите, нито за суровите администратори,  нито за грубите турци и за техните учреждения. Пред нашето въображение не се изправя нито един мъченик във влажните зандани, нито една потресающа картина в Диар-Бекир... А за да се опияни един народ от ламтения за свобода и да се реши да въстане с черешови топове трябва да има силни мотиви. Тези мотиви са пропуснати;... как може това да се доведе в съгласие с всеобщо съобщените зверства и убийства, извършени от властвующите турци?... Следва, че или тия разгласени кръвнищва са неверни, или са съществували в минимални размери - тогава имаме една фалшификация на отношенията... не виждаме причините й [на революцията], а те логически трябва да предшестват на революционната акция... Мунчо, Марийка и воденичарят Стоян - единствените жертви, които пластично ни се изнасят пред очите, само те са прями свидетели на турското иго и само те до негде оправдават заглавието на романа... Трябваше да ни се обрисува и пластично представи епохата, която предшества въстанието и която именно съставлява "игото" (за да се докаже поставената в заглавието теза), отношенията на българите към турската власт, към турското население, да се покаже с живи примери и като общ социален факт угнетението и робското безправие, на което е бил изложен българинът, вършените върху му злодеяния и зверства, мъките му като общо явление в неговий живот. [А] описаното общество е доволно, весело, занято с теферичи и постъпки, които разнообразява с дребнави интрижки и шеги. "Игото" не само че не се чувства, но напротив - началникът на властта - беят, е до толкова тъпо, безпомощно и лениво ориенталско животно, щото сам е играчка в ръцете на местните българи (сцените с Дамянчо и Заманов),... не ни рисува злокобната угрожающа атмосфера, която предшествува на готвещата се страшна драма. Повечето като за игра тия хора се занимават с въстанието,  не се вижда, че окръжающите ги непоносими отношения ги тласкат към революцията като към единствен изход... Така щото тука идеята на "Игото" се обръща, ако да не са Мунчо и Марийка като жертви... заглавието на романа не стои в логическа, каузална връзка със съдържанието му... липсват мотивите на революцията...

Прекомерно обилно цитираните упреци към Вазовия текст, че не казва истината за Април 1876 г., понеже пропуска романовото валидизиране на точка първа от рубриката "Причини" - "непоносимото положение" - могат да бъдат подкрепени и от като че ли неособено предубедени днешни констатации. Изгледът на робското и робството тук наистина доста се отличава от верифицираните им образи  във възрожденския български периодичен печат - най-вече емигрантския (където се срещат и дописки за ужаси, съчинени най-белетристично, лишени от конкретен факт-прототип)  или, примерно, в прозата на Каравелов (да не забравяме, че част от нея е първоначално мислена като предназначена най-вече за руската аудитория, която трябва да бъде потресена, шокирана, манипулирана, на всяка цена ангажирана). Вазовата представа за българското живеене под гнет като че ли го вижда по-скоро като доминирано от празничното, отколкото от делничното, от жизнерадостта, а не от мрачната безизходица на екстремалното страдание, като самодоволно надхитряване-побеждаване на Господаря в ежедневието. Текстът твърди, че в абсолютната публичност на училищния изпит могат да се огласяват "революционни идеи против държавата на негово величество султана", както доста точно формулира Стефчов, и да не последват каквито и да било репресии; че в "чревото адово" е възможно робът да спи с жената на поробителя, това да е  обществена тайна и нищо ужасяващо да не се случи; че пред бей могат да се пеят революционни песни и какво от това; че пиян българин може да язди турчин посред мегдана и лошото да не дойде, че конспирацията нагло, демонстративно и по бял ден може да излезе дори на улицата и "никому нищо". (Някак "разколебан" е дори Емексиз Пехливан, защото "Емексизаа" има и в "Чичовци", но там беят го бие, "задето минуваше въоръжен по българско място", та не е абсолютно ясно за един и същ "Емексиз" ли става дума или не, и ако да - как така, а  ако не - питането "как така?" продължава да е оправдано. Освен това робът и господарят, оказва се, могат да си разменят подаръци -  на Неджип паша му подаряват двадесет чифта чорапи, а той подарява хиляда гроша за черквата на метоха (не за друго); Емине ханъм подарява много специална кутийка на един от родата на Селямсъза. Та мятането-лутане "Защо се боите - и той [онбашията] е человек като всички хора - Бог го убил, агарянецът не е човек - То се знае, не е човек, аз само тъй рекох" изобщо не е само и просто отмятане и объркване на Хаджи Смион.) Иначе казано, в определени зони на мисловността си романът наистина отказва или не може да види въстанието като предизвикано от "нетърпимо тежкото положение на българите под турско", не успява или не иска да докаже игото като иго в "Под игото"10.

Ако по този начин първият компонент в аксиомата за причините на бунта във Вазовия модел на случилото се е поставен под съмнение, в разказването вторият - "революционна организация и подготовка" - е не по-малко разколебан във валидността си като съществуващ и способен да произведе реалната историческа събитийност:

Не виждаме Огнянов да организира комитет в Бяла Черква или другаде. Той се крие, преобразява се на селяниин, на турчин... скита се нагоре-надолу, лежи болен от рана и тифос с месеци и най-после се научаваме, че е агитатор в Клисурска област,... не виждаме в Огнянова освен некадърен подражател на Левски... на героя му липсва доблест и душевно благородство... смирен даскал и любовник, повече любовник, отколкото бунтовник,... [той] нищо не прави - нито комитети управя, нито въстания подготвя,... не чуваме нито един път съдържанието на пламенното му слово... Единственото, което Огнянов извършва в Бяла черква - да играе графа от "Геновева", показва наяве театралните си способности,... прави теферич на Силистра-Йолу, гуляе с Фратювци и Поповци, гостува у поп Ставри, у кого се повтаря веселието... взима участие в залавянето на Стефчов у Милка, среща се с Муратлийски... и се хвали, че приготовлението върви добре, че брожението расте... у дядо Марин яде и пие печени пилета, баници, кокошки, сутляши, винца разни - думата дело не става... Предприятията в този роман не се извършват... Пропуснат е и най-важният, най-сюблимният момент от онази епоха: именно... Оборище... Героите или малко вършат, или не довършват, или нищо не извършват от предначертаното. Хвалят се един другиго без да има защо - тарасконци, не виждаме никаква организация,... не виждаме никакви приготовления, никакво планиране и организиране на революцията,... води ни към заключението, че... в страната не е съществувало революционно брожение, или ако такова е съществувало, то катастрофата е последвала вследствие отсъствието на организация и подготовка. Представените пред нас приготовления - водените случайно бурни разговори, единичното появяване на Каблешкова, както и повърнатото от шпионина Заманов писмо на революционнния комитет, далеко още не съставляват организацията... Не виждаме сношенията на Огнянова с други апостоли, които той безусловно трябваше да има,... не [го] виждаме как върши работата си (организиране на комитети)...

От Вазов очевидно искат книга за въстанието, която да е белетристично разширена редакция на ядрения наратив-институция за Подготовката: "брожения - общо недоволство в цялата страна - движението расте и се усложнява - странстващи агитатори - духът на Левски - организацията и организаторите превръщат пламъка в пожар" (абстрахирахме схемата от говоренето на Миларов). Защо тази матрица на разказване е високоупотребима и днес, е ясно - освен всичко останало, тя малко или повече депроблематизира образа на въстанието: инструктивният модел за спомняне не допуска например знание и мислене за свръхфункционализирането на Лъжата, на Измамата при изготвянето на бунта, той  акцентира върху славата и геройството и общо взето мълчи за срама и позора. Превръщайки революцията във вътрешно монолитна и безспорна ценност-абсолют, тази крайно идеологизирана реконструкция на събитийността синхронизира до безконфликтност историческото действо и волите на "народ" и "водачи". Народът иска въстание, защото живее зле, той все повече иска въстание и когато вече не може да търпи, идват апостоли, които само го повеждат към онова, което той отдавна желае и за което отдавна е готов. За да няма провали, всичко се подрежда, уточнява, планира, изяснява - точно това е и работата на организаторите. Постигнатата в конспекта за разказване на станалото идилично-утопична заедност на водачи и обикновени хора снема необходимостта да се мисли и чувства проблемът за вината на всяка от страните пред другата. В целия си страшен ръст този проблем моментално изскача на преден план в наративите около Април, неспазващи правилата "тежко положение" и "революционна организация", но те пък, разбира се, почти никога не са получавали реална власт над обширни зони от колективното съзнание.

 

 


1 Библиографска ориентация в ранната критическа рецепция на романа може да се получи с помощта на Димов, Г. Иван Вазов и българската литературна критика. С., 1974.; Бояджиев, И. Епопея на българския живот. Към биографията на романа "Под игото". С., 1989. горе

2 Става дума за Балджиев, В. Критика върху "Под игото". С., 1896; Миларов, И. Иван Вазов като романист. С., 1896. По-нататък в нашия текст двамата автори са цитирани по тези издания. горе

3 Визира се оценката на Йожен Оланд от 1899 г. Виж Бояджиев, И. Цит. съч., с. 101. горе

4 В тази работа няма време и място да се коментира паметта на въпросния събитийно-персонажен комплекс за морфологически особености на мита и приказката. горе

5 Съпоставката между маршрута на Йотата в нощта на бурята и маршрута, довел Огнянов в градеца, е красноречива сама по себе си: "Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през задната порта, сиреч, та излязох на сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини, та през купището на Генка Чичов, та право в конака."  И: "От Диарбекир пеша до Руска Армения, оттам през Кавказ в Русия, та в Одеса, от Одеса с параход - на Варна. Оттам през планините, та в троянските колиби, после през Стара планина, та в Бяла черква." горе

6 След като трупа черта след черта в портрета на героя си ("странник", "бежанец", "отдалеч"), Вазов рекапитулира, прави всичко от ясно по-ясно чрез "една дума": "С една реч човек, който е избягал от тъмница или ще иде в нея."; "... това прибежище [килията в манастира] приличаше повече на тъмница." (к.м. - И. П.) горе

7 "Във Франция романът намира оригинална и интересна форма на разпространение. В подлистник на в. "Юманите" през 1970 г. целият роман е издаден под формата на рисунки... дело на художника Жак Наре... През първата половина на 1974 г. (в броевете от 2 януари до 12 юни) рисунките и адаптирания текст на Ж. Наре препечатва и белгийският вестник "Драпо руж". Бояджиев, И. Цит. съч., с. 111-112. горе

8 Около "приключенското" във Вазовата книга съществува и кръг от проблеми, който заслужава специално внимание (но не в границите на тези страници): става дума за това, че "приключенското" тук не е какво да е, а е от "френски" порядък. Ако негова вътрешнотекстова персонификация е Бойчо Огнянов, конфликтната двойка Огнянов - Кандов всъщност може да нарече сблъсъка между френския и руския роман, разиграл се върху територията на първия (в определенията на традицията) български опит в жанра. (На "руския текст" у Вазов обръща внимание Мартин Наг, по някои от твърденията на когото би могло да се поспори. Виж Н а г, М. Стил и структура на "Под игото" от Иван Вазов или - как е "стъкмен" романът "Под игото". - Литературна мисъл, 1970, №4., с. 17-28.) Забавното е, че в нашата книга "руският роман", неговият човек, неговият език са се оказали някакво средно аритметично от Достоевски и Тургенев, което е немислимо в собствения им национален културен контекст (там едва ли е възможна ситуация, в която те да се "миксират"-уеднаквят до пълно забравяне на острите различия в литературните им каузи). В българския текст Разколников е наречен "симпатичен", а същата снизхождащо-омаловажаваща интонация в оценяващото речево пове-дение на повествователя съпровожда и базаровщините, и инсаровщи-ните на Кандов. Насмешливо дискредитиран, руският език в "Под игото" е победен-приобщен към френския; точно той, точно неговият роман се оказва по-истински, "по-български" вид разказване за Бунта от 1876.   горе

9 Славейков, П. П. Един стар херой. - Знаме, год 2., №43 и №44 от 25 и 28 септ. 1896 г.; Василиев, Н. "Под игото" в чуждия и нашия печат. - Мисъл, год. 12, 1902, №1, с. 31-42. горе

10 Чуждият наблюдател говори на това място за "трезви представи" - виж Лори, Б. Историческото виждане на османското иго в творчеството на Иван Вазов. - В: Иван Вазов. Колоквиум по проблемите на българската литература. С., 1987, с. 223-227.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Идеологът на нацията. Думи за Вазов][Инна Пелева][СЛОВОТО]

© 1994 Инна Пелева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух