напред назад Обратно към: [Места от конспекта][Инна Пелева][СЛОВОТО]



Eлин Пелин. Езикът на езика


В "Под манастирската лоза" сред доста сложното събитие на текста тече и един особен лексикално-семантичен поток. Става дума за понятийния репертоар на хранителното и вкусово-рецепторното - той е настойчиво функционализиран в единадесетте разказа. Освен всичко друго, което казват, те твърдят и че светът е побран в сладкото и соленото.

Като че ли най-вече в сладкото. Позоваването на усетите на езика прави метафори, сеещи захар навсякъде: нещо общо с нея имат мъдростта, песента на чешмата, вдъхновеният като на молещ се мъченик глас, ароматът на цветята, себенаказанието в името на Бога (к.м.):

... нашите обеди бяха самостойни, чудесни съчинения на самаго отца Сисоя, в които той примесваше покрай благовонните планински билки много от сладостта на своята мъдрост. Виното, към което скромният игумен имаше особена слабост, той предварително изстудяваше в чешмата, която пееше сладостно под сянката на три стари печални върби сред двора (143)1; гласът му прозвуча вдъхновено и сладко, като последната молитва на мъченик, умирающ за Христа (147); сладкият аромат на цвета пълнеше цялата малка тиха улица, влизаше на вълни в тясното дюкянче и възбуждаше още повече към чистота душата на младежа (151); в екстаз от блажената наслада той не сне ръката си, а удари по-твърдо с шилото и избоде и другото око (154); вечно младият и нов ветрец... обираше аромат от всички треви, цветя и липи, носеше го на слепия подвижник и топеше душата му в наслада (155); в градината цъфтяха няколко стари едри трендафили, които прехвърляха оградата и ронеха големите си цветове по безлюдния път, и сладкия им мирис изпълваше всичко и проникваше навсякъде... И мухите, упоени от тая миризма, заспиваха коя де кацне на пода (188).

Соленото е споменато един единствен път в рамките на цикъла ("Светите застъпници"), но пък в замяна на това е заложено в много по-открито идеографска позиция. В аналогията между вкусното ядене и правилата на зачеването то е централният персонаж-илюстрация на неотменимата потребност (к.м.):

Иване, чорбата е безсолна... Св. Иван Златоуст стана мълчаливо, взема от солницата сол в шепата си и като тръгна наред по трапезата, движеше ръката си над съдовете, като че соли... Както чорбата не се осолва само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж (149-150).

Товарейки със задачи вкусово-рецепторното, текстът произвежда послания (едва ли с доказуемо ясни контури) чрез един специфичен избор. Него навичното знание ще отчете като деформиращ, намаляващ "пълната" парадигма на думите за сетивността на езика. "Сладко - горчиво", "кисело - солено" - едрият опис, съобщаващ оценките на рецептора за хапваното, за поглъщаното, - тук е редуциран. "Киселото" и "горчивото" са изтрити от езика на "Лозата", от нейния език на езика. Току-що случилото се слепване на омонимите може би дразни слуха, но то желае и да напомни, че съществува особена и любопитна за разглеждане зона в говоренето, която (естествено без авторефлексия) примирява и сплита до срастване денотатите и значенията на думата "език" и на думата "език". По-горе сбъднатата синтагма "език на езика" всъщност е и някакъв "превод" в рубрика, в "общо име" на фразеологизми от типа "сладки приказки", "солени приказки", "безсолна шега", "горчиви думи", "люта кавга", с които се родее дори терминообразие като "блажен фолклор".  (В българския "киселото" не прави клиширани метафори, обвързващи го с говора, казването, речта; струва ми се, че това е едната от причините, поради която то е невъзможна фигура в скришния разказ на "Лозата"; другата причина за прогонването му от организмово-сетивния свят на цикъла е, че "киселото", както и "горчивото", в традициите на тукашния език-телесност не се вписват в представата за приятно или пък най-необходимо качество на храната).

Езикът-звучене и езикът, който разпознава сладкото и соленото, се срещат по особено многозначителен начин в "Занемелите камбани" (к.м.):

... трите сладкогласни камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина... техният меден ек се разнасяше от камбанарията звучен, сладък и тържествен... и плеснаха силно тия три железни езика по медните уста на тежките камбани... но камбаните мълчеха... тия бронзови майки, обременени от звукове, бяха занемели (171-5).

В пасажа потенциалите на омонимията да конструира смисъл са впечатляващи. Моженето й започва в името, наричащо приятността за небцето, но и метала (онзи "меден ек" на камбаните е и сладък, и бронзов). Освен това езиците им са железни, но и помнещи-теглещи към едни други, не-метални езици, единствените, които могат да бъдат "неми" в "истинския" свят. Устата на камбаната е "медна", но тази "медност" е доста близка до "медеността", обещана от "меден ек". Вкусното - мед и глас, дегустирано и "изричано" едновременно - в рамките на цитирания отрязък се вплита във фигурален разказ за Женствеността. Ликът на майчинството пронизва малкия текст - Успение Богородично е храмовият празник на Жрелинския манастир; в него има чудотворна икона на Девата с Младенеца; пред нея се моли нечистата беднячка за спасение на болното си дете. Мотивът за раждащата женственост разклонява способността си да казва в преноса "камбани - бронзови майки". Тези утроби са бременни със звукове, немотата е яловост, гласът е рожба. Всичко, което не е млъкналост (думите от "медената уста", прозираща в "медната уста", от "езика", чакащ в "езика", чуваемостта), има аналог в женското - майките (камбани, Богородици, простосмъртни) някак са редни и естествени в "цялата плодородна котловина", където сладкото, жената, гласът, звученето омесват общо тяло. (Оплождането, бременността и насладата за текста са толкова свързани, че настойчивото им изговаряне като заедност може да сгреши пред елементарните изисквания на стилистичния редактор - учителката би подчертала с пунктир два пъти появилата се в едно и също изречение "наслада": оплодените овошки с наслада крепяха зелените си още рожби и се нежеха в наслада под лъчите на слънцето (178).

И така, храната, събитието между мъж и жена, раждането, езикът са в неразтрогваем брак сред страниците на "Лозата". Разбира се, говоренето винаги е знаело, че поглъщането, вкусово-рецепторното и сексуалността могат да бъдат родствени в изричането си (сладкото и насладата са евентуални назовавания, които сближават разните - или не - типологии на телесните удоволствия; соленето и зачеването в рамките на цикъла се конвертируеми един в друг редове на значението). Езикът винаги е знаел и че реченото има вкус (по-горе вече стана дума, че то може да притежава характеристиките на хапката, че може да се оцени като "безсолно", "лютиво", "блажно" и пр). Т.е. примерната редица "сладък залък" - "сладка плът" - "сладки приказки" би могла да се мисли като илюстрираща алгоритъма, по който се разлиства казваното от "Лозата".

Според нея думите и гозбата са в странни отношения на взаимопревратимост, на субстанциален метаболизъм. Речта е направена от ястието особено очевидно в "Светите застъпници" (сентенциозната поанта на текста е родена, произведена, изплувала от безсолната чорба; словата, излезли от чинията, лъжицата, устата пак се завръщат в храната, тя е техният повод, техният разум, тяхната фигура, тяхната тема, доказателство, мяра за истина). Ядене и разказване се взаимопораждат и в "Чорба от греховете на отец Никодим". "Обстоятелствените пояснения" тук - изписани с букви книжки, в които са завити бобени зърна, - съвсем наужким позакриват "истинското", отвъдреалисткото мислене на историята.

... това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап... - Ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим... димяща и ароматна чорба от фасул... прошарена от бели и черни зърна... тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах - каза отец Сисой и ме покани да обядваме (182-6).

(Обедът изобщо се оказва място-действо на Срещата - повествователят твърди, че обедите в манастира са чудесни "съчинения", а точно "съчинение" в безгрижния речник на ежедневието именува писането, измислянето, разказването, реденето на слова. Смесването на думите и храната се случва - пак по волята на повествуващия - и в онова прибавяне  към подправките в обеда ("планински билки") на още нещо за вкус - сладостта на една мъдрост, разправяща приказки.) Думите са "по-особеното" за обяд. В елинпелиновска немощ-сила по-особеното им е като онова на фасула спрямо гювеча, лютата овнешка яхния, печеното пиле, шишкебапа. Постното и простоватото им на вкус обаче не е дискредитирано, напротив, димящата ароматна чорба от бяло-черните знаци на някакви изречения (бобените зърна вече не говорят и още говорят - хартията и буквите са ги напуснали, но и винаги ще бъдат там, удържани в спомена за странното срастване, да не говорим, че тук, в разсеяно оцеляващото до днес знание, бобът е някак склонен да подлежи на разчитане, на принуда да каже, да дума - инак защо гледачката ще го хвърля) е така приготвена в речта, че да предизвика апетит.

Ако ни позволяват да прочетем и да изядем фасуленото писмо на отец Никодим, в "Жената със златния косъм" (който тук потръпне, понеже през главата му е минало "косъм в супата", се е подчинил на правилата на този текст) не ни е дадено такова плътно-плътско докосване до писането на героя. Не знаем какво точно грижливо внася и трие от своя Списък Павел Блажения. (Етимологиите, паронимите, омонимиите наистина са изкушение за нашия разказ: благ, благо, благост, блаженство, блажен и блажен, блажно са възли в допустима, вероятна като работеща сред "Лозата" семантико-асоциативна верига. В типологически същата посока бих обмисляла съседството на "сладост" и "слабост" във вече цитиран сегмент от "Отец Сисой".) "Списъкът", изреждащ тайни и явни прелести на жени, не е изброяване на истини (к.м.):

Блажения събираше знание по тия въпроси отвсякъде. Съмнителните работи проверяваше сам или чрез други, претегляше всичко като аптекар на везните на своя ум и записваше само онова, което му се виждаше оригинално и интересно. Фантазията му беше изострена като игла, с която той често бодеше истината и оттам течеха капки кръв, които го възбуждаха към прекрасната, измамлива и сладка лъжа (188-9).

"Фантазия", "истина", "кръв", "лъжа" чертаят събитието на писането. Женствените думи (единственият мъж във визираното изречение е онзи над листовете), кървенето възбуждат за среща с прекрасното и сладкото - реденето на слова тук не е нещо друго, а опис на проверените и запаметени жени ("на всички жени", на "всички тайни и явни прелести", лакомо твърди текстът). Жената, лъжата, писането, вкусното, онова на храната се явяват в неразчленимост. И - да се върнем към разчетения текст за звучащия глас и чуваемостта, артикулирани във фигурите на майчинството, бременността, раждането, да насилим появата на синтаксис между двата разказа за творенето - те са точно това ("Занемелите камбани" и "Жената със златния косъм"): тогава като че ли бихме могли да дочуем как женственото в Писателя разказва за родените-чрез-измисляне-на-обладаване жени, случвайки красотата като лъжа и лъжата като красота, и двете като вкус на захар. Ако повярваме замалко на току-що казаното, ще ни се прииска да добавим, че невинаги преживяването на феминното като сътворяващо писмото вътре в мъжа автор води до мъчителни себенеприязни, както в живота и текста "Яворов". Възможно е слагането и на съвсем друга чувствена констелация, доминирана от умиротворено-удоволственото отдаване облюбване владеене на Нейното в "мен, мъжа". И колкото и да изглежда произволно на първо виждане, различните реакции спрямо едно и същото не са без връзка с различията в две идеографии, обмислящи съотносимостта "писане - истина", "писане - измамност".

За ценността на лъжата като смисъл и оправдание на разправянето говори Елин-Пелинов герой от 1903 г. (Яворов не може да прости на стихотворенето именно не-истината в него).  Благолажа някак е близък на Павел Блажения ("ж"-то на лъжата не иска да се раздели от "благото", "благостта" и "блажното"). И двата текста (по-ранният разказ и цикълът) всъщност искат да знаят защо се пишат, защо, за какво трябва да говорят. Приказката, зазидана в "Косачи", желае да мълчи за "пустата истина", желае да шепне за жена, и то ненаситна на любов, жена, чиято мощ е такава, че засилва истинския за действителността на текста мъж към "вкъщи", при невестата, при тялото й. Приказките от 1909 г. нататък (ще ви разкажа някои от неговите [на отец Сисой] приказки (144) - жанровата авторефлексия на цикъла избира точно това разпознаване) търсят малко или повече същото: насладите на фантазменото, обладаването на жената сред лъжещите ("я"?, "за нея"?) думи (да не забравяме, че в един достатъчно автентичен български "лъгане" и "любене" са синоними). Сентенциозната дидактика на места директно настоява да позволи, да не преследва и наказва приятността, чиято екзистенциална база е единствено измамното: една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен (190); злото и доброто се преливаха и месеха в една приятна измама, която поддържаше живота и крепеше надеждите (192). Между книжките за деца, учебниците по вероучение, на които е автор, христоматиите за разни класове (Литературата в образци и Образцовата литература), разказите (всъщност) за скъсаната калимявка на дядо поп ("истинните" текстове за катастрофи и смърт), т.е. доброто, полезното и "същинското" - от една страна, а от друга - специфичната мечтателност на мераклията, пишещият човек копнее по правото на измама и удоволствие, по правото да играе като безотговорно дете (иманяри, комарджии и ловци) с децата на утробата-фантазия (воденето на списъка за жените му правеше удоволствие, както играта на детето (189). Децата обичат сладко2.

 

* * *

 

Разбира се, еросът на вкусовото като сегмент в мисленето за света и за текста изобщо не е присъствие единствено в елинпелиновското. Сред почерците на ядивното като тотален (тоталитарен и тотализиращ) език важен ми се вижда този на Ботев. У него твърде често нещата се оценяват чрез разпознаваемото на храната, думите се мислят през реакциите на соматично-органовото. За разлика от автора на "Лозата", големият възрожденец не обича сладка и жени - нежността, изричаща именувания от типа "сахарчица", "халвица", е обект на презрение в писането му. Киселото и лютото в замяна на това правят представа за сетивност спрямо тялото на речта. Понякога вкусеният вкус на собствения говор може да доведе до скръбен самоукор: принасям такава полза на народът си, каквато принася оцетът на гладният и на жъдният (II, 213)3. Журналистиката-репресия, фанатичната пропаганда на революция, апокалиптичната прогностика в думането на вестника са някак видени като издевателската гъба с оцет, предложена на един разпнат; гладът и жаждата на четящия потръпват, докосвайки език до киселината. Друг път не-вкусното, провокиращото не-приятност в устата слово е доказвано като ценно чрез аналогията с лекарството, което не може да бъде сладко. Причиняващите болка и дискомфорт думи са илач, разплакващ церените също както лютивината на хряна: главите на тие честити хора имат воловски темперамент, следователно хрянът е за тях слабо средство... тяхната болест е така опасна (I, 296) - заплахата ескалира, след думането-"хрян", ако е неефективно поправящо-възпитателна мъка, се задава "ножът".

Когато обмисля писаните слова като вкусово диференцируеми, Ботев е в правилата на една сложна и богата парадигма от значения и аксиологически импликации на хранителното, с която се съобразява цялата му проза. В нея зеленчукът, растителното, постното са натоварени със смайващи в потенциалите и далекобойността си идеологически негации. Ако за Елин Пелин лозата е "добър" флорален персонаж, труднообозрим в способността си да значи хералдически репрезентант на хранителното, удоволственото, текстовостта (тя се вие, разклонява като фантазията, зеленее, произвежда хлад и грозде, превръща се във вино, библейско-християнска е в паметта си, църква е, кръв на Спасителя е, ежедневност на чревоугодието и част от висок ритуал на религията ни), у Ботев гъбите (някак в ролята на злодеи) са нарочени да сигнифицират писането. Чорбата от гъби не просто е сиромашко ястие, незасищащо, самата беднотия на безмесното. В личен асоциативен възел у големия възрожденец са заплетени торището, боклукът, гюбрето, купището и гъбите. Те растат там, върху отпадъците, върху екскрементите на живеенето, те са отвратителните посредници между мръсното и стомаха ни, те маскират поглъщането на гнус. Ако думите са гъби, четенето е хранене с боклук. Понякога реконструираният тук алгоритъм на оценката е демонстриран в крайна експликация (к.м.):

... нежно сърце, по което са израсли множество душевни гъби, от тия гъби той е направил чорба за българската Муса... ако ли не го почитат, то той ще да ритне своето гърне с поезията, и... не ще могат даже да видят чорбата... бредните... на идиотите... вие си дръжте поетическата триеница за вазе си и не разваляйте с нея стомахът на гладният народ... можете да бъдете полезни с вашите телесни, а не душевни изпражнения (I, 179-180).

Поезиите могат да бъдат ястие, постно, чорбаливо, растително или тестено ("триеница"), неподходящо за стомаха на изгладнелия, за всеки стомах, защото всъщност преставлява плеснати на масата изпражнения. Знаещият, че думите и мислите имат съмнителна, оставяща те незаситен материя и противен вкус, ще дочуе в "Думи мои, думи мои" (стих от  "Кобзар" на Шевченко) "Гъби, мои гъби" (I, 139), ще протестира срещу "лошите" научни повествования, натъпквани в главите, пак мразейки гъбите: ... садят филологически и етнографически гъби в българските мозъци (I, 305); ще настоява, че слабата лирика е съвсем същото като идиосинкразния за собствената му речовитост зеленчук: ти досега мислеше, че гъбите и ритмите могат да растат само по Букурещ (I, 253). Боклукът, фекалиите като храна - литературата като такава храна - се случват и в онова възмущение: докога ще считаме всяка миша попара за литература ("миша попара" или "мишковина" е всичко онова, което предполага мишето гнездо - смет, остатъци от храна, изпражнения, противна миризма).

Ботев не един път иронизира Славейковото "Не пей ми се!". Веднъж подигравателният презапис звучи като "Не пей ми се, не смей ми се!/ От днес вече ще да блея!" ("Защо не съм?); друг път като "Не яде ми се! И не ща да ям!" (I, 90). Онова "Не смей ми се" може да се чете поне по два начина, от които тук избираме онзи, който превежда фразата като "не искам (повече) да се смея". Ако отказът от пеенето е в някакъв смисъл тавтологичен спрямо отказа от смеха, очевидно то като наличност, като вършено е обвързано с радостно-удоволственото (да не се забравя, че "пеене" и правене на литератури за идеолекта на епохата е едно и също). Всъщност тук фигурата на иронията прави доста сложно усукване. Ботевото изписване не вярва, че речевият жест "Не пей ми се!" е истинен, не вярва, че казаният в стихове отказ от приятността на стиховете е действително приемане на аскезиса. "Пеенето", смеенето, яденето са еднакво трудни за отхвърляне грехове, изкушения; твърдението "не пей ми се" е също толкова превратимо в действителност без "песни", колкото възможността да се откажеш от храната с издумването на "Не яде ми се...". Потребността да се храниш признава животното и несвободата като изконна вътрешност на човека, в правенето на литература, на текстове някак чака същата вина, същият срам; разплющаването на бича срещу яденето е погване и на писането. Текстът е безвкусна постност, глад, агресия срещу небцето докато се случва - като "гъби" или като "оцет"; неприятност е, дори когато е полза, понеже люти като хрян, а отгоре на това е лъжа, престъпност някаква дори когато е текст, изписващ отказа от правенето на текстове (кой ще ти повярва завинаги, ако кажеш "не яде ми се").

Всъщност Смъртта е победила в онзи човек още тук, обикната е още тук...

 

* * *

 

В стихосбирка от 1993 г. под заглавието "Как направих тази книга" потича обяснението: това е като да намажеш добре препечена филийка хляб/ с парче масло/ и то със масленост голяма/ и върху него бавно и полека да изсипеш едно бурканче шипков мармалад. По-нататък все още след името "Как направих тази книга" става ясно, че нещо цвъртеше на скарата/ и наоколо миришеше на сладко месо/ - Скарата на страстта й/ или/ нещо като въртящите се спици на въображението... Писането, разказът за него посяга към филия, масло, мармалад - сладък като месо на скара, жена, страст, въображение. Ирониите не могат да изтрият, преди да повторят; навикът за вкусване на всичко - ядиво, текст, тяло - продължава да диктува думите. Хлебното на "Хлебников", храносмилането, спанака, тревопасното, кънтящи в звученето "Пастернак" са не просто съучастници в играене с думите; те са изричане на радост от нередността да си играеш с храната и с иконите, от нахранването с иконите и книгите (виж "прабългаро-съветска дружба", "Метаметафизика", Й.Ефтимов).

У Г.Господинов ("Черешата на един народ", 1996) рибата на текста (както и текста на рибата) се консумира след като се отделят гръбнакът и костите на съгласните; имената имат вкус и не е ясно дадено ли ни е да знаем кой е езикът за бифтека и кой за името му, кога изричаме и кога поръчваме; порцията език от безсловесните/ от онзи мускулест и жилав език на крава вол или теле/ език на немите стои до езика на дядо уитман и на дядо ми, изяждан-изпиван от верни синове. И т.н. 90-те изобщо правят така.

И ясно е какво правеше нашият разказ. Той се опита да рече, че езикът и езикът могат да си другаруват, да са обладани от взаимна симпатия или да са във враждебно-неприязнени отношения. Словата на/за вкусващия орган могат да се превърнат в екстериоризация на самосъзнанието, носено от текста. Той може да разпознае себе си (с цялата условност на приближението) като вместващ горчиви истини или сладки лъжи, може да каже, обмисляйки се какъв би бил като храна, че е полезна мъка или просто и само удоволствие, че е калорична приятност или погнусена гладност. Историята на литературата ни би могла да се случи и като история на една твърде специфична автооценъчност, практикувана от писането. Тя търси изказа си в метафориките на сетивност, която докосва всичко с език, която знае за нещата и думите дотолкова, доколкото ги вкусва и изяжда.

 

1997

 

 


1 Цитатите са по Елин Пелин. Разкази в два тома. С., 1963, т. 2. Съответната страница се посочва в самия текст.горе

2 Между другото, когато става дума за това как "Лозата" обмисля ценността - и неминуемостта - на лъжата като същностен модус на битието и на текста, би трябвало да се коментира (за жалост това не може да стане тук и сега) и как цикълът обживява и изписва грешката. Н.Райнов скрупульозно и недобронамерено вече е преброил сбърканите, според него, неща в единадесетте разказа. Ще си позволим дълъг цитат: "Тия разкази са преработка на общоизвестни анекдоти (някои дори безсрамни), разправяни по селски кръчми и градски кафенета, само че доста разводнени от преразказвача и накичени с исторични имена (сложени не на място). В "Отец Сисой" се казва, че "гъстолистната лоза" разстилала над игумена и слушателя му "благословените си вейки, както ливанските кедри се разстилаха над главата на Авраама" (всъщност Авраам е живял в дъбравата Мамре, а не под ливанските кедри). За игумена се пише: "Черковните книги и библията, над които прекарваше усамотените си часове, бяха прояснили душата му със свята мъдрост", а излиза, че разказвачът не знае нито свещената история, нито житията на светците, ами черпи сведенията си отдето му се случи. Тъй, да речем, за свети Пафнутия той разказва това, що е прочел в романа "Таис" без да вземе пред вид, че Анатол Франс не е агиограф, а ироник на епохата, за която повествува. В разказа "Светите застъпници" четем: "Докато Адам се разхождаше самичък из Едемския рай..." Понеже еврейската дума "Едем" значи "рай", излиза, че Адам се е разхождал из райския рай. Сетне се казва, че "св. Теодосий - основателят на манастирите" повикал на събор своите сподвижници; основатели на обителите са св. Пахомий и св. Антоний Великий, а Теодосий Търновски е живял десет века след тях. Още четем: "Наблизо стоеше, сгушен под гърбицата си, св. Андрей, Христа ради юродиваго", което ще рече: "св. Андрей заради изрода Христос", писателят е желал да каже: "св. Андрей юродивий Христа ради", което е съвсем друго (юродивите заради Христа се престрували на луди, за да търпят мъчения в Христово име). Между събраните се споменава "българската светица Петка Самарджийска, единствената, която изглеждаше смела и самоуверена"; светица с такъв прякор няма; има св. Петка или Параскева българска (от тракийското село Епиват); на нейното име била издигната в София църква в самарджийската чаршия, та поради туй храмът (а не светицата) се наричал "Св. Петка Самарджийска". Св. Теодосий седнал на председателския "трон" и си "надянал" светлия "ореол"; разказвачът си представя, че духовното сияние на светостта е нещо като чалма, то се снема и надява. От "последните чинове" се вдигнал млад светец "с лице тъмно, като на луната, огледваща се в смолистата вода на Мъртвото езеро"; четецът трябва да повярва, че от смолата на езерото почерняват и самите отражения върху водата: инак не би могъл да си представи подобна тъмна луна. Светците си говорят на Ви... много официално, наистина, ала недостатъчно, за да стане извор на хумор. В "Очите на св. Спиридон" се казва, че тоя светия бил беден обущар; веднъж при него дошла "една млада туркиня" да си поръча обувки. Всъщност, св. Спиридон, макар и покровител на обущарите, е бил епископ на кипърския град Тримитунт, а не обущар; после той е живял във времето на Константина Велики (IV в.), а турците идват в Европа близо десет века след туй; значи не е можел да се среща с туркини. Любопитно е, че и св. Спиридон и ханъмката също си приказват на Ви, и двамата са изтънчено възпитани. В "Огледалото на св. Христофор" се разказва как тоя светец изгубил "подобието Божие" и образът му заприличал на "зъл кучешки образ", тогава му дали "презряното име Песоглавец, което ще каже човек с кучешка глава".

Разказвачът зле тълкува думата "песоглавец"; тя отговаря на гръцката "кинокефал" и значи "павиан (кучеглава маймуна)", а съвсем не - "човек с кучешка глава". Разказът съдържа подробности, които са излезли смешни, въпреки желанието на писателя - да бъдат покъртителни. "Вечерно време, когато всички се прибираха, той отиваше до дънера на някоя палма, падаше съкрушен на колене, под които камъните хрущяха и се обръщаха на прах, и искаше да се моли." Или колената на светеца са били от стомана, или пък камъните - от захар. Но после става нещо още по-занимателно. "Тогава песоглавецът разбра, че е пренесъл на плещите си самия Иисус Христос, и го обзе страх... Падна на колене и с такава сила заудря главата си в поклони о земята, че околните канари се събаряха и падаха със страшен шум в реката." Ако има човек такава глава, не му трябва динамит... ... "С бързи крачки Еникий приближи лукавия и го ритна с всичка сила по гърба. Дяволът изохка, падна от скалата и се струполи в пропастта. Всички чуха, че там, долу, нещо се пукна като тулум и наоколо се разнесе нетърпима миризма." Такъв дявол - тулум, пълен с нещо вонящо, - може да е грозен, може да е смешен, но в никакъв случай не е страшен; четецът се чуди защо Еникий и другите иноци са се бояли от него толкова много."  (Райнов, Н. Вечното в нашата литература. С., 1941, т. 8., с. 88-91.). Разбира се, в направения от тълкувателя списък присъстват разноредни в зоната на "неистината" казвания, "грешки" според съденето на различни когнитивни таксономии. Това, което събира в общност въпросните сбърквания (и оттук нататък няма значение кой колко е бил подразнен от Н.Райнов), е, че всички те могат да се мислят за още едно - вече неинтенционално, идващо повече откъм несъзнатостта - писмо, дублиращо обслужващо по своеобразен начин магистралния идеологически сюжет на макротекста: литературата не се появява из Истината, литературата е в родство с грешката (и с греха), тя е небрежност, не-внимаване, не-перфектност, детинщини, лъжовност  и - само заради това и по този начин - радост и отдих от всички видове дисциплина, обгрижващи правилното праведно живеене. горе

3 Ботев, Х. Събрани съчинения в три тома. С., 1976. Римската цифра сочи поредния том, арабската - страницата.горе

 

 


напред горе назад Обратно към: [Места от конспекта][Инна Пелева][СЛОВОТО]

 

© 2000 Инна Пелева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух