напред назад Обратно към: [Места от конспекта][Инна Пелева][СЛОВОТО]



Йовков. Домът на чужденеца


"Ески Арап", публикуван за първи път през 1916 г., е добро място, от което да се тръгне към Йовковата проза.

Текстът е спокоен в реалистката си условност и интонира като лишен от афект и патетика. Макар че (и точно защото) говори за неща, географии и пред-полагащ ги събитиен контекст, спрямо които "средният българин" сякаш би трябвало да случи чувствена реакция с по-висока температура, по-силен цвят и по-ококорена от ежедневната емоция, посрещаща ежедневното. Разказът е не просто за някакви дни и хора, вместени във времето и плътта на една българска Война.

Разказът е за негри.

Екзотичното им е вдигнато на степен. Те не са ортодоксални представители на расата, конвенционално намиращи се в Африка. Това са два пъти странни в своята негроидност негри, понеже живеят при устието на Места. Нередното за навика - чернокожи селяни край Бяло море, "досами нас", - е уж снето от една етиология на необикновеното, която го развенчава до побираща се в законите на прагматиката обяснимост: някогашен чифликчия, Хюсеин паша, ги довел навремето, за да му работят. Постъпил е, всъщност, като американски плантатор (именно африканското на робите, това, че не са "бели българки", произвежда привиждането на онези памукови полета, на другото - робовладелското-което-не-е-турско - във въпросния Хюсеин). Върху реалната география - реалността й е продукт на представи за ред и истина - е сложена мазка (и маска, и сянка) от автоматизирани, "нормални" съдържания на други места; тукашният, отдавна видим и видян топос започва да изобразява далечни спрямо него точки. Около устието на Места затрептява нещо от един митологизиран, олитературен, някога бил плантаторски (и чичотомовски) юг на друг континент.

В същото време смислите на изписваната в текста територия са обвързани от повествователя с всички спомени и тайни на Ориента: широки стрехи, замрежени прозорци и чардаци, стени, обвити изцяло с хмел, бръшлян и глицинии. А наоколо каменни зидове, високи като на крепост (I, 201)1 - к.м. Заедно с това африканското на парчето земя край Кара Су е укрепено почти до автентичност: негрите не са просто нелепа интерполация при Бяло море (възможността на присъствието им, между другото, е някак предсказана от намека на "природните" имена - в белотата на онова море се влива черна вода - "Кара Су" значи точно "черна вода"). Те са тук, защото това "тук" има климатични условия, непоносими за по-северните хора, защото жегата и маларията наоколо възпроизвеждат дословно родината им, защото по кирпичените дувари растат кактуси с жълти и червени цветове. За да се напрегне още повече странното до невъзможност на афро-американо-азийската микстура, в мястото е вписана и извадка от своето - актуални като част (и) от българска смислова система, се мярват помаци от Родопите, онези планинци, дето измрели или избягали, та на мястото им се наложило да докарат негри. Освен това край Места се виждат поле, рала, орачи, биволи. И макар че полята са тамошни, а зад ралата с впрегнати биволи крачат чернокожи, в изображението присъстват неща, разпознаваеми и като икони от речника с емблеми на българското: в "Те победиха" (известната скулптура е раказана от Йовков в едноименен очерк) въ-образяването на своето във върховната му воинска осъщественост избира фигурите именно на земеделеца, на селяка (с пушка) и именно на бивола.

И така, всякакви места се смесват и съприсъстват в едно; всяко е компилация от климати, вещи и практики, мислени за специфични съдържания на другото; "тук" (може би кое да е конкретно "тук") е набор от чужбини. Заради това става доста трудно да се обмисля Границата, границата. А сюжетът е положен точно върху нея - "Ески Арап" открива цикъла "Край Места" с подзаглавие "Записки на граничаря", азът в текста е офицер на погранична застава. Той, в рамките на "истинската" история, трябва да пази различието с оръжие в ръка, трябва да верифицира несъвпадането и отделността, острите контури на своето и чуждото. Той следи да са най-малкото едно до друго и никога едно в друго, едно върху друго. Той контролира пътя и преносите през чертата, възпира нещата-въ-преки-нея, компрометиращи закона, държавата, войната като институции на сериозността.

Покрай героя, метонимизиращ действителността на непресекаемата линия обаче присъства и друг: пъргав, лукав, пиеше много ракия и тайно се занимаваше с контрабанда ... дълги години... управлявал един от саловете, които срещу малка такса пренасяли кола и пътници през реката (I, 202). Засменият и някак опасен Шевкет (той е служил в турската армия... определено занятие нямаше и почти нищо не работеше - I, 202) подкопава предметната (и не само предметната) истинност на границата. Към нея като същинска и несъмнена тръгват някакви усъмнявания, уточнявания, уговорки дори и откъм въоръжения й защитник, откъм сънародника военен. Пазещият своето в "нашата" страна не е свой на това място, линията - за него - всъщност дели чуждо от чуждо. Тъгата по далечния дом го прави същ с негъра, заварен от българския войник край Места: - Комендар ефенди... все четеш и пушиш, четеш и пушиш! Трябва да ти е много мъчно за твоя мемлекет! - Разбира се, Аптула, мъчно ми е. А на тебе не ти ли е мъчно за Судан? (I, 202-3). Различните разстояния - от Места до родното място на нашия офицер и от Места до Судан - си заприличват, мъката си е мъка, милото и скъпото е все другаде, и двамата - уж на своя зема (в различни произходи на собствеността) всъщност са разлъчени от своето си, чужденци са - въпреки героиката на завлядяното във война притежание в единия случай, въпреки (в другия) земеделската десетилетна усвоеност на това поле.

От банално-ежедневното трудно-трудово и изхабено "вкъщи" на Ески Арап до неговото същинско отечество има много време и място: ... много е далече... шест месеца път. И седем тескерета трябва да имам, защото седем царства трябва да се минат. На - Стамбул, Измир, Масър... Той брои на пръсти и изрежда още някои имена, които не само не са никакви царства, но надали и значат нещо (I, 203). Описанието на огромното разстояние комбинира типологически различни реторики на непостижимото. Фолклорното формулно броене (шест месеца, седем царства - к.м.) се отваря към една класическа (доколкото е много омировска) фигура на изброяването, която от своя страна се усилва, кулминира и умира в текването на нонсенсово словотворчество (имена, които... надали и значат нещо). Може би наистина промеждутъкът оттук до Там подлежи на изричане само в имена без значения, имена с неразпознаваеми значения - толкова е особен друмът, толкова е непресекаемо и приплъзващо се в не-реалността разстоянието до Дома.

Невъзможността той да бъде стигнат трупа още свои причини в приказките на изгнания: Има и море... И море има да се минава... истина ли е, че в морето имало толков големи змии, че спирали и параходите дори? (I, 203). Демонологиите на пътя към вкъщи твърдят, че може би дори нещо нейде изотдолу, огромно, зло и живо, ще те спре с мускули и люспи, ако тръгнеш нататък. За "у дома" не може да потегли и офицерът, и белият. Сигурно заради неща като "дълг", "чест", "патриотизъм". И заради онова, което прозира зад войнишкия разговор в "Земляци": - Ще ми притъмнее някога на очите и - баста! Замръкнал съм, а не съм осъмнал... - Где ще идеш?... Котката ако рече да бяга - най-много до плевника ще иде. Где ще идеш? Можеш ли се показа в село? (I, 35).

В "Ески Арап" по някое време се появява и един подофицер. Разказващият глас отбелязва, че той е от Бандерма (името е странно, нищо не ми говори, къде ли е това в общата ни Родина, която не познавам, която ми е чужда, ако е в Бандерма, дори и Бандерма да е българска). Отбелязването съобщава, че офицерът и неговият подчинен не са земляци, че своето им не е общо, че степен на чуждост винаги съществува. Сънародникът от другото, правещо го не-близък място (и чинът му е на различен), отгоре на всичко знаеше турски език по-добре от самите турци (I, 204). Чужденецът може да бъде повече местен от местните, повече турчин от турците, край него те могат да се окажат разлъчени от идентичността си, странно присвоена, странно истинска в заграбения език. Младият интелигент от Бандерма знае и Африка по-добре от африканците:

...той говореше за Африка. Виждаше се, че беше чел и Ливингтона, и Брема, и Майн Рида. Ставаше дума за всичко: за тропическите гори, уплетени с лиани и пълни със зверове и змии, за пустинята и за миражите, които мамят загубените кервани, за палмите и оазисите и за страшния рев на лъва, щом залезе слънцето. Надълго описваше после малките хижи, направени от бамбукови пръчки. Хората, които живеят тук, са черни, но безгрижни и свободни, пламенни и страстни в любовта, жестоки и свирепи в отмъщението и в битките. Те знаят да се веселят: пият вино из черупките на кокосови орехи, имат музика, която приспива змиите и запалва кръвта на жените, които танцуват полуголи. Само мъниста и стари монети дрънчат по ръцете и гърдите им (I, 204).

Тази Африка не е точно като една друга, бегло загатната в реда "кактуси" (не тропически гори, не буйстваща в горещата влага растителност, а безводна жега), "малария" (своя за доведените чернокожи, само те могат да понесат условията, непоносими за родопчаните), "ловци на деца", "пазар на роби". Африката на подофицера е съблазнителна жена, онази, която така много липсва на войника по границата. Измамното "Аз помня!" на Ески Арап му подарява отечество, направено от неафриканци и от копнежа му за другаде, за "там, там...", където е красота и щастие. Тази родина е премятана от разказ в разказ, от писател на писател, от език в език (германският природоизпитател, зоолог и пътешественик Алфред Едмунд Брем, автор на шесттомната поредица "Животът на животните", 1863-1869, не е издаван на български), преди да я срещне - развратена обща плът на мечти и фантазми. Изговорена на английски, немски, български - сред обозримото през текста пространство - тази Африка сполита Ески Арап на турски. След столетия съвместен за народността ни живот с този език у Йовков най-после се чува как той звучи, произнасяйки Отечество, Родина, Бащин край. "Ватан", мълвено от чернокожия, от турския военнопленник в "Пред Одрин" напомня за другите българии, за чуждите родини, за сладките и горчиви места на непознатите човеци.

И така, банализиран, малко инфантилен, бърз, популярен евроамерикански мит за Африка бива разпознат от едни суданец като неговата татковина, уж някога действително преживяна, правеща ад ежедневното му съществуване в лишеност от нея. Гласът й е стигнал до стария негър, ретранслиран откъм Бандерма... Думите на чужденец, жегата, нечия скука, желанието на европееца за приключенско четиво-свят, всечие желание за друго-място-друго-време, алкохолът - това дава форма и име на неудовлетвореността от тук и сега. Според Аптула тя се казва Судан. Влюбването в делириумната Родина обрича:

... болестта на стария негър беше напреднала вече. Той и без това си имаше обикновеното старческо слабоумие, но сега говореше вече само за Судан и за младините си, говореше несвързано и почти безсмислено. Ръцете и челюстта му трепереха, а очите му блуждаеха трескаво и безумно. Оплаква ми се и жена му... Молеше ме да забраня на подофицера и на Шевкета да се събират със стареца й. Те го подлудили. По-рано той бил тъй добър, разумен и кротък. Сега постоянно й се карал, заплашвал я, че ще продаде всичко и ще иде в Судан. Не ядял почти и не можел да спи или ако заспивал, започвал да гълчи в съня си на някакъв див и неразбран език (I, 205).

Надали значеха нещо имената, с които Ески Арап наричаше подстъпите, последните приближавания към ВАТАН; плисналата неразбираема или незначеща реч на лудия (никой не би могъл да каже дали се чува "судански", или просто бръщолевенето на побъркан) е същинският говор на желанието, на пребиваването в своето си. Сред това отдаване на нещото в самия него - само там е Судан такъв, какъвто го копнее, на езика, смислен само за собствените му уши, героят изрича значеща (и за пишещия, струва ми се, и за отечествата - със сигурност) двусмислица: ...децата ми измряха, аз съм стар, вкъщи постоянно ми се карат. Не мога, ще си ида. Човек, дето се е роди, там му е добре (I, 205). В контекста особено на точно тези разлиствани страници това "ще си ида" хвърля сянка (от плоскостта на буквалистко-сюжетното планирано пътуване през държави и морета до Судан) върху семантическа равнина, където контурира и друго значение-знание.

В "Земляци" думите на Стоил (... ний търпим... ама тя не чака... тя, земята - к.м.) в ситуативната мяра на собственото си произнасяне споделят желанието на селянина да оре и сее. Но в пространствата на цялата история, в осветлението на възврата от финала към началото на текста те носят и невнятно в момента на казването им, а чак по-късно прозираемо послание. Изговаря го сляпо досещане за смърт, прокобяващ глас отвъд - земята не чака, защото в странен унес чака тя да дойде нейното дете, защото вече много иска онзи човек. Писмото "Йовков" постоянно е привличано от проявите, формите, случванията на отвъд-рационалното догаждане, на неразпознаваните сред ежедневието явявания на истината, на закъснялото, възможно само като ретроспекция разбиране на станалото. Вярно е, че в текстовете все някой нещо разчита, разгадава, все има мъдреци, които мислят и мислят2. Но също така е вярно, че най-често Йовков всъщност говори за провала им, за - в последна сметка - невъзможността на разума да вижда (в каквито и семиотики да вярва), за грешките, омонимните знакови редове, в които се заплита3. Сали Яшар, който имаше вид на мъдрец (II, 8) - к.м., така и не успява да реши задачата си, отговора за себапа му го подсказва друг, младият Джапар, някога отхвърленият от майстора като недостоен за сродяване, нощният пазач, онзи, дето няма пари и не притежава нито външността на "мъдреца", нито пък групата е склонна да го признае за такъв. Умуването и възрастта на Токмакчията не са стигнали, за да прогледне, да разбере най-важното в своя живот (какво е Мария, коя е, чия е тя). Иначе обича за съзерцава, да се вглежда и в най-дребните неща, забелязал беше вихрушката и ако беше друг път, кой знай где щяха да го отведат мислите му и какви мъдри заключения щеше да направи (II, 104). Заради слепотата спрямо големите неща той извършва грях и към някакви чужди нему хора, и към сина си, към бащинския дълг - лъжейки, отхвърля възможността да накаже убиеца на Рустем. Иван Белин, също четец на знаци, също знаещ човек, не успява да види странната съдбовна връзка между баба Бяла, себе си (като Белин), белия бивол от любимата му мистериозна история, бялата вълчица. Той не просто убива хищната майка. Стреляйки по онова същество, отваря рана в невидимата и неизречима тъкан на собственото си битие. Майчината клетва стига, но някак никой не чува и не разбира дядо Давид, който се опитва да спре злото чудо на думите. Въпреки поличбите, Шибил прави избор, вървящ срещу предупрежденията им. Дядо Гено, дето все познава, като предсказва, заради многото птичета чака берекет и война. На невярващата реплика на Калмука (Война няма - II, 316) старецът ядно отвръща: ... разбираш толкоз, колкото разбира едно дърво. Нямало било война. Вземи вестника и ще видиш: от два месеца вече насам Америка бие мексиканеца (II, 316).

И гадателят, и другите край него, и читателят само ретроспективно могат да схванат истината на поличбата - войната идва тук, загива точно този, дето е казал "война няма". Връзката явление - същност е проблематична, макар че знакът сам по себе си не мами, човекът не смогва да го проумее докрай, да се справи с писмата на съдбата (като в "Макбет" - Шекспировата трагедия на Йовков му е достатъчно важна, за да я припомни съвсем директно, да я намести - с всички рискове - в свой текст: героят му вижда как тръгва гората и се сеща, че това са вражи войници, защото помни за Бърнамския лес, "Трета смяна"). Ако някой знае нещо, той не знае, че знае. Сред този тип мислене върху неведомото съвсем не е случайно присъствието на лудия - и то точно като не-съзнаващ себе си предсказател - в "Последна радост" (това, което има да става, е изкривено и гротескно изсънувано в мегаломанските фантазии на дядо Слави за жетва със сто и двадесет хиляди жетвари на чифлика му, в нелепите му битки с дразнещите го деца: ... войната се разпалваше, местеше позициите си към крайните квартали. "Пст! Мяу!" - се чуваше от едната страна, гневни закани от другата, а хвърлените камъни описваха големи дъги... (II, 25).

Та и заради всичко, казано в това отклонение, "Ще си ида!" на Ески Арап, запътено към Судан, знае нещо, което обезумяващият старец не знае (пишещият вярва, че става дума за лудост, поне доколкото почти задължително в текстовете му гласът на слабоумния е откъм гърлото, по-отвътре някак, преди думите; според тази представно-чувствена фиксация смехът на не-нормалния е гърлен, какъв да е и Ески Арап, щом пеенето му представлява гърлени звукове - I, 206). Онова "Ще си ида!" знае, че копнежното място, "Там", Судан, родината са в смъртта. Тя е същото като Дома; прибирането вкъщи след едно тъй дълго отсъствие, краят на отчуждението са среща с нея.

Съвсем върху повърхността на текста е тази убеденост в "При своите си" - тук постигането на родното в далечината и умирането са експлицитно превърнати едно в друго. Всъщност заприличването между двата разказа подчертава онези места-наративни натрапчивости, около които повествователското мислене на Йовков постоянно кръжи4.

В разказа от "Ако можеха да говорят" героите на са негри, но пък приличаха на арапи (III, 276) в началото на реалистки имитативното разправяне (работили са около вършачка, покрити са със ситен черен прах). Не че е безопасно да се инвестира надежда за доказуема значимост на съвпадането между тематизъм на фигура и предполаган от буквалистко говорене референт (и изобщо да се употребява думата "съвпадене" в случая). Но неистинското - тъй като е реторически трик - озоваване отново сред чернокожи иде да напомни, че екзотизмът в текстовостта "Йовков" е семантичен и естетически компонент не само на сюжетно-персонажно ниво, но и в по-трудно наблюдаемите места-неща, правещи тази дискурсивност...

И Митуш, като Ески Арап, е всъщност много стар, изгубил е децата си (не може да не се забележи, че този био-графизъм вечно се завръща в страниците "Йовков"). И Митуш като негъра от край Места уж е от "това място", но всъщност е от другаде, натам се е запътил - за там са новите дрехи, които си поръчва. И неговият говор се раздвоява в омонимични редове, отчуждава се от волята и предположения от човека смисъл, за да зазвучи в обикновените думи едно друго казване, което може да бъде чуто само в ре-конструкцията на станалото. Там, където за Митуш е "у дома", на воловете викат ангели. Там ще ходи той - при воловете, при воловете-ангели, при ангелите. "Отадям си!" на Митуш може да значи - също както "Ще си ида!" на стария суданец, - "прибирам се в къщи" и/или "умирам". (Краят на героя идва в деня, определен от самия него за тръгване "към село".) Болестта и в двата текста се оказва врата, водеща до дома - през бълнуването, през постигането му като раздяла с живота.

Както в "Ески Арап", така и в "При своите си" (макар и по различен начин) войната е присъствие, което като че ли катализира отварянето на наратива към "другаде", към "другото". Тя е контекстуално знание за "настоящето" (историческо, политическо, сюжетно) на пишещия и на героите в текста от "Край Места", тя е спомен (и верификатор на знаците на смъртта) в разказа за края на чичо Митуш (... звездите си падат, падат. В сръбската война падаха като дъжд - малко ли народ загина - III, 276). Всъщност в немалко от мирновременните истории, разправяни от Йовков, по един или друг начин продумва паметта за баталията, окопа, строя. Войната е очаквана и "пише" на хората с кръв, затворена в хляб (III, 89, "Стари хора"), с телата на птиците (II, 216, "Дрямката на Калмука"), в пророчества и поличби (II, 426, "Грехът на Иван Белин"). Героят може да артикулира милитерното чрез вида си (детайл от облеклото, нещо в стойката на тялото) - Витан Чауш от "Среща" по всичко приличаше на стар военен... тесни бозяви панталони и... чизми до над колената (II, 375); Витанов в "Жетварят" има войнствена външност (IV, 252); Иван Бунала приличаше на някой стар хайдутин, с големи ястъклии мустаци, или пък е бил военен, който наскоро е хвърлил униформата... носеше [се] стегнато: с късо палто-спенцер, като мундир,... краката му бяха стегнати до колената с високи калцуни, като чизми (III, 35); Дядо Давид по фигура напомня опълченец (II, 132), напомня за времето на огромните кавалерийски саби, използвани от хора с кафяви униформи и зелени нашивки, за времето на руската окупация (II, 130-1); герой от "Песента на Солвейг" е висок и побелял човек..., изправената снага и твърдата походка на когото издаваха стария военен в оставка (I, 145); в Медара също е наместено нещо воинско (... нямаше нужда от тоя камшик, нито бяха останали вече някъде хергели, но той го носеше, както някой стар воин носи сабята си, за спомен на някогашното си занятие - III, 263). Войната е винаги тук и сега, езикът й пробива в "мирновременната" история на лудостта (дядо Слави... подгонваше босоногия дявол... войната се разпалваше, местеше позициите си и отминаваше към крайните квартали - II, 25); внедряването на имената й в баналностите на ежедневието нерядко е агент на смеха (На тезгяха, зад една барикада от шишета... съдържателят... не [е] вече с това усмихнато и сладко лице, с което посрещаше гостите си, а с друго, начумерено и почти свирепо, защото една-две страници само от неговите тефтери го принуждаваха веднага да напусне международното съгласие и да преминава, с други думи, в положение на война - II,79-80; ... като тръгнали ония плугове и от едното село, и от другото, като антилерия. И на коне препускаха някои напред, също като на война, а отзад идеха пешаците и гълчаха, като че беше турска сватба - II, 255 - к.м.). Но припомнянето на фронтовото време, на неговата предметност и терминология не е само за да разсмее поради случилите се странни съседства ("артилерия-пешаци-турска сватба"). Впечатляващото, екстремното, възхитителното, странното, дори обикновеното тук се оказват изразими във фигури на сравнението, обърнати към опита на баталията:

Казака... им командваше. В руската война един московец, един генерал като видял нашите ергени как играят хоро, рекъл: "Бре, тия българи! Те и хорото играят с команда, пък ако имаха войска, кой знае какво щяха да направят". Какво направихме, когато се сдобихме с войска, то се знае вече. Думата ми беше за Казака. И той командваше вятърниците като един генерал (III, 113);  [големият вълк] е бил командирът им [на вълците] - III, 186; с подигната глава, като войник, с дързък и зъл огън в червените си зеници, гъсокът се оглеждаше... (III, 288); "Кърр!" - вика един петел. "Кърр!" - повтаря втори, трети. Също като часови, които си предават един на друг: внимавай! (III, 313); За да управляват по-добре конете, един от момчетата се качи на левия... кон както правят артилеристите (III, 141); ... и с оная безсърдечна лекота, с която хората бяха навикнали да убиват на войната, започна да удря Куция (II, 107); Токмакчията продължаваше да върви напред като някой безумен храбрец, изложен на хиляди куршуми (II, 125);   каруците... като за хора като тях - обковани с желязо, тежки като топове... II, 361); Вълчан... говореше много често за някой си полски генерал Бем (IV, 20); Сякаш барабани бият тържествен някой марш. Нещо иде, приближава, върви по всички посоки и по всички пътища [задава се пролетта] - IV, 58; Исьоренският чифлик [има] дамове като казарми, каменна стена... караул (IV, 252); Те бяха изпреварили напред, един вид като разезд - войната не беше забравена още, а всички крайненци бяха все запасни войници (IV, 294); Сега на Нейча му думат Ротата... Осем деца - цяла рота са (IV, 366).

"Порт Артър", избъбрян от пияния Торашко, е също име на Фронта.

Той е странно възкръсващ копнеж; неговите дрехи, обувки и думи, неговите предмети и практики са отново и отново преговаряни от една специфична чувственост, веднъж завинаги повярвала в красотите му. Именно срещата с Войната, живеенето в нея (баталното никога не си отива от този език) обуславя до голяма степен дефектирането на Дома като топос и смисъл у Йовков.  

Тя интензифицира, остро динамизира пространството - то става по-голямо, изпълва се с непознати имена, които слухът и езикът не са владеели насред мира, започва да гъмжи от народи, пренасящи мъжете си насам-натам. Заедно с това то някак се и свива - чуждото става досегаемо, то е тук, ние сме сред него - лице в лице с тълпи люде, преди мислени за далечни, за "никога няма да ги видя". Светът се оцелостява, въпреки постоянното му разпадане от фронтови линии; в него се е уплътнила връзката между нациите, появила се е заедност, възможна само в крайната конфронтация, в омразата срещу онзи, към когото се тръгва "на нож". Постоянно налаганите нови граници всъщност трият, проблематизират Границата - старата и всяка. Отделността на човек от човека е по-малко валидна не просто и само в "нашите" или в "техните" окопи. Отделността между "нас" и "тях" линее и отслабва, въпреки че на пръв поглед няма нищо по-отделно от избиващи се или дебнещи се вражи армии. В битката при Кубадин, разказана от Йовков, на парче място колкото кърпа успяват да се сместят не само Четвърта бдинска дивизия, Четвърта преславска дивизия, Първа софийска дивизия, добричките войски, но и френската бригада Боде, сръбски, румънски, немски и руски части. През войната в Добруджа един до друг стоят български, немски турски, руски надписи по пътеуказателите. Тя среща очи в очи унгарски хонвед... [на]... хубав червен кон... върху рамената му с отпуснати ръкави е наметната синя венгерка, обшита с черни кожи и още сънния татарин, [дето] наднича от вратата на хижата си, учуден следи тоя конник, който му се струва като някое фантастично видение. Никога няма да разбере той отде и как е дошъл по тия места (I, 497-8). До татарина и унгарския хонвед (в цялата цветова и контурна екзотика на рухото му) се мярват български войници, румънски селяни, войници от турската армия, "отсамни" турци, селяни от добришко, руски пленници (I, 498-500). Нима другаде, освен на фронта, по Великден българската войска и гръцката армия биха могли да се чуят една друга как пеят "Христос возкресе":

Отколе вече над тия места тегнеше призракът на войната... земята беше изорана от окопи, опасана от телени мрежи, обременена с желязо и бетон... зееха железните гърла на хиляди оръдия. И сред тия зловещи и мрачни лабиринти, и тук, и там, около трепетното сияние на запалените свещи, стояха хилядите въоръжени хора (I, 245).

Това "и тук, и там" е много повече от всякога друг път просто "тук" - след като "там" е толкова близо, че се чува човешкият му глас.

"Сближаването" има, разбира се, и други, не чисто и само топографски измерения - понякога конвенционално предполаганата ненавист към противника прелива в особена обичливост: любуването на врага-когато-е-сразен, разрастването на собствената победа, на удоволствието от нея неминуемо означава и разрастване-възвеличаване на тялото на Другия (колкото по-голямо е то, толкова по-ценна е спечелената битка). Въпросното символическо тяло бива наричано с още и още имена, размножавано, уголемявано чрез простирането му в ръста на миналото, разливано по огромни територии. На 20.08.1916. не просто българските войски разбиват на десния бряг на Струма френската бригада Бротие (или Гротие, или Фротие, или Бортие, както в унес и захлас бърка официалният бюлетин на Щаба на действащата армия). Чуждостта на чуждия бива детайлизирана, пръсната в много екзотични и/или високи, станали всечовешки "цивилизационни" названия и гледки. Победено е нещо огромно, нещо невероятно, щом все то се казва "зуави", "шасьори", "каски с космати гриви", "железни центаври", "Шевердински редут", "Ватерло", "широки шалвари", "малки червени кепи", "Алжир", "Солферино", "Крим", "Поанкаре", "кирасири", "картините на Мейсоние", "метафорите на Юго", "Хронос", "Удино", "Ней", "Мюрат", "Даву", "горещите пясъци на Египет", "снежните полета на Русия", "вековете и традициите", "мит", "подвизи", "легенди" (I, 471-2). Цялата тази пищна многоцветна мозайка - жълтото на пясъците, бялото на руските снегове, червеното на кепетата, черното на войниците от колониите, шарениите на Африка, на баталната живопис с академичен престиж, - цялата тази накиченост ("метафорите на Юго") е струпана, за да й бъде приписана римскост, която - чрез посредничеството на надвиването - да си присвои нашето. Писането на Йовков все повтаря за бозаво-безцветно-землисто-грозноватите български шинели, срещу инсценираното свръхобилие от знаци и цветове на врага те се възправят като напомняне, че някога суровите солдати на Анибала удряха римските патриции право по лицата (I, 473). И така, победата от 1916 година някак прониква и назад в епохите, просмуква се в петно с растящ радиус, залива вековете от Рим до днес, обтича географиите от Северна Африка до Москва, от Черно море до Ламанша. Времепространството на другия любовно се поглъща, убиването му присъжда неговите накити, неговите славни или трагични имена на нас. Подобно сливане с чуждия (и желан) може да стигне до почти пълната идентификация:

... век се измина вече от кампанията в 1812... живее една фигура още. В кървавото далечно сияние на това минало тя се изправя като внушителен призрак. Това е старият французки гренадер... героите не умират. Има една малка песен, известна на цял свят... всред... нейните възторжени звукове възкръсва мощният легендарен образ на гренадера. Двама големи художници, Хайне и Шуман, създадоха на непобедимия войник един безсмъртен ореол от красота и поезия... когато слушам сега тая песен, наред с чудния образ на стария гренадер, аз виждам и друг, познат, близък и роден. Виждам образа на нашия войник. Войникът от трите войни... изправен един срещу всички (I, 438-40).

Патетичните фигури на словото за войната правят света компактен, смиват далечините в обозримост, в говора за огромното планетата става по-малка и видима. Не само в една точка се събират дошли от всички посоки нации и плътно контактуват в изтреблението. Губи се усетът за невъзможна или поне нередна реторическа функционализация на етно-гео-природно чуждото. Във фронтовите години езикът (поне Йовковият) често не забелязва горчивата неудовлетворимост на дивия копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста. Той изговаря приближаването на краищата, сплитането им в едно. В "Земляци" например при въобразяването на нещо свое, напуснало мислената за собствена земя, се появяват реалии, хвърлящи представността в краищата на земното кълбо: Лагерът [землянките] прилича сега на някакво арктическо село на лопари (I, 23); [Димитър] е и без мустаци, дори без вежди и цялото му лице гъсто е набраздено с бръчки, като че е лицето на татуиран австралиец... тъй смешен (I, 25). Смесването с другия, привиждането му в себе си може да бъде решено и като избор в сюжетното на човека от текста: Никола... както сам казва, прилича на Скобелева... започва да говори на руски и уверява изумения си събеседник, че не е българин, а забайкалски казак и в полка служи като доброволец (I, 24-9). Тези две техники за усвояване на чуждото, за срастване на ежедневно и екзотично функционират в немалко от прозаичните текстове на Йовков, свързани с войната. От една страна типът фигуралност, към която пишещият е пристрастен, работи с реалии на далечното: Постът се казваше Пъстрите чуки... по склоновете пороища са изровили големи сипеи, пръстта е бяла като вар, а между зелените хвойни бели ивици се спущат успоредно една на друга, като шарките на зебра. Местността заслужено носеше името си (I, 185) - к.м. От друга страна сюжетът може да означи способността на изпитанието да прави човека различен от себе си, да го принуди да изиграе дори врага: българският офицер разузнавач трябва да изглежда като французин, да говори френски като французин, да бъде французин, ако наистина желае да изпълни мисията си ("Предвестникът"). И сериозният (току-що припомненият разказ), и смешният вариант (Николовата игра на казак) на превръщането в друг всъщност доказва войната като възможност за идентификация с чуждото-което-е-ценност ("Скобелев", "Франция" - на този разузнавач не му хрумва хода на Захари Стоянов, не му хрумва да мине за циганин, за да разгледа вражеските позиции). Историите напомнят за ярко нееднозначното отношение към чуждия дори и във време, което, предполага се, опростява до черно и бяло мисленето за своето и за враждебното; те напомнят и за особените - не териториални - придобивки, за онова добро и полезно на присъствието във военния конфликт, за което е толкова неудобно да се говори, когато се знае броят на убитите.

У Йовков ментално-чувственото овладяване на пространството, присвояването на "техните неща", стимулирано от военновременния стил на мислене и съществуване, често работи с конвенционализирани икони на екстремната далечина (жилищата на арктическото снежно поле, зебрата на Африка, рисунките по лицето на автохтонния австралиец), с тривиални митологии на другото и другия (бакембардите на Скобелев, френския език). Заедно с това войната непрекъснато дарява нови наричания на не-своето, които се присъединяват към собствения етно-фонд от думи за славното, страшното, трагичното в народностната съдба. Ашака-Ени-Севендекли, Кайпа, Елбасан, Салаш, Гиляни, Кара Су, Булаир, Тасос, Кавала, Самотраки, Коджаорман, Кереметли, Саръ Шабан, Курт алан, Шахлии, Домкьой, Пашакьой, Ташла муселим, Одрин, Селиолу, Караагач, Чонгора, Кара Юсуф, Ортакчи, Люле Бургас, Лозенград, Туркойа, Ериене, Чаталджа стават чужди български названия, български чужди названия. Териториите зад тези точки върху картата, парчетата земя, рязани от свързващите ги линии, може и да не са никога спечелвани или пък да са загубени накрая, но имената са за вечно ползване, те са вече завинаги български, въпреки отявлено несвоите фонетики.

Превземането на чужд опит в този военновременен почерк се осъществява и чрез специфично трансцендиране на фронтовата действителност. Конкретно-реалното преживяване на групата се отлива в думи, изображения, мелодии, под които стоят важни имена с отвъд национален престиж, имената на Световното Изкуство. Уподобяванията запращат българското право в битката за навеки. Скръбта за загиналия звучи като-чрез "Песента на Солвейг"; гледките на осеяното с мъртъвци бойно поле или пък на радостта от победата придобиват изложбено-галерийна патина (... цялото поле пред нас беше покрито с трупове... Де бях виждал това? Може би "Куликовското поле" на Репина, може би "Война" на Щук или някое покъртително платно на Верещагин (I, 336); ... има нещо подобно в една картина на Верещагина, но нейните ефекти остават слаби (I, 363). За да се изобрази трагедията на лишените от родина добруджанци се набавя фигурата на Пиер Шлемиля - човека с изгубената сянка (I, 416); за да се почувстват чувствата към вола - помощник в мир и война на българския селянин, се указва: това са същите чувства, които Кардучи е вложил в своята малка и проста, но тъй хубава песен за "Вола" (I, 421). Величието на българския войник може да се осмисли и преживее през Хайне, Шуман и тяхната песен за гренадера. Надеждата на възкръсването на нацията е всъщност обещано от легендата за един френско-британски герой (... аз си спомних старата приказка за крал Артура и рицарите от кръглата маса. Те спят скрити в незнайно убежище... Чакат уречения час (I, 443). За да се верифицира изключителното в един крайцер, воюващ сам и обречен из Тихия океан, той е видян като легенда от Едгар По... таинствен кораб, самотен и вечен скитник в безкрайните пустини... като блуждаещия призрак на пвърчащия холандец (I, 456-8). Биейки се с французите, българската армия попада в картините на Мейсоние, в метафорите на Юго (I, 472) - к.м. Поривът по ценност впряга псевдокласицистичния репертоар от имена на античността ("сибила", "Овидий", "последен римлянин" и др. под.) в разказването на изключителната съвременност.

По-ранните интерпретатори на Йовковото писане забелязват и отбелязват "литературността", "изкуственото" му. В.Василев има потребност да разпознае в него нещо от влечението на Лилиенкрона към походния живот и от детското му любопитство и захласнатост в картините на боя (че ... Йовков се доближава до военните разкази на Лилиенкрона смята и Б.Пенев през 1916 г.); да го сравнява с Мейсоние, с Барбюса, Ремарка, Гаршина, с Толстой5. Според критика в изображението на Йовкова има нещо от легендната декоративна пищност в картините на Ив. Милева6. Между страха от влияние и недобронамереността Н.Райнов настойчиво се връща към "книжността" и "декламациите", белязали Йовковото разказване, нерядко управлявано от спомена за нещо прочетено. То се именува Юго (... останка от дългите разсъждения, с които пропъстрюваха някога своите творби романисти като Виктора Юго; ... бягството на Моканина [от "Жетварят е като на] Жан Валжан от "Клетниците"; ... Марин [от "Постолови воденици" е] нов Жан Валжан, който подига цяла натоварена кола...; ... дългите отстъпи на Виктора Юго...), Максим Горки или Леонид Андреев, Достоевски, Пшибишевски (... несполучлив е опитът на Йовкова да направи Гроздан нещо като херой на Достоевски или Пшибишевски...), Гогол ("Приключенията на Гороломов" помнят "Мъртви души" и "Ревизор"), Толстой и Гаршин (българските военни разкази и "Казаци", "Четири дена"), Каравелов, Влайков, Петко Тодоров, Елин Пелин, Чудомир, Т.Х.Станчов, Ст.Л.Костов (... учителката Райна [е с] кукленската хубост на Любен Каравеловите и Влайковите моми; ... заветната етнография на Каравелова, Влайкова, Елин Пелина...; ... вдъхновението у Недко [e пресъздадено] плоско и предвзето; много по-добре са скрепени тия вътрешни движения в "Ръка" на Петко Тодоров. На някои места Йовков дори буквално подражава на Тодорова, заемайки от него и език, и образи...; описание на река напомня изговарянето й в "Косачи"; "Приключенията на Гороломов" [представляват] прекалено дълъг вестникарски подлистник, слабо различаващ се от хумореските на Чудомира (които в някои отношения са по-добри); ... като в комедиите на Т.Х.Станчева, фарсовете на Ст.Л.Костова и някогашните неми филми...). Подозираното "четено" зад Йовковите текстове може да се казва и "дидактичен религиозен разказ", "чужди романи", "фарсовете" (като в нравоучителните протестантски повести (които никой сериозен човек не чете), Гроздан се променя изведнъж...; ... Женда, Албена, ханджийката... [са създадени] под влияние на чужди романи...; [като във] фарсовете заливат героя с помия...).  "Книжността", в която е обвиняван Йовков, според Н.Райнов избива и в споменаването на "Рубикон", "сибила", "херолд" (сравнението на военния тръбач с херолд е книжна илюстрация, статуя в лъжекласичен стил), в много чуждици (... за да мине за културен употребява руската дума "веер", вместо нашата хубава "ветрило"), в руски и френски строежи на речта, заети от лоши преводи), в сравнения от типа като грамаден мравуняк на термити7. Масивната извадка, освен всичко друго, напомня и за специфична ценностна презумпция, управляваща тукашните критически почерци - колкото повече писмото "Йовков" укрепва високия си аксиологически статус, толкова по-рядко се споменава за привързаността му към Литературите.

Остойностяването на преговаряните страници върви през общи места, отричащи "опасни връзки" с "Анкуциния хан" или с текстове на Елин Пелин, през настояване (с растящи децибели) върху отвореността им към фолклорната словесност и измълчаване на Гутенберговата им напрегнато подчертавана от изписващия ги културност8. Каквито и неудоволствия да буди скрупульозно-мнителното взиране на Н.Райнов, те не би трябвало да ни отказват от обмислянето на някои (поне) негови забелязвания. Авторът на "Вечното в нашата литература" смята за естетически непълноценно представянето на батална сцена чрез сравнение на гледката с картина, която [Йовков] е видял възпроизведена в някое списание. Тълкувателят е провокиран от възторжените писания на бос човек, макар и гимназиален учител...: "Пропилият се даровит иконописец нарисува оригинална по замисъл икона - Иисус всред узрелите ниви. Това е чисто българска композиция". Не без удоволствие Н.Райнов обяснява: А всъщност Йовков имаше цветна илюстрована картичка от третостепенен руски живописец, представяща Спасителя тъкмо тъй, както е описан в "Жетварят", аз му я бях пратил, за да му благодаря за негова книга, що ми беше подарил. Критикът кори писателската претенция от особен порядък, която твърди (в "Последна радост"), че готовите рецепти на тая наука за сърцето ["преводите" на цветята в думи] инженерът беше намерил или в някой отдавна забравен роман, или в покритите с прах томове на някоя енциклопедия. Всъщност, апострофира Райнов, излишно е било за инженера да си дава толкова труд: доста е било да си купи няколко цветни картички с "езика на цветята". Някак в повече му идва и патетизираното изображение на българското, украсено със сибили, - къде, освен по илюстрациите, би могъл да ги е виждал Йовков9. Компетентността на съвременника е полезна, дори и когато е артикулирана през желанието да дискредитира. Тя подсеща, че Йовковото писане е внедрено в специфична словесно-предметна среда, която диктува едно или друго в неговия изглед.

Жаждата по български "народни" автентики ослепява за обвързаността на този почерк с масово консумираната продукция на градската култура в собственото му време - с полиграфската красивост на високотиражната илюстрована пощенска картичка, с широкодостъпното периодично издание, предлагащо Изкуството-като-репродукция, с вестника и списанието, с "някогашните неми филми", с търговския плакат (на Боянов от стената му се усмихваше едно женско лице от рекламния афиш на някаква бирена фабрика - II, 80), със зрелищата на панорамата (дядо Недко от "Жетварят" кани селяните да разгледат разголените изрисувани от него жени като антрепреньор на панорама), операта (Рандев ми разказваше за една нова опера, която той скоро гледал в Немско... тъжна пасторална драма на прости и наивни, но със силни и девствени души планинци, овчари някъде из Бохемските гори... мислех си за нашите планинци, напуснали дебрите и усоите на Балкана и зареяни из безкрайните полета на Добруджа - I, 265-6), театъра, вариетето. Все се повтаря как Йовков прочел в пресата за поверието около бялата лястовица, произвело току-що брожение в Казанлъшко, и се втренчва слухът-зрение във "фолклорното" като "субект" на историята. Някак се смята за неважно, че посредникът между него и "По жицата" е именно Вестникът. Точно той се оказва информативното пространство, където се срещат Народът и Писателят; красивото и значимото на сюжета му са преработка на дискурсивно-рубриковата квалификация "Любопитни факти", "народностното" тук е ре-конструкция по свидетелските показания, дадени от продукта на модерната публичност, по задължение набавящ образци на куриозитетното... (Все се припомня, че Дядо Гено четял Казамия - между другото, в "Казамия" нямало "речникова статия" около онези знаци, - пък не се коментира, че той чете и вестници, оттам знае за войната между "Америка и мексиканеца"; къде другаде, освен в пресата, би могъл Торашко да е срещнал омагьосалото го име "Порт Артър"; това, дето го произнася неправилно, може и да е защото само го е виждал изписано, а не го е чувал.) Дразнейки се от старателната описателност на  "Чифликът край границата", Н.Райнов упреква: ... разказвачът сякаш пише Майн Ридов роман за юноши, на които иска да представи в подробности някоя чужда страна... като в наивните Майн-Ридови романи...10. "Чужда страна" - струва ми се смислен опитът да се прочете прецизната пластика на българскостта в тези текстове не като доказателство за приобщеността на пишещото съзнание към нея, а обратно - като белег на отчуждеността, разлъчеността, липсата й, компенсаторно лекувана с инсценировки на автентика. Опитът на четящия (т.е. универсализиращия се) човек постоянно прозира зад нея. Той се е срещал не само с Ростан, Молиер, По, Шоу и тям подобни от престижните рафтове на библиотеката (Люцкан и инженерът се държат също като в Сирано де Бержерак (II, 32); ... непривично безгрижие и трескава жажда за удоволствия обзема мнозина, подобно на някожашните флорентински дами и кавалери през дните на върлуващата чума - I, 460: цитатът е из военната проза, но напомня, че "През чумавото" е живописно тукашен текст, който не е незапознат и с автора на "Червената маска"; истинските българи, строги паметници на миналото, явяват се с бавната мълчелива походка на оживялата статуя на Командора (I, 448); нещо наше напомня Запорожката сеч (I, 363); Тата-Тита нямаше нищо общо с хората на Бернар Шоу - II, 202). И другите книги (синекдохично представени от "Майн Рид") диктуват думи на коментирания автор, вписани в популярната култура на времето, те са сред феномените й (някои от тях се припомниха по-горе), така или иначе участвали във скулптирането на естетиката "Йовков".

Сигурно и поради тях Петър овчарят е космат като ескимосец (III, 184), налбантите хвърлят ласо също като североамериканските индианци (IV, 249), Добруджа прилича едновременно на море, на прериите в Америка, на степите в Русия, а и на Африка и Азия, след като в нея имало камили (I, 505). Пишещият може да иронизира хората, които наричат Добруджа Елдорадо (I, 415), но очевидно не разпознава като "нередно" типологически същото именуване, когато е практикувано от самия него. Той заселва някакъв лес със самодиви и юди, на които смок свири по най-български начин, и едновременно с това изписва същата тази гора като тропическа и увързана с лианите си (I, 218-20). В усетите и наблюдателността си родната култура е сухопътна... но не и в текстовете на Йовков, обучени (не от тукашни четива) на копнеж по моретата - за това зрение дърветата в гъсталака са отрупани с лиани, спуснали въжа надолу като от мачти... сякаш грамадни черни кораби (I, 253), сплетените им тела приличат на грамадни кораби, отрупани с гирлянди от въжа (I, 220), мелниците са като гемии ("Мора"), Дурасийската вятърница е като призрачен кораб, дори скелетът на един вол напомня на круширал кораб...

Когато Йовков прави от Войната разказ и наглед-в-думи, оприличавайки ставащото с неща от друг събитиен порядък (литератури, живописни платна) - този на изкуств(ен)ото, на естетическото, той прибягва до познавателен (и реторически) ход, употребяван по всяко време и навсякъде, целящ натъпкването на действителността в определени нормативи на ценността. Функционализацията му обаче точно в занимаващия ни исторически контекст (българските фронтови години) има своите странични ефекти. Привличането на чужди реалии-имена - независимо дали високи и литературни като "Шамисо", или популярни екзотизми като "зебра", "Африка", "Австралия", "Арктика", - в говора, обясняващ и наричащ родното, е с поне двойствени последици. От една страна потича процес на придобиване, семантическо разрастване на своето, изтляват границите между него и света, то се интегрира във и поглъща всичко-и-всякаквото. Заживяването в подобна езикова действителност има своите ползи. От друга страна контурираният току-що реторически режим представлява и алгоритъм на една загуба, на вид осиротяване. Собственото като уникалност се размива в някакво есперанто на изобразителното; заприличвайки на френското, американското, скандинавското, африканското, немското, то все по-малко е разпознаваемо като "себе си", като притежаващо раз-личаваща и отделяща го идентичност. Между другото, това е огромният проблем на тип поствоенен български човек (този, например, когото Стаматов изписва) - след космополитизацията, след битката-сближаване с чужденците, България в "собствената"  й мяра става неналичност. В един от своите профили тази история за отлъчието, за изгнаността от Родината (и на Родината) може да бъде регистрирана в тъканта на езика, в практиките на изразяване, които консумира ненаблюдаващото себе си писмо на фронтовите години.

Не само и точно Отечеството като набор от "вечни", "наследени" именувания губи контур през това време (въпреки че точно тези най-родни списъци от думи и емблеми яростно и на високи обороти се потарят и повтарят именно във времената на застрашеност). Войната катализира догадките изобщо за неавтентичността на действителността, за отчуждеността на човека от истинското. Тя прави видима подвижността на границите не просто между държави и нации, а и между будност и сън, живот и изобразявания на живота, възможно и невъзможно. Войната отправя питания към дефиниранията на реалността. "Фантастично" в речника на Йовков не е просто и само лош реторически рефрен, за съвременното ухо с притеснителен лъх на кичозност (... нощта е тиха и фантастично хубава, като в приказка (I, 162); ... фантастичен мир (I, 220); Пирин... загадъчно и странно видение... фантастичността на приказката... боготворението на мита.... както в древните религии... митична обич и поклонение към това място... (I, 432 - к.м.). Усет за изместване, за попадане-пропадане в друга норма на възможното пробива писмото и настоява за означавания на ставащото като "сън", "приказка", "видение", "призрачност", "мираж", "загадка", "легенда", "чудо" и пр. (к.м.):

... кандидатът... пееше някакъв любовен руски романс... това ми се стори като отколешен и невероятен сън (I, 248); ... от много години там - отвъд - очакваха и се надяваха. И в дългите зимни вечери една приказка слушаха трепетните детски уши: "Има зад планините добър цар... откъм север ще дойдат храбри и силни хора" [българите]... (I, 279); Посрещането ни от бедните тия хора остави у нас сякаш виденията на сън (I, 283); Султан Селим... линиите на минаретата, очертанията на цялата сграда са тъй тънки, тъй леки и стройни, че губят почти всяка реалност, взимат призрачните очертания на далечен мираж, на загадъчно видение (I, 330); ... подобно на вкаменените в един миг шествия на легендите [труповете на бойното поле]... (I, 338); Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкрасваше сякаш старинна легенда... като огнените змейове на приказките... настъпи зрелище, което сякаиш не беше дейсвителност (I, 354-5); разказали им легендите, които се носели за българската конница... тия луди войници... эти чорты на маленьких лошадках... (I, 366); ... той изчезна също както ония герои на легендите, които след тежка борба, уморени и тъгуващи, се скриват в незнайни пещери... жив човек ли беше това, или безплътен призрак вървеше из улицата... ще трябва да стигне тъжните полета на Тракия, Одрин, Ериене, Чаталжда, да стигне оная велика гробница, където идат вечери на тъмна скръб и болезнена носталгия. Може би е дошъл оттам, чакат го там... (I, 438-443); фантастична окраска... епичния размах и безсмъртната красота на легендите... възкръсват видения от миналите дни (I, 456-9).

И така, търсейки назоваването на една изключителна Родина, говорът на времето все повече я заселва в измеренията на величието и красотата, които обаче не са тук и сега, не са истината на докосвания с ръка материален свят. Умонепроницаемото, невъзможното на свръхосъществената в подвига България я правят друга, другаде, друг път - положена в някакъв свят на успореден спрямо проницаемия смисъл. Увеличеният брой наричания я превръщат в неназовимост, срутването от аналогия в аналогия, които уж приближават към точното, истинното казване, разрастват далечината между напрегнатите сетива и нея. След тази среща със загубилата реалността си и своето единствено вярно име България, оказала се сънищен колаж от далечни във времето и пространството неща, пишещият човек Йовков изпитва натрапчива необходимост да разказва за липсалата земя, за изгнаността, за чуждото отечество и за отечеството на чужденеца.

Та - "вкъщи" е сюблимно и винаги друго място, не онова, където съм в момента. Част от Йовковото творчество може да се представи като купчина от сдвоени текстове, тегнещи един към друг поради еднаквост в крайните точки на отсечката (около нея е изграден сюжетът), свързваща топоса на реалното "тук" и на желаното "там". Само че въпросните наративи са обратни, разменящи посоките на лъча, по който се устремява копнежът11.

В Индийския океан (затлачен от европейски фантазми) воюва крайцер, който е обречен - екипажът няма да види своята земя, морето ще бъде последната вечна родина на откъснатите от родината ("Сами"). Огромното водно пространство разлъчва от твърдта на дома, но когато пък някой е прикован към земята, може да се окаже, че тъгува за морето като за "вкъщи", че се усеща изгнаник: Адамов от "Наблюдател" се чувстваше унизен и като че изгонен от собствената си къща... той, стар моряк, срамува се да живее на суша и наместо да е сега на някой параход, принуден е да върви подир такова едно животно [магаре]. Отнето му е преживяваното като действително свое - пристанището, глъчката около параходите, писъка на сирените, острата миризма на смола и дим, кръчмите с пържена риба, вино, латерна и весела компания; отнети са му същинските за неговата чувственост родни места - Порт Саид и Скагерак, Пирея и Солун (I, 211).

Не в своето си място е един едър кон от съвсем друга порода, приличащ на някой стар благородник, осиромашал и изпаднал в чужда среда... странен чужденец сред обикновените хергелета, дребни и грозни, на дървосекачите. Когато като из небитието се появява блясък, звън, празник - военна колона, с налудността на животното слепият с едното око и накуцващ бракуван армеец дотичва и се вкопава на няколко крачки от коня, на койта яздеше командирът на полка. Опитаха се да го отстранят, но той пак се повърна (I, 191-6). Намиращият се в мира желае строя, но пък попадналият на фронта негов събрат дълго време като че чакаше някого, той търси деца - навярно с деца беше свикнал и деца са го милвали в оная неизвестна къща, отдето го бяха довели (I, 387) - и този кон ослепява. Бидейки в армията, той иска "другаде". Мобилизираният Живко от "Чудният"  има нужда да повтаря: ... ке те молам да ме пущиш до дома. Сакам да видим децата. Я па ке си додам... Насред войната човекът се стреми към дома. Само че именно Войната се оказва топлото и свое място, пазва и утроба, за които копнее "откъм вкъщи" отлъченият от нея отпускар:

... отпуска... има часове, когато времето не само престава да хвърчи, но сякаш спира или върви тежко и болезнено бавно. Всичко ти става много познато, овехтяло, безцветно и неинтересно. Хората те гнетят с пустотата си, с дребнавите си сметки и неутолимия си егоизъм. И обзема те тогава неудържима носталгия за тука, спомняш си с радост за коравото легло и за големия огън на землянката мислиш си за другарите, за войниците, за ординареца си, за верния си кон, за планините. Влече те тоя живот ако не с друго, поне с широкия си и свободен размах, с непритворната си и чистосърдечна привързаност, с всичко, което е грубо, сурово и тежко, но ясно, здраво и привично (I, 509-10).

Иначе казано, в този свят е абсолютизирана неналичността на уют и вписаност в  какъвто и да било топос - сред морето земята е своя, на сушата водата е "у дома", на фронта желанието е обърнато към напуснатата къща, озоваването там превръща землянката в мечта. Където и да е, Йовковият човек е чужденец, чужденец в по-голяма степен, отколкото предполага евентуалното позоваване на реални историко-политически дадености, лишаващи в буквалното людете от родно място. В мярата на историографското (когато е "наше") след съответния междудържавен конфликт хората от Добруджа наистина остават безотечественици, алиенирани спрямо миналото, настоящето и бъдещето на своята (досега) страна. Фронтоваците оттам няма как да се върнат в България, ако се приберат вкъщи. Отвъд правилния си патриотизъм и политическата си лоялност обаче, под натиска на собствените си обсебености, това разказване си спомня, че добруджанци всъщност не са точно и единствено от Добруджа. Не става дума само за разпуснатия хохол, хитрите и пъргави татари, вежливия и благонравен немец, колонист из Русия, които са очевидните непремелени, непретопени други в тази земя. Писането "Йовков" има потребност да знае, че някога българи от Сливенско и Старозагорско са тръгнали за Крим, за Бесарабия, не са издържали на носталгията, започнали са завръщане, което не е завършило - по средата между дома и непоносимо чуждото се е случила Добружда: вече своя и все пак не съвсем родна (I, 489). Сред този фактологичен реализъм има специфична зона на изкривяване - границите й задава пред-убедеността на разказващия, че местният никога не е местен, не съществува местен човек, някакъв, който да не е от далечно, различно от "тук" място. Всяка точка от пространството среща пришълци, всички са "другоселци" едни спрямо други и (малко или повече) спрямо мястото, което ги събира. Нарацията постоянно повтаря именно това. Когато Войната довежда български офицер в чуждата, новата за него Добруджа, там той заварва чуждите й в някаква степен татари, турци, немски колонисти (I, 493), а и един ходжа, роден в Крим и мечтаещ по ескиараповски за "там": Там няма тия голи полета, както тука. Градините са пълни със синопски ябълки, кипариси, смокви, маслини и грозде. Хубаво е там (I, 495). Героят от "Бели рози" също като учителката, която дебне, също като офицера, който идва да я види, не е местен (В балканското село, отдето войната беше го захвърлила тука, той беше училищен настоятел... (I, 380). За Боянов не е родна точката клетка, където го държи телеграфът (... от две години, значи, сте тук... От две години, в тоя Диарбекир - II, 88). И в собствения си град човекът може да изглежда, да бъде "от другаде": Цветана се учеше в Роберт колеж в Цариград, но всяка ваканция прекарваше тука... като че не виждаше никого, [притежаваше] гордата и недостъпна самотност на царкиня, доведена от далечна земя (II, 29-30). В селището Странджа, писмото не обяснява защо и как - толкова е сигурно, че във всяко "тук" живее чужденец, се оказва онова френскиговорящо момиче с бялата хризантема в ръка и вика: Mon capitain! Mon capitain! (II, 61). Дори патриотичното куче Балкан всъщност "не е тукашно" в някакъв смисъл:

Продълговатата малко и хубава глава, умерено дебелата муцуна, силно развитите гърди, високите и силни нозе, черната, дълга, гъста и мека почти като коприна козина, а най-вече слабите зачатъци на плавателна ципа между пръстите - всичко показва един, ако и не съвсем чистокръвен, водолаз от Ню Фаундлен, отечеството на тия кучета, гдето те обичат да плават и да се гуркат във водата не по-зле от което и да е морско животно, тоя техен потомък, кой знае по какви пътища, е изпаднал в безводната и суха равнина на служба по границата (I, 92).

 

Отдругаде идват в Сенебир сенебирските братя, отдругаде е разболялата се без родното диво поле кобилка ("Друг свят"), пришелец незнайно откъде е Калин ("Два врага"). Зад всяко усвоено място винаги има неподлежащо на спасителна забрава "преди", което постоянно вписва различност, отделност, иноземност в човека, в неговото тук-сега. Чужди спрямо България, защото са турци, предполага се, някога дошли отнякъде, турците от "Сенебирските братя", изживяващи се като прогонени, в Турция ще бъдат чужденци, за пореден път идващи "отвън". Изреждането на подобни решения в разкази на Йовков би могло да продължи. Сюжетите с невъзможно пребиваване "у дома", със спомен за друга родина, с изгнаност в неговата проза прескачат отвъд границите на жалбата за конкретна историко-политическа катастрофа. Просто и винаги Човекът не е "оттук".  Пластиката на тази текстовост настоява, като че ли, на домашното и неговите компетенции, тя постоянно демонстрира свръхобученост в ежедневните алгоритми на битовото, в техниките му на производство - икономическо и символно. Заедно с това обаче в коментираното писмо домът като център и опора, като сърцевина и последен смисъл на битието постоянно бива проблематизиран, питан, отменян, мечтан - понеже никога не е притежаван, понеже в тази норма на усетност е забранен, непостижим, освен в смъртта.

Не че Йовковата проза не познава сюжети, инсцениращи семейството-в-къщи като ясна, "естествена", достъпна и имана ценност. Симптоматично е, че това са истории, в които домът (норма и нормалност) и пътят (престъпление или не-щастие)  влизат в особен спор: убиецът, готвещ се отново да убие, оставя Лошия Път, заради дом с жена и деца ("Скитникът"), Агата - пътуване и непътни намерения тук отново се оказват свързани, - с препускане се завръща в Къщата, за да укрепне при-вързаността му, вкопаността му в Реда, в порядъчността, която е и радост (ражда му се дете) - "Ревност"; в "Летен дъжд" Черния Колю, отколешен кираджия (... човек можеше да го види по пътищата и в най-лошото време - III, 50), вдовец, си намира жена (също вдовица), липсите на всекиго са изтрити, пътят става по-бърз и кратък (... и мене сега ме чака жива душа в къщи... Той не се бави много и повече от една чаша не пи (III, 57). Обаче това специфично състезание - между дома като притежание с подразбиращи се параметри на ценността и Другото - често не води до резултат като в припомнените сюжетни казуси, до такава категоричност в избора на победител. Едно или друго във волята (или в неволността) на разказването тегли надругаде, повече или по-малко ерозира привлекателността на "вкъщи" за самата нарация: за нея то (място и съдържание) е с ниска продуктивност като генератор на случка. Липсата на дома, не-пребиваването в него е същинската потребност на това писмо. Реализациите му често дирят алтернативното пространство - кръчмата, кафенето, ханът, странноприемницата, хотелът са местата на из-местване (и измятане) от "вкъщи", те са другото битие, много повече път, отколкото дом. В Йовковата проза постоянно отменят тривиалното "свое", изкривено наподобяващи и горчиво пародиращи го,  и граничната застава, и пощенската станция. Изписват се като особени живелища - хладни (въпреки жегата, натрапчиво възпроизвеждана край-заради тях в това въобразяване) домове на институциите, на държавата, служебни помещения за пришълци, в които се очаква, че обитателите ще се сменят, че, най-често, ще живеят сами, изпълнявайки ежедневно задължения, отделящи ги от околните, подчертаващи, че са чужденци.

Именно този тип пространство се оказва най-често ситуативен център, отключване на ставането и разказването в разлистваните страници. Енювото кафене е мястото, диктуващо "Серафим"; пак от него тръгва "Ревност". Как без кръчмата на Съби и без кафенето да се случи Иван Бунала в "Помпадур" (самият той навремето ... отвори кръчма в едно село, купи ниви в друго, в трето - отвори още една кръчма... (III, 34); упрекът на жена му съобщава същностното за героя: Оттука до кафенето и от кафенето дотука. Иди... у Пенини... Детето ще порасне и ще земе да ти вика "дядо", а ти още не си го виждал - III, 33). За кръчмата на Филип са вързани историите на "Летен дъжд", "Несполука", "Вражда", "Празно гняздо", "Свирач на флейта"; Геновата кръчма е мястото, потрябвало и на "Женско сърце", и на "Ройдю", без кръчмата на дядо Васил няма "Стари хора". Във "Вражда" и "Виелица" се споменава за кръчмата в Пчеларово; за хана на дяда Атанаса - във "Вълкът"; за кафенето на Ачика и за бирария "Зала Съединение" - в "Последна радост"; в "Съд" - за кафенето на Саръ Яни. Многото имена на мястото, чийто собственик е Алекси - "Международна странноприемница", "селския хан", "хотела", - го изиграват в разни стилистики, признават го като колаж от същности и визии, вътрешно отчуждено от която и да е единствена, устойчива идентичност, усмихват и натъжават ("Мечтател", "Дядо Давид"). Черковното кафене го има в "Шибил" и в "Юнашки глави", Бончовия хан - в "Божура" и в "Индже"; пак в "Божура" на Бръдо на механата пие Василчо. Антимовският хан сглобява в едно доста разкази; без кръчма не минават "Албена" ("кръчмата при Хорозовата мелница"), "Грехът на Иван Белин", "Другоселец". Темелковият хан е важен за ставащото в "Друг свят" (влиза като "култура" в опозиция с "природата" - дивото поле), за него се споменава и в "Една торба барут". Кръчмата на Къня с надпис, именуващ я "Успокоение", чака в "Жетварят" (там има и долната кръчма - IV, 53). Хотелът в Сеново, хотел "Зора" са места от "Чифликът край границата". Поради "естествеността" на сюжетните съседства в едно реалистко разказване, преди да отиде в хотел, където да се самоубие, Нона трябва да мине през аптеката, за да купи нещо за смърт. В "Свирач на флейта" амбулаторията е съвсем до кръчмата; във "Вълкът" аптеката и ханът са двете места на града, които спират героя; в "Летен дъжд" към срещата си героите тръгват от кръчмата на Филип - той, бягайки от болницата в града - тя. Та (макар и в разни логики на съседството) за това въображение хотелът, кръчмата, ханът - от една страна, и аптеката, амбулаторията, болницата (от друга) могат да се окажат едно-до-друго-места, взаимно предполагайки се в странен навик на мисленето, отричащи се и приличащи си, имащи общи знания за път и смърт, не-домове12. "Вкъщи" може да се окаже равно на мелница, обстоятелствените пояснения на разказването обаче подчертават отликите на странното живелище спрямо нормата и нормалността, спрямо доброто:

Глигор Казака... богат човек беше, бездетен, затуй беше осиновил сестриника си Радула. Със снаха си не се спогаждаше, живееше си на вятърницата, там лягаше, там ставаше... вътре студено, голо, из кьошетата увиснали паежини, въртят се колелата със зъби, вън крилата плющят, цялата вятърница се тресе и пука. Дожаля ми за Казака, като го гледах как живее. Няма огнище, няма огън - само едно пръстено мангалче с малко жарава (III, 112-4), "Мора".

Дурасийската вятърница, където живее Лазар Бодура (сам човек е, няма ни жена, ни дете - II, 434), е капан за наивници, прилича по-скоро на гроб с черния кръст на крилата... голям и страшен (II, 440), отколкото на човешко място, "стоплянето" на топоса се оказва трик на измамник - "унуката" не е никаква унука, а част от машинацията на крадци ("Измама"). Митница на границата също може да бъде и жилище, но точно това, точно такова жилище постоянно подчертава и доказва своята другост спрямо дома ("Дядо Давид").

В тези текстове най-често преживяваните топоси отвъд "вкъщи" (кръчмата, кафенето) не са пространства на семейството (въпреки женитбата на младата Сарандовица, въпреки унаследяването на хана по женска линия, вдовството е онова, което ражда света наоколо, което прави жената в текста всечия и ничия; въпреки присъствието на бащи и синове ("Баща и син", "Една торба барут"), именно връзката им, традиционното й съдържание се проблематизира чрез пребиваването им в особения топос). Въпросните места, постоянно привличащи перото "Йовков", чертаят или чисто мъжка територия, или са владение на съвсем не идеалната от гледна точка на традиционния морал жена без мъж, жена с твърде много мъже.

И когато текстовете уж са обърнати към бита-битие в дома, изобразяванията настойчиво търсят лишеността, накърнеността на човешката заедност. Толкова много вдовци и вдовици едва ли има в нечий друг свят, писан на български. И още - той е отдаден на старостта, на Стари Хора (синтагмата е повече от заглавие на текст, представителен за тази чувственост), надживели децата си, напуснати от челядта си13 или бездетни, отвъд седемдесетте (Дядо Гено беше близо седемдесетгодишен човек (II, 312); Лазар Бодура... ако и да беше над седемдесет години, не изглеждаше на повече от петдесет... Сам човек е, няма ни жена, ни дете (II, 434); Медара беше близо осемдесетгодишен, много по-млад от чичо Митуша, зпазен, здрав... - III, 262) и пр.14. Покрай ненужността им (точна тя е разказваното) да припомня, че по принцип почеркът "Йовков" е обсебен от изписването на Излишния човек (в специфичната мяра, позволяваща го като мислим сред тукашни, къде повече, къде по-малко старателно имитирани реалии). Обследваното разправяне се интересува от всички форми, нюанси, траектории на маргинализацията, от всички биографии на аутсайдера. (Изгледът "изпаднал германец" често е сбъдван сред разлистваните страници, визуализиращата - и оценъчна - номинация е отнесена дословно и към Серафим, и към свирача Великин. Фразеологизмът, наследство от войната, обявява наричания за два пъти чужд: доколкото е "германец" и доколкото е из-паднал, отделен от купчината, оказал се на земята, отронил се по пътя.) Озоваването встрани може да е свързано с възраст в "периферията" на битието (децата обаче почти не занимават текста "Йовков"), със статуса на бездетния, на овдовелия, на учения, книжния, с боледуване, с престъпление (изписват се конекрадци, контрабандисти, разбойници, убийци), с неадаптивност, неспособност за "нормален" занаят (до иманяра - флейтист, до него пък Агата, дето играе цял ден на карти - III, 17). Всичко отвъд Закона на ежедневното и масовото влюбва в себе си коментираната проза.

Тя е постоянно втренчена в пияния, слабоумния, болния - все означения на човешкото, отчуждено случващо се в/откъм някакво непроницаемо "отвъд". В разглежданите сюжети особеното именно на алкохолния токсикоман, на умствено увредения, на физически непълноценния (етиологиите на поболяването и смъртта у Йовков трябва да бъдат самостоен предмет за обмисляне) е поредният инструмент за проблематизиране на дома като място и смисъл.

Тук пристрастеността към спирта е форма на изключване от света и от собственото съзнание, на отчужденост. Правейки човека срамен, смешен, жален, отблъскващ, страшен, странен, тя го отделя остро от околните. Пиенето е не само празнична глъчка, колективно, социализиращо преживяване. То е самота, неведом императив, прихващане, попадане другаде:

... дали не беше дошло времето на дяда Василя да се напие. Защото тоя инак добър и кротък човек веднъж или дваж в месеца се напиваше по един особен наин. Не викаше, не лудуваше, не казваше лоша дума никому. Но в последната степен на пиянството си той изгубваше способността да говори, не разбираше какво му приказват, не познаваше хората. Една щастлива усмивка се явяваше на лицето му и отвъднаж, както се случеше гологлав, по ръкави, излизаше от кръчмата, без да иска да знае какво ще стане с нея, и тръгваше да ходи по полето. Най често той отиваше към чифлика на Манолаки... Отиваше дотам, връщаше се и пак отиваше. Вървеше не из пътя, а пряко през поляните, по слънцето, усмихнат, залисан в себе си, и нещо неперкъснато бръмчеше около него като бръмбар - дядо Васил си пееше нещо (III, 86-7).

Някакъв часовник вътре отмерва потребност от махане в безпаметството, нечленоразделността, некомуникабилността, в без-отговорността (без да иска да знае какво ще стане...; Торашковото не ща да знам никого не е случаен възглас), напиването пуска пряко през поляните, по слънцето. То е ритуал, сюжет от увъртания, водещи все до неминуемото, сила, по-силна от себеконтрола:

... Иван Белин... не пиеше често, не беше пияница. Но като се минеше месец-два да не стъпи в село, изведнъж някой ден, бе да има някакъв повод, без да се е канил или мислил за това, като че ли теглен от някаква сила свръх волята му, напущаше стадото, оставяше да се грижи за него жена му или някой друг, а сам отиваше на кръчмата. Дохаждаше уж да си купи тютюн, фитил за огнивото, друга някоя дребна работа, поръчваше си само една чашка ракия и все бързаше да си ходи. А скоро започваше с оката и се напиваше, както трябва... почваше да си служи с ръце и вървеше на четири крака (II, 424-5).

В доста богатата колекция на този особен музей има и друг тип експонат. Запоят може да има различна природа, може да е много повече шум и ярост, нелепа клоунада и бруталност:

Един или два пъти най-малко в седмицата Кръстан се напиваше и устройваше живописни зрелища из улиците... много шум, ходеше от кръчма на кръчма, предвождан от цигулари, върху челата на които лепеше сребърни левове, провикваше се, носеше застрашително палтото си, наметнато само върху едното рамо, но всичките му буйства се свършваха с много изпотрошени шишета и чаши, или пък някой стол или някоя маса, които той, за да покаже силата си, обичаше да издига със зъби. И ако имаше някой, който редовно да си теглеше от тия оргии на касапина, това беше жена му. Като се върнеше в къщи, имаше или нямаше причини, той я набиваше хубаво, най-вече защото била бездетна, изпъждаше я навън и сам се затваряше и заспиваше кралимарковски сън от цяло денонощие. В това време Кръстаница, изподраскана, чорлава и разплакана, отиваше да се оплаква ту в общината, ту у майкини си, или пък се тръшкаше из бурена в градината, скубеше косата си и виеше като вълчица (II, 27-8).

Някои от тези разкази за пиянство дърпат към куриозитетно-забавното, към екзотиките на анекдота (някак по-лесно се говори за Елин-Пелиновия разказ и вица; въпреки готовността да се тълкува Йовковата текстовост в обвързаността й със словесната фолколорна култура, забележимо е нежеланието да се забелязва отвореността й към смешния анонимен наратив, тематизиращ чудесиите на алкохола, към онова, което Н.Райнов с неприязън нарича "кръчмарски истории"):

... много взе да пие, затуй приучваше конете си на своя си табихет: препънеше ли се конят и паднеше на коленете си, не ставаше, докато Бунала не слезеше от него. Ако пък сам Бунала изгубеше равновесие и се строполеше от седлото, конят се спираше като закован и Бунала можеше да откачи крака си, ако е останал в зенгията. Ако пък паднеше на земята и, както често се случваше, заспеше там, конят стоеше при него като куче и не мърдаше; когато Бунала се отбиеше в някоя кръчма, той не връзваше коня си - той го довеждаше само до някой плет или някой дувар и пущаше юздите му (III, 34).

В контекста на цялото (за финал е избран кадър, в който Бунала се смее на глас) напиването не изглежда отвратително; то е вписано в специфичен за Йовков микротекст, обмислящ забавното зрелище - разказът за един дресиран кон може би транспонира в още един ред мотивите за водевилната игра, клоуна, цирка, които току изплуват в сюжетен детайл или реторическа фигура (уж) някъде по перифериите на това писане. Пиянството е привличащо окото представление, от което не може да се откъсне поглед15; някъде дори го предизвикват поради необяснимата неизречима жажда на зениците за гледките му ("алкохол - животно - агресия" е само една от линиите, по които наративите обмислят пиещия):

В Преславско - аз съм живял там - хората въдят биволи, едри, големи биволи, пък и вино много имат, нали са все лозари. Те понякогаж ще вземат, ще напоят биволите с вино, ще им дадат да изпият по една кофа, па ще ги изкарат на мегданя да се борят. Ей тъй - да видят кой ще надвие (III,233).

Нещо от това "Ей тъй - да видя(т)..." като че ли прозира зад възстановката, в която пияният попада най-после точно в театъра, сбъдва - неволно, поради особената талантливост на налудността, укрепнала от алкохола, - представление много по-вълнуващо от онова на учителите самодейци:

... изведнъж вратата на салона се отваряше с оглушителен трясък, влизаше някой и с висок глас почваше да прави бележки върху играта на актьорите или между техните реплики вмъкваше и свои. Това беше Рачо, който пристигаше в театъра последен и пиян... Оставяха го и представлението продължаваше по тоя нов и странен начин: едни действащи лица на сцената и друго в партера - Рачо, който влизаше тъй в ролята на хора в старогръцките трагедии (II, 27).

Споменаването на античните трагедии, целящо и прихването на четящия, иде да подскаже, че смехът, алкохолът и човекът могат да бъдат в констелация от обвързаности, много далечна от безвъпросно забавното, от провокиращото автентично (без утайки от нерадост) веселие:

... дядо Моско се пропи съвсем... Пийнал, развеселен, той ходеше от маса на маса, приказваше с всички, пиеше с всички... дядо Моско беше сложил главата си на една маса и беше заспал... погледаха дядо Моска и се смяха, като го слушаха как хърка... Додето в кръчмата имаше шум, дядо Моско спа, но щом стана тихо, той се събуди и погледна. Още беше пиян и му се струваше, че вижда сън... бавно и тежко си спомни. Отведнъж го обзе яд и кръв нахлу в главата му... удари с чашата по масата... Всички се обърнаха към дяда Моска и се засмяха... стана, заплете крака и тръгна към Сарандовица... Калмука сграби дяда Моска и го изнесе навън... всички се смяха... падна до плета и заспа... Дядо Моско се случи тъй пиян, че едвам можа да познае, че това момче е син му, Йонко. Той го гледаше с мътен пиян поглед, искаше да каже нещо, но не смееше да проговори, защото усещаше езика си надебелял... Когато след няколко часа се събуди, той беше пак добър, разумен и натиснат от срам и мъка, с насълзени и замислени очи... надвечер, когато старите му привички се обадиха пак, той се накани да иде към хана... както винаги, дядо Моско се напи... Тоя ден той толкоз се напи, че му прилоша и падна под масата... Калмука беше го изправил и беше го сложил да лежи на пейката (II, 364-72).

Прозата с носии тече от перо, което притежава декадентска наблюдателност, обсебена от изгледа, от детайлите в личните версии-истории на една токсикомания (усетът за "Йовков" би станал "по-истинен", ако се забележи "димитър-димовското" на чувствеността, диктуваща разказвания свят - тези фатални жени, тези чужденци, тази болезненост, тези ярки цветове, този копнеж по другаде, тези разпади и умирания...). Пристрастеност говори за пристрастеност; алкохолизма описва непреодолимо завладеният от описването на алкохолизма. Патологичната зависимост е видяна във всяка възможна "синтактична" позиция в макроизречението на разказа, опитан е всеки неин привкус, всеки нюанс в скриваната (или не) оценъчност спрямо властта й. Алкохолът е агент на деградацията, аргумент на обвинителни реторики (Тридесет и две лири изгубил. Кой му е крив. Като пий и като не знай що прави, не парите му, ами и дрехите от гърба му ще вземат... Бе пиян човек - III, 104) или на оправдателни речи (... и той беше пиян, и аз бях пиян [т.е. "не съм крадец"]. Негови са парите, дай му ги - III, 106). Алкохолът е минало, от което се бяга, което се изкупва (Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото го изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си... - III, 13) и място, където да се избяга от миналото (спрямо своите си, спрямо децата си, чичо Митуш имал някакъв грях и затова тайно се напивал с ракия - III, 278). Понякога е хубаво да се пие, не може да не се пие (бегло се мярка романтическа аксиологизация на връзката между алкохол и творчество), макар че виното съсипва здравето (... майстор ли е един човек, какъвто занаят и да има, той пие... - Ама пък още по-хубаво е да не пие човек. На здравето вреди. - Докторите ли казват туй... - IV, 63-4). Но пък има дори доктори, които пият, и нищо им няма (... Рамаданов, фелдшерът от Армутлии... ведрина и веселие. Нисичък, пълен и червен като ябълка, федшерът изглеждаше доволен от себе си и от здравето си и като че искаше да каже на всички: яжте и пийте като мене и не бойте се от никакви болести... отпреде му шишенце ракия нарочно изстудена за него... - IV, 118). "Лош човек" е същото като "пиян човек" (това е едно от представянията на дядо Давид от едноименния разказ); "пиян човек", "изгубен човек", "пияница" са квалификации за о-без-ценения, изпадналия, жалкия. Но не винаги - понякога срещу общото знание, носено от тях, може да се вдигне глас (вярно, че на циганката с дете без мъж, на маргинализираната заради срама си и чуждостта си жена), който да извади наяве другото лице на пиянстването: неговата привлекателна лудост, бруталността му като агент на еротическото (- Просто, просто! - викаха жените. - И ти вярваш, че онзи пияница ще се върне... - Лош бил - говореше си тя сама..., - пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си - II, 216-7).

Та въпреки че е свързан често с пространството на мъжката заедност, алкохолът отделя, създава преграда между пристрастения и другите. Ненужността им (за обсебения) е видима в пиенето насаме, у дома. Скритото в долапа шише е като тайна връзка, като тайно престъпление, то произвежда богат чувствен свят за своя любовник, за виновния (Токмакчията от "Съд", Манолаки от "Чифликът край границата", може би Митуш). Толкова много емоции, толкова богато нюансирани психични (психосоматични) състояния в "единица" текстово пространство, колкото в изписването на страха-срама от и желанието към спирта, у Йовков не се срещат в каквито и да било други сюжетни констелации (к.м.):

... въпреки искрените си разкайвания, той ходи още няколко пъти до долапа и пи от шишето със същата жажда, със същата трепетна наслада и със същия ужас пред греха, срещу който беше безсилен да се бори. Но когато за последен път се върна на мястото си на чердака, той седна съвсем спокойно - нито ръцете му трепереха вече, нито се разкайваше, нито на ум му идеше за Рустема. Напротив, никога той не се е чувствал тъй добре, весело му е, чувствува се млад и целият свят наоколо е тъй хубав. Какви не мисли нахлуват в ума му, душата му се пълни от безпричинна радост и той, въпреки годините си, готов е да запее (II, 113); Той беше цял обхванат като от треска, очите му блещяха, весело и леко му беше. Но в същото време той чувстваше дълбоко някъде в душата си тъпа и неясна болка, нещо притискаше мозъка му и той не можеше да спре на една определена мисъл. Едно нещо ясно изплуваше в съзнанието му: жажда, адска и неутолима жажда, от която ръцете му и цялото му тяло трепереха, а пред очите му постоянно се мержелееше долапът в къщи и скритото шише с ракия. Със същинско сладострастие Токмакчията мислеше как ще допре устните си до гърлото на шишето и ще пие, ще пие... (II, 126).

 Немалко текстове повтарят една и съща комбинация от "обстоятелствени пояснения" около алкохолната болест. Загубата, липсата на нещо важно праща при пиенето: дядо Васил е погребал две от децата си и е забравен от живия си син ("Стари хора"), момчетата на Иван Белин са загинали на фронта ("Грехът на Иван Белин"), жената на Кръстан била бездетна ("Последна радост"), Рачо Самсара е по принцип някак ощетен, "не му стига", за да е нормално интегриран в социума ("Последна радост"), дядо Моско е имал пари и Сарандовица, загубил е всичко ("Една торба барут"), дядо Давид е останал без семейство, бил е лишен дори от майчина обич ("Дядо Давид"), на Василчо не му дават Ганаила ("Божура"), Аничка отхвърля Илия и му остава кръчмата (и краденето) ("Женско сърце"), Антица е мъртва, за Манолаки доброто време е свършило ("Чифликът край границата"), Рустем е убит, господарството, богатството и младостта са отлетели, Токмакчията е просто старец ("Съд"). В същото време никъде няма експлицирано "защото", няма адекват на онази директна Елин-Пелинова реплика за селяните, дето пият не от добро, а за добро. Текстовете (в немалко случаи) не съдържат със сигурност разчетим времеви маркер, който да реши, че пропиването е след(ствие от) голямо нещастие (горните бързи преразкази са от тази гледна точка манипулативни, защото задават изчистена, приписана последователност "болка - алкохол"). Може би каузалността би могла да бъде друга ("алкохол - болка"), би могла да бъде "обратна" в този чувствено-мисловен свят, подвластен на свои суеверия (т.е. разчитащ симетрии в битието, наказания, отвръщащи на греховете). Освен това има и истории, в които обсебеността не е обяснима за каквато и да е реконструкция на причини, все пак съобразявана с даденото в текста. А с гласа на Захари може и да се каже: Да живееш в село значи да станеш пияница (III, 220). Меланхолно-капризно-престореното на репликата, вписаната в речите и интонациите на героя повествователска оценъчност спрямо Младия господар придават на сентенциозната фраза разнопосочни смисли. И все пак сплитовете им очертават и парче семантическа територия, в която едно място, един начин на живот, една типология на битието-бит предполагат обреченост, съдбовна пред-решеност, неминуемо превземане на човека от Другото. Може би носталгии и привързаности винаги имат и своята противотежест, макар и проговаряща с тембъра на неприязнено измисляния Чужденец, макар и неосъзнавана като част от "мене".

Изпадането от живота, извън съзнателните избори, отатък контрола на разума непрекъснато се повтаря като човешка история у Йовков. Пиещият до припадък мъж го интересува с отиването и връщането си, със смените между трезва будност и запращащото на отвъдни места безпаметство. Слабоумният го ангажира с "равната" си различност - точно поради едносъставното в него, поради постоянната му същост със себе си той е още по-непроницаем, по-далечен от токсикомана. Лудият е Там по рождение, разправянето за него отказва да подозира каквито и да било етиологии, правещи го обясним.

Всъщност говорът за/на безумния, за/на безумието първо се дочува тук дълбоко инплантиран в речта на нормалните и на нормалното. Герои и повествовател твърде често (струва ми се по-често, отколкото в същия обем проза, принадлежаща на друг подпис) имат нужда, налага им се да произнасят фразеологизми, чиито реторики на удивлението, гнева, присмеха, чиито знания за света са втренчени именно в лудостта като пан-име на всичко друго:

... не вярваха да е пиян, мислеха го по-скоро за луд [за дядо Руси от "Юнашки глави" - II, 229]; ... луди хора ли има в селото... хаджи Драган... Луд ли е?... Играеха хоро като луди... имаше нещо болно в това веселие (II, 290-2); - Ще дойда и аз на Игликина поляна... - Човече, ти луд ли си, или ще полудееш! (II, 299); ... не е май с ума си. Празна е тая!... тоя май не е с ума си [за Баташки от  "Дрямката на Калмука" - II, 319-23] - Отивам да се беся... - Ти хем си полудял, съвсем си полудял! (II, 427); Но както лудите постоянно повтарят някоя фраза, която случайно е останала в ума им, тъй също и Иван Белин не можеше вече да приказва за друго, освен за вълчицата (II, 427); - Къде ме караш, проклетнико? Луд ли си? (III, 20); - Чунким не мога утре да продам хана и да взема да го купя тоя кон... - Тоз човек е полудял! Наистина е полудял! (III, 40); Ако не той, а друг би се решил да тръгне в такова време за града, би го сметнал за луд... като се върна снощи в къщи, намери детето си болно... (III, 42); Мойта болест не е за доктор... хлътнали, запалени очи... Луд ли е, та приказва само за буля си и за децата й... (III, 108); Той държеше чифтето си опряно на гърдите на Консула; очите му бяха като на луд (III, 121); ... - Гледам го, бай Василе, гледам го. Само, нали ти казах, дохожда време... че му се обръща нещо в ума [за коня, който бяга от новите си стопани и се връща в Чифлика - III, 253]; Ух, каква си дивачка... Луда! (III, 285); - Той е луд този читак! - гневно извика някой (II, 125); ...извика Христо като луд... (II, 440); мълва... се разпространяваше... от баба Ангелина, чийто суеверен екстаз и человеконенависничесво се обръщаха вече на лудост (IV, 178) и пр.

Безумието не е само дума реторическа украса. То произвежда разказ за чудноватото, който може да се окаже обвързан (и отвъд повърхностните аналогии) със ставащото в света на нормалните, който може да отключи мисъл за невидимите обикновено лудости на страстта (В Каралий... има един Пенчо, луд. Като го прихване, земе, че скочи в някой кладенец, намери там някоя тенекия и започне да мери водата - пълни тенекията и я излива, пълни я и я излива. И брои, като че мери жито - III, 133): дали между Мурад и Пенчо има и друго общо, освен рипването в бунара... Тези текстове често си спомнят за слабоумния слуга, в тях психическата непълноценност има твърд социален статус, повтарящ се физически изглед:

Тоя Калин беше малко слабоумен човек. Кой е, отде е - това никой не знаеше. Една сутрин беше се спрял на портата на Рахни, като куче, изгубило стопанина си. Питаха го отде е - той се смее, питаха го де отива - пак се смее. Но имаше здрави ръце и Рахни го прибра. Лятно време ходеше с овцете сам, зиме мъкнеше тор, носеше сено, работеше най-тежката и най-нечиста работа. Можеше да го брули вятър, да го вали дъжд - нищо не му ставаше. Понякога си лягаше вън и на сутринта от разголените си меса изтърсваше снега, който го беше навалял през нощта. Едно беше лошо, според Рахни: ядеше много. Ядеше продължително, с някаква животинска наслада, с препълнени уста и с издути жили на шията. После пиеше вода, пъшкаше и ако беше денем, веднага се залавяше за работа, ако беше вечер - отиваше сред овцете и, стоплен между тях, заспиваше (II, 398); - Къде ходиш като щур?... Аго наиситна е малко слабоумен... много се радва, когато го почерпят с една цигара. Той смуче жадно, очите му сълзят, кашли (III, 171-2); Смееш се, ама си глупав [реплика към Аго - III, 173]; Аго се засмя гърлесто, като се мръщеше и проточваше устните си, той повтори... и потрети думите на Петра и като говореше, тъй се напъваше, тъй беше смешно важен, че както ставаше винаги, всички взеха да се смеят. Аго помисли, че се смеят не на него, а защото е казал нещо умно и на място, и затуй още по-силно захълца от смях (III, 175-6) От тия шеги, а може би и по друга някоя причина, у Аго, и без туй слаобумен, още повече се помрачаваше разсъдъкът му и той захващаше да върши какви не глупости. Или го хващаше инат и не искаше нищо да похване (III, 176) ... Не ми дават нищо, едни цървули не ми купуват... и ме бият... Какво искат от мене... да ме бият... Аго заплака... грозното му лице се гърчеше... беше сварил да се напие... - И аз съм господар... Тук се слуша мойта дума!... показваше един голям нож (III, 177-8) Гологлав, само по една аба [в снега] Аго се спусна да бяга подир каруците. Като някое куче, което е изгубило господаря си, той попоглеждаше дълбоките дири, оставени от колелетата, и все тичаше напред (III, 181); Говедарят, какъвто си беше смахнат и слабоумен, вика, вика, но нищо не може да му се разбере - ни де е телицата, ни какво е станало с нея (III, 317); Николай... слабоумното му лице стана още по-грозно (IV,239).

"Като куче" огласява животното в лудия. Нещо в него "излиза навън" през прекомерното желание, през жадността му - за храна, никотин, Василена, през прекомерната физическа сила, през смеха и плача (безумният и смешното са за Йовков задължително свързани, както и пияният и прихването; историята на Аго стига кулминацията си когато, бидейки повреден в главата, е и пиян, тогава, когато най-много му се смеят). В това писмо лудостта е винаги мъж; побърканата жена не съществува за Йовков - нито на тавана, нито някъде другаде16. Но там, встрани от сватбата, от веселбата, от желаните неща, стои сам и вързан един як малоумен нещастник. Всъщност историята за лудия слуга и господарката, в която е влюбен (Аго в края на краищата става ратай именно в дома на Василена), сумира, "доизказвайки", сюжетите за неравни, невъзможни или нередни връзки у Йовков. Нещо от типологията "Аго" се появява в Куцар (неугледен, тромав, прост... само работеше и мълчеше, неуморим като машина... отминаваха [го], като че не беше жив човек, а вещ - II, 405), в мъжа на Женда (или гневен, или болен), в учителя Баташки (... не е май с ума си. Празна е тая!... тоя май не е с ума си - II, 319-23), в уж "обратния" спрямо тях съпруг от "Ревност" ("грозен", "глупав", "болен" - ... с голяма глава... червеното му малко кьосаво лице беше широко, сбърчено, сплъстената му гъста коса закриваше ниското му чело и падаше до над очите му... малко глупав... но не е и той глупав... дишаше тежко паради астмата си - III, 16-22), в Петър Мънзов Чокоя (И такъв беше изпаднал и налудничав, а беше сроден с богати, предни хора - жена му беше разумна, добра, с явни останки от някогашната си красота - III, 138), в дядо Моско с господарските претенции, комуто всички се смеят. Зад "истинските" конкретики на социалните статуси прозира втвърдената йовковска фигура, споделяща усет за властовите отношения в любовта - тук жената често е "като царица", "царствена", а до нея мъжът е "слуга" (т.е. същество, изтъкано от липси: побъркан, смешен, непривлекателен, болен, окъсан (поне окъсан, ако е Шибил) - постоянното преговаряне на красивостите в тази проза не дава да се каже как и защо тя прави Грозния човек, Окаяника, в когото чака Аго, пробива физиката на Дафин с жабешкото лице, с уродливия дебилен череп: той беше възнисък, широпоплещест, с голяма глава и силно изпъкнали очи. - Какво се кокорчиш като жаба? - тъй му казваха. Смятаха го за глупав, товареха го прекомерно с работа, като животно - III, 26).

Лудостта може да е вместена в био-графизма на мускулната сила, на якото тяло, дето блъска като впрегатен добитък. Но ощетеностите й може да пълнят и физическата немощ; макар и колебливо наричани, да напомнят за себе си в хората, непригодни за интеграция в конвенционалния стил на съществуване, неспособни на труд (Люцкан, Рачо Самсарът, Великин). Общото им и с превзетия от мегаломанска фиксидея дядо Слави, и с Аго, и с мъртво пияния се контурира от смеха на околните - точно той ги въдворява в територията на алиенирания. Отделността му особено добре личи, когато дори войната, ваеща компактното тяло на масите, не успява да я претопи в приобщеност. Откаченият в ролята на войник занимава настойчивото любопитство на "Чудният". Разказът старателно изписва симпоматики и прояви, класифицира и съзерцава. Отвъд умилителното (птичките по раменете на Живко) той хлътва в неизречимо догаждане. Насред апокалипсиса на бомбардировките, насред купчината трупове Побърканият ТРЯБВА да пише - с пръст по стената, без следа, неясно какво и защо, но ТРЯБВА да пише. Срещу смъртта и ужаса от нея той има само това. Дохождат, господин капетан, дохождат двама люге, страшни... Захващат да ме удрят в главата и велят: писувай - и аз писувам... (I, 258). Лудост, гибел, страх и букви (дори когато са невидими) може би се предполагат едни други... може би не само в историята на Живко...

Странният "интелигентски" жест на простия с болен мозък напомня, че безумието не е единствено за ратаи. Боянов всъщност не е точно това, което предполага общопретото съдържание на квалификацията "мечтател". Бленуването му анихилира реалността, патологичните лъжи го затварят в богаторазлистени фантазмени сюжети, излудяването постепенно убива и тялото:

Нощите му минаваха в полубудно, полусънно състояние, изпълнени с нелепи сънища, прекъсвани от мъчителна и страшна мора; дните в мечти, които също тъй приличаха на бълнуване. Той и без това не беше здрав, но сега отслабна още повече, лицето му повехна и се проточи и само очите му неспокойно и трескаво горяха. Той почна да се уединява, да изягва всички, беше тъй разсеян, че говореше глупости, които караха другарите му да се споглеждат и да си правят знак, какво той не е твърде с ума си. Неговото положение още повече се влоши, когато дойде есента и времето се разхлади. Той закашля зле, отпадна съвсем... Сам той не се мислеше за сериозно болен и намираше безпокойствата на другите за преувеличени. Но и грижите за здравето му малко го занимаваха, не се интересуваше от службата си... закашля още по зле, отслабна съвсем и вече легна... Както по-рано, Боянов не се смяташе за опасно болен. Той лежеше и тъй му беше добре, че е сам, че никой не му пречи и не го безпокои. И загледан в една точка, с трескавите си и пламнали очи, той мислеше - мислеше за оная чудна кола с бели коне, която щеше да донесе неговото щастие (II, 102-3).

Списание "Душевно здраве" би се изкушило да отбележи, че пишещият илюстрира специфичен медицински казус - връзката между тежко белодробно заболяване и съпровождащите го нерядко психични изменения. Текстът гради детайлна история на превъртането, откачането бавно зрее в жегата, пустошта, скуката, самотията, немощната и мъчително затлачена похот. Болестта тук покрива всичко - и душа, и тяло.

Тя е едно от най-физиономичните йовковски неща в това писане. То просто не може да надмогне привързаността си към нея. Тя повече или по-малко отявлено присъства в цвят или детайл от портрет (Палазов беше от ония хора, които можеха да разсмеят човек само като го погледнеш. Слабичък, тесногърд и бледен, млад още, но със старческо лице, изпито и изсушено от някакъв порок... изглеждаше доста глупав и несръчен - II, 338 - смешното, "аговското", болното се предполагат взаимно; Агата и без туй си дишеше тежко, защото казваха, че бил имал астма, но сега като че взе да се задушава... бяха го надвили на карти - III, 14-5 - болест, неработност, проблеми с жената също се "викат" едно друго; началникът на пощенската станция Милчевски... беше нисичък, с бледно болнаво лице, с редки черни мустаци - IV, 198). Нездравето, дори и когато е отминало, се разчита в преживелите го: във "Вълкът" ханджията е с голям червен нос, надупечн от някаква болест (III, 46), в "Празно гняздо" лицето на "добрия брат" беше покрито с малки дупчици от шарка (III, 148), всички, церени от Лазар Бодура, са "надписани": колцина болни от лоша пъпка, с отекли глави като шиници, намираха спасение само у него. Тая болка Бодура я лекуваше по своему: където и да е пъпката, той гореше болните винаги на едно и също място - отзад под темето. На това място вече не поникваше коса и оставаше белег завинаги. Затуй и Бодура казваше: "Моите хора са белязани. Никой няма да ме забрави..." (II, 434-5).

Болестта тук често се случва като клиширано задаване на проблемна ситуация в сюжета, на "счупването" му в друга посока: Отде дойде таз болест, кръстник Еньо... Сега по Св. Богородица ще стане седем месеца, как не е похванал работа. Души го нещо в гърдите, подпира го ей тука е. Отслабна, да го духнеш, ще падне... жълт , черен, като пръст - III, 10 - Серафим на ръба на разкриването си; Край стената, на нисък одър, лежеше болен мъж, по риза, разгърден, с къса черна брада, сух и жълт като икона. За да са стопи тъй и да стане само кожа и кости, трябва дълго да лежи, или пък зла болест отведнъж да го е свалила... Приготвяха... тухла да парят болния. Изведнъж той застена силно, завъртя се, двете жени се разтичаха около него. Опитваха едно, опитваха друго - нищо не помагаше. Като се мяташе на одъра, болният падна възнак, престана да охка, главата му се търколи като на мъртевец. Младата жена заплака с глас - III, 28 - Дафин на ръба на превръщането си в друг. Болест променя света на Сали Яшар, болест подгонва в страшната зима бащата, поради което го има "Вълкът", "болест" е едно от имената на нещастието, сполетяло Вълкадиновия дом (Атанас, още като се върна, заболя и уж нищо му няма, уж само понастинал, а легна и вече не стана - III, 94), болен лежи мъжът на Женда, че иначе как да станат "Постолови воденици", промяната е болест и болестта - промяна в "Ройдю" (... като че не беше той , а друг, чужд човек. Як човек..., от малко не вземаше, какво да е не можеше да го повали, а сега беше посърнал, погледът му се изкриви, очите му горят като от треска. И мълчи, нищо не казва... Болен беше, това се виждаше... все не спи нощя, все се мята... ще земе да се разхожда назад-напред, гледа в земята, мълчи... - Ако си болен, има доктори, иди прегледай се, ще ти дадат нещо... - Мойта болест не е за доктор... хлътнали, запалени очи... Луд ли е, та приказва само за буля си и за децата й... дойде и си легна. И нито сам говори, нито дава да му кажат нещо. Мълчи. Лежи и мълчи... пак не беше добре, пак не затвори очи. Церовете, които беше донесъл - шишенца, прахове, - тъй си стояха... - ... като влезе в ума ми, вече не излиза. Все за туй мисля... Нямам мира... Не мога...). Без болест не могат да бъдат "Другоселец", "По жицата", "Празно гняздо" (даскал Ангел... сух, само кожа и кости, с хлътнали дълбоко очи, едно от които беше сляпо, изпит и бледен, ... приличаше на смъртник... едното му око, здравото, светеше като от треска, избелелите му устни трепереха... освен безбройните си други недъзи, даскал Ангел беше и куц - III, 143). Оставящият заради финала си ведро чувство "Свирач на флейта" всъщност доста се занимава с физическото страдание: [пред] амбулаторията на фелдшера ... чакаха болни... разказваха една на друга болките и наказанията си... от амбулаторията излезе оня, който беше пъшкал - млад селянин с надута буза, върху която беше сложен памук и превръзка. Той стъпяше полека, като на пръсти, сякаш се боеше да не падне главата му (III, 150-1). Точно истинният разказ за истински телесни мъки придава същинската звучност на фантасмагоричната история за сакатия крак на Великин: - Моя крак ли?... сухо дърво... все тъй свит стои... като бях малък, като тичах из едни стълби, ей такова е кокалче падна оттук, от коляното ми. После се отвори една рана... Ето белега... Колко доктори ме гледаха. Пък ти ако знаеш някой лек... ако има лек (III, 156). Благородно патинираната завист на копнежа в текста не е само заради флейтата; тя идва откъм истинските болници, срещнали човек, който само симулира не-здраве, който всъщност е свободен не просто от стереотипни битови задължения, а от нещо по-първично, защото е чиста телесност - от физическото страдание.

Около две истории за болести е сглобен "Гълъбът на прозореца" - едната е свързана със суеверен кръвожадно-жесток проект за изцеление, отменен от "цивилизован", модерен ход за справяне с проблема (пари-доктори-лекарства-спасение), другата - със знанието за неизцелимостта, неотменността на смъртта (хаджи Петър дава наполеони за церене на нечие дете, спасява гълъбите, лекува ги, разболява се, умира, умира и спасеният, лекуваният гълъб):

... срещнахме една бабичка, носи... два бели гълъба... - Купих ги - казва... - Момчето ми е болно, уплаши се, че ще го претъпче кон, та ми казаха да взема сърце от гълъб, докато е още жив, и да му го дам да го глътне... - Като ти е болно детето... на ти пари да го цериш. - и й даде два наполеона... оттогаз хаджи Петър завъди гълъбите... Току се катери по гълъбарниците им, лови ги... или ще отскубне някое перо от опашките им. Не знам какво правеше, лекуваше ли ги, що ли... Кога беше болен... отворих прозореца и кацна там един гълъб,... заплака... След два-три дена се помина... Може да е бил същият, дето го отървахме от ножа, от бабата... От ножа се отърва, а от орела не можа. Ех, кога има да се мре... (III, 214-8).

Йовков пише и текстове, в които болестта е само "наужким" или е щастливо непозната на някого си, или не е нещо фатално, или е преодолима:

- Колената ме болят... Пък и инак не ми е добре, горчи ми в устата, таквоз им е едно... никакво... Откакто взе да попийва по-рядко, подобря му, поукроти се. - Нищо не му е... Да мога да го накарам да остави и тоя тютюн, дето го кара сутрин да се дере и да кашли - още по-добре ще бъде (III, 32-3); ... - Как спа? - викна ми Казака. - Лошо... като че нещо ме души, искам да викам - не мога, искам да мръдна - не мога. Какво беше туй нещо, не знам. - Туй е ар-басан - рече Казака и ме погледна тъй, като че ме съжали. - Мора е туй, тъй се казва. Трябва маймунката да е дошла и е седнала на кърдите ти. Тя твойта болест не е дип добра, ама ти да си жив... и чаках да дойде маймунката. А на сутринта се оплаквах на Казака, че ме е газила мора. - Хей, момче! - думаше ми. - На лоша болест си връхлетял, ама ти да си жив (III, 117-8); Комура се поду, умира... Чичо Митуш... извади едно шило... с все сила го заби в кожата на вола... погледът на Комура се разведри... надутият му като балон корем взе да се събира... Ти да не мислиш, че туй шило е просто... То не е какво да е желязо. То е прекарано през алектрика (III, 238); лоша болест по добитъка... ходжата... тоз огън, казва, е нов огън. На него нищо не е печено, нищо не е варено, чист е и всичко чисти. Ще очисти и добитъка. Като го прекараме през огъня, ще се очисти от болестта... Болестта по добитъка изведнъж се прекрати, като че нещо я пресече с нож. Нито един добитък не се разболя повече... кое помогна срещу болестта? Новият огън на турчина ли, лекарството на доктора ли... или дъждът (III, 306-10); Мене не ми е добре, а както виждам, и тебе не те бива. Да не си болен? - Болен ли да съм? Аз какво е болест не знам. Аз откак съм се родил, глава не ме е заболявало. Не съм болен аз, ами хората ще ме изядат (IV, 329).

Много по-често обаче тази проза говори за болестта като фатална непреодолимост, като наказание, което не подлежи на обжалване. Тя обмисля и наследственото хронично страдание (Севастица я болеше глава... беше наследила главоболието на майка си... По-силно ме заболя глава... А вече взех един аспирин (III, 219-20), и възможните причини на поболяването (За да се дигне камъка трябваха най-малко четирима души, но чичо Митуш не понесе думите на Василя и само с Аго, като се напъваха и пъшкаха, довлякоха камъка покрай стената. Дори подложиха под него от едната и от другата страна по един по-малък камък и направиха нещо като пейка. На тая пейка, на камъка седна чичо Митуш, когато свършиха, да си почине. Още на другия ден... се почувства недобре, на третия - стана още по-зле и легна - II, 280). Обяснявайки загубата на здравето, нарацията много често стига до страха: от уплаха се поболява Татар Христо (стопанинът... стреля и тъй ги изплаши, че от много бягане Татар Христо се разболя и лежа болен два месеца - III, 120), от страх се пуква сърцето на Венда в историята на Алипия (III, 258), от уплах е болно детето на онази баба в "Гълъбът на прозореца", от страха започва болестта на Гунчовото момиче в "По жицата", от страх се разболяват в "Жетварят" (скръбта по нещо важно и скъпо също убива в разлиствания свят - краят на Божил кехая (III, 258), поболяването на Вълчан пред гледката на горящия имот - IV, 76, залиняването на Калин, когато чуждата жена си тръгва от заставата - I, 234). Болест и страх са толкова настойчиво свързвани в почерка "Йовков", че няма как да не се сетиш за разкази като този:

Йовков беше голям чистник, боеше се от влага, от простуда. Майка ми просто не смееше да измие дъсчения под на стаята, а той ще дръпне пръст по корниза и ще рече: "Прах, госпожа Драганова, прах!"

- Как да няма прах? - сърдеше се майка ми. - Та Вие не разрешавате да мия пода.

Веднъж, беше през август, в най-големите горещини. Майка ми издебна, когато го нямаше, и изми пода. Към четири часа той се върна, и, като видя стореното, изпадна в паника.

 - Влага, госпожа Драганова, влага! - повтаряше той.

Подът беше почти изсъхнал, но той взе стол и излезе на двора. Не седна под прасковата, а на слънце - да не настине.

[Когато руски бежанци наемат стая в същата къща, Йовков избухва:]

- Госпожа Драганова, Вие сте вкарали холерата вкъщи!

От този ден Йовков си купил метла и не позволявал на майка й да мете17.

Може би "През чумавото" е в по-същностна връзка с "На стража", отколкото изглежда на пръв поглед... Може би думите на Деспина (Чувствам се горда, че тази ръка [Йовковата], която написа толкова прекрасни работи, е все пак моя) са някак по-буквалистки, отколкото мислят да бъдат. Онази съпруга с красивото лице и красивото име имала недъг - дланта и пръстите на едната й ръка били малки, недоразвити...

У Йовков има и сюжет около медицинска грешка при диагнозата ("По-малката сестра"), и натрапчиво въобразяване на аутопсията:

 

Убиха добитъка на вятъра. Че тя не била болна, здрава била. Фелшера я разряза, отвори я тук на гърлото - нищо няма. Настинала била малко и туй то. Съвсем здрава (III, 210); ... стражари, околийският началник, докторът... отвъд до оградата, върху няколко дъски, сковани като одър до дувара, беше проснат мъртъв човек, гол. Докторът разсичаше трупа на умрелия конекрадец... с бяла риза, с окървавени гумени ръкавици, докорът държеше нещо и говореше на няколко души. - Вижте му сърцето колко е голямо. Той затуй не е издържал, защото е бил с болно сърце. Другите са били здрави и са бягали повече (III, 63-4); Присъствах днес на аутопсията, която лекарят направи на убития при Х контрабандист... съдебномедицинският акт... "Трупът на 45-50 годишен мъж, добре развито и добре охранено тяло, под лявата гръд рана от огнестрелно оръжие"... докторът се поумори и... повика един войник да тури в устата му... цигара и да я запали - той сам не искаше да пипа нищо с изцапаната си каучукови ръкавици... - Видя ли свирчиците? Той трябва да е имал деца и на тях да ги е носел... (IV, 394).

Обмислянето на болестта, потребността да се говори за нея владее и текст, който по замисъл трябва да е обърнат към надеждата и доброто, към вярата в поправимостта на света и човека. "Жетварят" изумително настойчиво разказва за нездравето в рая, тук дори колите, плуговете, жетварките, сечивата, струпани пред ковачницата за поправка, чакаха ред като болни при лекар (IV, 62). Болестта е навсякъде:

Омразата му към Вълчан се обърна на същинска болест, която глождеше и разяждаше душата му. Той стана мрачен, сприхав, зъл (IV, 43); дядо Недко... отслабна, залиня, боледуваше често. Пролетта не го зарадва... напротив, в тия хубави дни най-лоши предчувствия го измъчваха, най-черни мисли му идваха на ума. Струваше му се, че е неизлечимо болен... Призракът на смъртта се изправяше пред очите му... здравето му се разнебитваше (IV, 66); Цялата челяд на Вълчана беше изплашена, по-младата от снахите му се разболя, децата дълго време трябваше да ги весят за страх (IV, 76); Стихийното море на пожара бучеше и поглъщаше стоката му. Ужас и невъобразима болка се появи в погледа му, изгуби свяст, олюля се и като сноп се завали на земята. Жените изпискаха и заплакаха над него като над мъртвец. Разкопчаха дрехите му, търкаха го със сняг и не без мъка го свестиха (IV, 76); Поп Стефан... се разболя (IV, 101) ... [фелдшерът наобикаля] болните..., [говори] за големите горещини, за болестите, които все повече се разгарят, защото никой не искал и не знаел как да се пази... Иконописецц[ът]... четиридесет градуса температура има. Мята се, къса дрехите си, бълнува. "Ето го! - вика. - Господи Исусе Христе, утешителю!" Бедният, кой знай какво му се привижда. То е от болестта, подлудява го. Няма май да го бъде, слаб е (IV, 120); знахарка, която бае, е край болното Грозданово дете (IV, 121); Лицето му [на учителя] беше станало много бледно и съмненията на Райка, че той е болен, като че се тотвърдяваха... Друго нещо е обикновеният, физическият работник... самият им вид ни побеждава (IV, 162); Още след падането си от колата Вълчан се почувства зле, разболя се и легна... на третия ден от разболяването си Вълчан се помина (IV, 174); Слаб съм. Ни ръце, ни крака държат. Съсипа ме таз болест... Откак се беше разболял, той спечели някаква болезнена чувствителност (IV, 184).

Постоянната тревога, диктуващата думи боязън на пишещия може поне донякъде да упражнява авторефлексия (в разказа за лошите мисли на Недко, за онова съсипващо го "струва му се", в портрета на Милан от "Дядо Давид": ... с по-добро сърце и при това навикнал като всеки болен човек да се самонаблюдава и да се сравнява с другите, за да проверява всевъзможните си болести, които често и не съществуваха, беше забелязал вече, че нещо недобро става с дяда Давида - II, 146). Болест и доброта, болест и зрение за страданието на другия като че ли са в каузална връзка. Но разказите знаят и друга причинно-следствена верига - в нея болестта произвежда лошотия, нелюдимост, капризна воля за власт, неприязън към здравия и радостите му (даскал Ангел от "Празно гняздо" мрази всички; болните докарват до бягство и желание за самоубийство сестрата, дето става жена на Черния Колю в "Летен дъжд" - ... много ме третираха... много се мъчех... болни хора да гледаш лесно ли е? - III, 54; пред Севастица мъжът й не смее да изглежда добре: ...вън той трябваше да се преструва, да върви като болен, да не се засмее, да е замислен: Севастица, жена му, можеше да погледне... и да разбере, че докато тя е болна и лежи вкъщи, той се радва, защото е останал свободен - III, 240).

И така, в критическите таксономии на Йовковия персонаж ги има рубриките "мъдрец", "съблазнителка", "грешник", класифицирани са неудачникът, страдащият, красиво юначният (достатъчно отдавна се поправя - малко или повече - лесната схема на Мешеков, според когото в тази проза се срещат два основни човешки типа - "Стоил" и "Никола"; е, самият Мешеков е склонен да забележи и трети, и четвърти). Струва ми се, че има специфичната си полезност едно изместване в политиката на наричане. Вместо евфемистичните от определена гледна точка "неудачник", "страдалец", "прост човек" (просто "прост селянин" е Живко за П.Зарев, за Д.Добрев Боянов е мечтателност, душевна чистота, незлобливост18), разглежданата текстовост позволява и имена като "пиян", "алкохолизиран", "болен", "луд" - имена на самоунищожението, обречеността и грозотата. Може би те биха могли да разтоварят поне малко писмото "Йовков" от порива ни по умилявания.

Странните-срамните люде, живеещи в текстовете, казват много за смисъла на пътя и пътуването в този свят-наратив. Ако той е породен от липсата (отвъд повърхностните видимости) на Дома (все за нея се писа до момента), лесната бинария "дом - път" губи функционалност при тълкуването на "Йовков". Щом "вкъщи" е неналичност, друмът значи друго, по друг начин, оставен да съществува без своето обратно. Когато няма "у дома", пътят е или всичко, или нищо, или не е онова, което обикновено се разбира под това име. Войната изтрива и къщата като точка-ориентир в пространството, и друма като идея за смислено, прицелено движение: Много пътища вече никъде не извеждат, забравят се много завети, трудът и грижите за утре изглеждат суетни... Животът... тръгва с безпомощните лутания на кораб, останал без мачти и без платна (I, 460). Отвъд метафорите голямата битка "наистина" натрапва на човека кошмарен вървеж без път: ... безизходни лабиринти... диви, пустинни и негоспотриемни... гори... Пътища липсваха, мостове никой не беше строил. Срещаха се едни само пътеки, които тъй неочаквано се губеха, както и неочаквано бяха се появили... краят на тоя мъчителен поход не се виждаше... мълчаливи, сякаш омагьосани и прокълнати гори... ни следа от човешко жилище... приличаше на сомнамбул, който най-спокойно върви по края на някоя бездна (II, 64-7). Понякога, поради трудно поддаващо се на проследяване преливане на злото в добро, зарязването на пътя, напускането на дисциплиниращите му контури може да се окаже попадане в щастието - пияният върви "напреко", просто през полето; на огромните стада в някогашна скотовъдна Добруджа не им трябват друмища, когато тръгнат за някъде. Но на човека, желаещ човешкото, което е трезвост, разум, конвенционални правила на съществуване, пътят е необходим като стигащ до някъде (Йовков изпява благодарствен химн на пътеуказателя, обещаващ посока, добиране до хора и подслон, спиране - I, 496-501). Само че тази текстовост всъщност не вярва в "конвенционалните правила на съществуване". Най-често се оказва, че пътят сближава разбойници, пияници, слабоумни, престъпници, креещи, той, излиза, е другото на здравето, на нормалността (именно щом се напие, дядо Васил от "Стари хора" тръгва, зарязвайки всичко, натам и насам, насам и натам; според повествователя болест някаква е ходенето на Гергилана от "Бели рози"; болест и път не могат едно без друго сред сюжетирането в "По жицата", в "Другоселец"). Свързаността на друма с болестта някак прави естествена и свързаността му със смъртта. И тръгването ("Постолови воденици"), и завръщането (Шибил, Василчо, Величко), потеглянето "отвътре навън" и онова "отнавън" към вкъщи водят при умирането. Нямането на дом само на пръв поглед ражда куп друмища, нямането на дом е и нямане на път. "Вкъщи" не съществува, не съвпада с обозримо, описуемо в езика на иманата предметност добро пространство. И друмът не съществува като истина на преместването, като действителност на попадането в желаното друго място, като способен да отмени същото, познатото, крайното (един важен разговор, очакващ началото си - за формите на иронията у Йовков - може да започне с пътуването в разказите му като невъзможно, освен ако не е към гибелта) - тази проза постоянно уговаря границите в пронцаемостта на пространството (проблематизирането им, отменянето им, за което се говори в началото на текста, всъщност само трансцендира Преградата), онези неща, които пречат на Тръгналия да Стигне до Там.

Държавите имат старателно обгрижвани контури, които режат посоките, хоризонтът тук определено е объл, във военен разказ на Йовков дори непредсказуемият, ненарочният път на една атака е извъртял елипса. Прекомерност в подвижността е същото като абсолютната неподвижност - запътеността мутира в реене, отново в не-постигане: "Летящият холандец" е важна алегория за този свят. В него напрегнатостта, с която героите, обсебени от движението, го преживяват, често подчертава непостижимостта на "другаде-то", на пристана дом, в който са осъществените копнежи, добрият, смисленият покой. Обикаляйки в кръг, стоейки, гонейки някакво място, хората тук са във властта на един единствен свръхреален път - онзи от клишираната метафора (Пътници сме вече ние с тебе. Време е да помисли човек и за душата си, да се приготви за смъртта - IV, 74). 

Време е за връщане към началото на текста. Той тръгна от постулирането на Чужденеца като най-важното за Йовков име на човешкото, като представяне на изконната и непреодолима всечия разлъченост от своето си. Пристигналият някъде само на пръв поглед заварва "тукашен" - и не само в "Ески Арап". В "По жицата" като че ли се срещат пътник и местен, пришелец и тъдявашен. Ако съдбата на Гунчо въобще е да пътува (Аз ходя из селата, продавам хума... Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам...), за Моканина разказът говори като за "местен", неподвижно вкопан в точно този топос. Само че името му го придърпва към чуждото и другото (отсам Дунава "мокани" наричат онези отвъд Дунава). А в "Жетварят" името "Петър Моканина" покрива биография на маргинализирания, незакрепения в пространството (Петър Моканина, предишен слуга, безделник и скитник от един два месеца... беше арестуван... призна кражбата [на конете], IV, 179). Зад един и същ номинативен деиксис чакат поне две биографии, всяка от които отчуждава от твърдата идентичност като възможна, т.е. от Дома. Румънското, чуждото на Моканина от "По жицата" може да е почти заличен знак - едно десемантизирано в ежедневието прозвище, непрозрачно в казванията си (особено за късни очи). Обаче убедеността, че никой никъде не е свой, пробива в разиграването на същото име, снабдено с "правилен" живот, обслужващ "истинния" изглед на човешкото (не-работно, скитащо, престъпващо, отхвърлено).

И в "Другоселец" има път, пътник и болест. Отново някой не "оттук" се оказва сред "тукашни". Друг за заварените, виновен, в различния от собстения си свят, където стига, той стига смъртта. Пак има кръчма, пиене и пияни. Един от тях твърди, че живее в Порт Артър. Алкохолът въстава срещу безспорните видимости на реалността, поместеността "другаде" е винаги и навсякъде, всеки в някакъв смисъл е иноземец. И когато неговият дом е неговата крепост - абсолютна и непоклатима уседналост-вкорененост, той му се изплъзва (и човекът нему). Защото го унищожава подменя не-своето име, което въвежда в битие, направено от битки, обсада, море, подвиг, далнина, екзотика. Завареният от другоселеца Торашко е също друго-селец, жител на място, отместено на хиляди километри от къщата, в която се прибира, за да изтрезнява. (Бих искала да виждам в разказа не само окото на мъртвия кон. Бих искала да виждам в него странно-нелепа врата към гледките на чужда отдавнашна баталия, в която Русия губи от Япония, една крепост пада след мъчително дълга отбрана, след много жертви - защитните й съоръжения се оказали неадекватно старомодни за военната техника на азиатците, пък и не били достроени поради липса на пари, нямало достатъчно оръдия по стените, генералите, казват, не били на висота, редниците гинели като животни и герои, а болката от разгрома се уталожва само в палиативите на политическата злост, отмъстително твърдяща през перото на Ленин, че загубата на Порт Артър сложила началото на края на Императорска Русия. Сред тази открехната действителност Торашковото бръщолевене ми става още по-непонятно, неведомото на смисъла му - още по-налично...)  

Поривът по другаде и друго разлюлява устойчивостите на домашното не само при нахълтването в него на географски-етно-битово различното, небългарското от типологията "Судан", "Порт Артър", "Скагерак", "Порт Саид". Йовковите човеци изобщо имат нужда от по-особеното название, бидейки неудовлетворени от трафаретната тукашна именна система. И не конвенционализирана чуждост им трябва. Усвоено-опитомената необходимост от красотата на другото нарича черния кон "Арап". Нона се подиграва на "правилото", конят й, ако и да е черен, се казва Осман (тя го смята за турчин). Воловете в чифлика на Севастица ("Всеки с името си") няма да се "Белчо" или "Сивушко" (по Елин Пелин), те се наричат Чивга, Балан, Текеш, Сиври, Ай-койрук, Комур, Карагьоз, Гюверджи. Ако не "Кардам" (конят на Делчо от "Земляци", ... не е християнско име, I, 67), животното може да се кръсти "Перун" (I, 129), е, или поне "Арап" (I, 395), или даже "Помпадур". В село може да се появява отвреме навреме балдъзата на някого си - балдъза като балдъза, викат й Спаска, но тя всъщност се казва Аспасия - може да е обезпокоителна версия на Спасия ("Спасия" помни Иисус Спасителя, но "а"-то подрива "доброто" на етимологията; какво да "значи" Аспасия - "не-спасена", "не-дадена-на-Христа"?), ами ако "Аспасия" има памет за "Аспазия"? Великин, като го питат какво е правил с Донка в градината, казва, че е седял под декоративното дърво. Т.е. под ореха, норамлизира речта на местния. Хората "претендират" според кмета в "Другоселец"; Много ме третираха, казала на Черния Колю жената, дето е избягала от болницата медицинска сестра. За генерал Бем обича да говори Вълчан от "Жетварят". Пак там сред приказките за вършачката става ясно, че тя е правена в Манхайм, Германия, във фабрика на име "Ланц": Перва фабрика е тя. Прави и балони. - И балони ли прави? - И балони. Прилепът уловен от Боянов, живее в стъкленица от галванически елемент Лекланше. И интерполациите от небългарска именна система (турска или "европейска"), и парчетата от "интелигентския" стилов регистър, и попадането на особения предмет в речта (балон или галванически елемент) - "друг" спрямо очакването "Йовков" да е "народностно-автентичен", "родно-селски", правят от писмото и света, който то инсценира, колаж, немонолитност, съвкупност от странни съжителства. Именно коментарът на особеното им би могъл да отвори разговор за типологиите на иронията в прозата на Йовков. Когато се окаже, че Гунчо, бащата на болното в "По жицата", е от Надежда, може да ни се стори, че сме пред безпомощността на разказване, което се самообяснява. Но когато пишещият се заиграе с имената и стане ясно, че "сега" викат Надежда на мястото, което преди се е казвало Кичук Ахмед, определен читател ще помисли, че среща специфичното чувство за хумор на тази текстовост. Нейната реторика на чуждоземското, екзотичното, впрегната в изобразяване на "същински българското", нерядко е обърната към естетическите ресурси на смеха. Балони до вършачки, декоративни дървета насред село, генерал Бем и претендирането на пейзаните, Димитър като австралиец, Торашко като жител на Порт Артър - типът съседства, несъответствените същностни мери на сближените неминуемо изненадват с нелепостта си, с отдалечеността си от "истината", с провокациите си спрямо "реда и закона" (т.е. спрямо навичното знание-пред-убеждение относно "Йовковото село")19.

Поривът по смях е постоянен балансьор в обследвания говор. В него "замислен", "замисли се", "умълча се", "мълчи" са изключително често разигравани мимики и звуци (на тишината), представящи човешката реакция спрямо "сериозното" в гледките на живота. "Позасмя се", "подсмихва се", "усмихнат", "засмян" обаче са в равна степен налични като типова маска на адекватен поведенчески и емоционален избор пред ставащото. Нерядко в разказите се въвежда герой-шегобиец, смешник, заядлив и хитроумен приказливец, който атакува достолепието на околните, благообразието на видимостите. "Лала, шут!" е ругателна квалификация спрямо Палазов от "Частният учител", но точно типът словесно поведение, иман предвид от ядната реплика, се появява на важни места в макронаратива "Йовков". (Човекът, на когото се смеят, защото е неудачник, срамен, нелеп, пиян, слабоумен, и човекът, който прави смях, превръщайки го в своя полза, във власт, успех и сполучливо осъществяване сред групата, са в особени отношения при генериране на повествование и смисъл в разлистваните страници.) "Шутът" артикулира "другата", "ниската", дори "грозната" версия на една история. Не се сещам за представяне на "Съд", което да забелязва присъствието на гласа "Данаил" в разказа. А то е важно:

Данаил беше голям смешник. Бунтовник в душата си, той беше ставал вече веднъж протестантин, само за да бъде против православните, напуснал беше всяка работа и се разори, за да покаже, че брат му го е изиграл при подялбата на бащиното им наследство, враг беше на всички предишни и бъдещи кметове, отричаше държавата, гавреше се с вярата. И тъй като някогашното му обръщане в протестанството беше го запознало с евангелието и с книгите на вехтия завет, той изпъстряше речта си с цитати и вземаше тона на пророк. Смятаха го за налудничав и това му даваше свободата да казва направо в очите на всички каквото си ще (II, 120).

Точно смехът на този био-графизъм озвучава "високото" на драмата (ако използваме навичния речник) на стария турчин, точно той изрича (отвъд версията на Токмакчията) историта на голямата му любов. В неговия речитатив тя не изглежда трогателно-трепетна, а развенчана до вулгарност: - Бива си я, нали? Позна ли я? А бе Мариината дъщеря е бе, аго, Мария - ти нея барем добре я познаваш. Ха-ха-ха! Познаваш я ти. "Аврам влезе в шатрата и позна Сара"... И майката я биваше, ама и дъщерята не лъже (II, 121). А докато, ходейки, Токмакчията чертае лъжлив синур, някой гърлесто и високо се смееше: - Ха така, Мустафа! Ха-ха-ха-! Закачи и още по нататък. Ха-ха-ха!... - беше Данаил. Работата се развиваше по негов вкус и той беше доволен (II, 125). Хохотът на "противния" човек някак се оказва в отношение с горчива истина. "Мъдрецът" е вкопчен в самоизмамата старец, за последен път преживяващ се като мъж (заради това се отказва да бъде баща, да накаже за убийството на сина си). След десетилетия съхраняване на спомена за една страст той трябва да научи, че "чистота", "добродетел", "девственост" не са думите за Мария, че "Мария" е шега на съдбата, когато нарича така и онази жена ("прословутата", както с неакцентирана двусмисленост отбелязва повествователят). На кого е дъщерята, чиито гърди, коси, очи забелязва Токмакчията. Негова? На моллата, на друг? Колко души биха лъгали - мъже, измамени от жена ("измама" е дума по-важна от едно заглавие за Йовков), господари, преметнати от робиня, старци, предъвкващи някогашното, готови на всичко, за да удържат вкуса му. Йовков не е непрекъснато толкова сладко-захарно умилен, колкото изглежда на отгледаното от навика възприемане, защото познава скепсиса спрямо истинността на човешките разкази (за миналото, за себе си, за любовта), защото е способен на ироничен отстъп от "красивите" версии ословесявания на битието.

Потребност от дистанциране спрямо единствено "високото" четене на история демонстрира и "Женско сърце". Понеже синтагмата за писмото "Йовков" е достътчно важна, та да именува и разказ, и цял сборник с разкази, коментарът, който й правят сюжетни и реторически решения в рамките на разправянето за Аничка и Илия, е смислен и чуващ се и отвъд границите на конкретния наратив. Той като че ли мисли женското сърце за голямо сърце, такова, дето може да побере жалост към унизения и срамния, към крадеца, заплют от баща си. За голямо сърце в текста става дума и по друг повод. Витаещата наоколо фразеологизация и буквалната употреба на словото застават една срещу друга. Аутопсията на убития крадец изважда наяве вътрешното, вътреностите, истината за голямото сърце (а Сарандовица мислеше, че човекът не е ябълка - да го разрежеш и да видиш какъв е в действителност - дисекцията обаче се поусмихва на нейния фолклорогенен агностицизъм). Какво значи "женско сърце", ако "голямото сърце" може да е знак за медика на болестта и смъртта. И защо е болен Илия, като не му е голямо сърцето...

Обмислянето на разните реализации на ироническото у Йовков би трябвало да отчете и "повърхностните", като че ли твърде външните за смисъла поради своята очевидност - и очевидна трафаретност - маски на смеха, употребявани от наратива. В него водевилът, вариететното, циркът, театърът и тетралността изобщо като неминуемо свързана с комическото са достатъчно често замесени в събития на реториката или на сюжета, за да са само случайни присъствия (к.м.):

С бакембардите си, с позите и жестовете си, с цялата си оригинална фигура той прилича на смешно гримиран актьор в някоя водевилна игра (I, 28); Вместо предишното надуто самодоволство стои сега едно страдалческо изражение, накривената фуражка и войнствените му бакембарди го правят смешен. Всичко това като че е фалшиво и чуждо сега, както веселата маска на клоун, когато под нея самият човек плаче (I, 44); ... под това видимо спокойтвие се крие това нервно напрежение, тоя изблик на могъща и жизнена сила, когато животното вече и по свое желание, съзнателно и охотно е готово да даде всичките си усилия, когато разбира ездача си и знае какво той чака от него. Това скрито напрежение се забелязваше и у войниците. Отзад и малко настрана от ескадрона стоеше вахмистърът. Неговият кон беше извил чията си като лебед, цялата му фигура беше наперена, като у цирковите коне (I, 125); Какви плещи, какво снага! Юнак! И обръснал си се като артист (I, 138); Христаки издигна пак бомбето си и дори извика нещо като ура. Тренът се отдалечи. Ламбрев видя, че Христаки бръкна във вътрешния си джоб, извади и набързо провери нещо и вече със съвсем друго изражение, като актьор, който е свършил ролята си, той тръгна към града (I, 141); Някога, покрай другите си занятия, даскалът беше и актьор любител и много успехи беше имал по провинциалните сцени. И всякога, когато биваше добре разположен, обичаше да повтаря цели монолози из ролите, които беше играл, или пък рецитираше стихове. - Да тръгне гората - виж, това не може да бъде - помисли си и като си спомни, че подобно място имаше в "Макбет", почна ниско да декламира... - Аз ти казах - обади се Цолов... - казах ти: и гората може да тръгне! - Тръгна, г-н старши! И някогашният актьор, който беше много поласкан от отличието, което получи снощи, разбуден и развеселен, вдъхнови се и пламна. Той стана, взе театрална поза, направи лице на трагик и с голяма афектация задекламиара пак из "Макбет"...

Цолов не беше чел Шекспира и не го разбра. Но той знаеше лудориите на даскала и като го гледаше, и снизходително, и добродушно рече: - Даскале! Даскале! Все тия въздушни мечти! Младост! (I, 159); ... поручик Янев - Датският принц, както го наричаха... млад човек с хубава черна брада и бледно лице, върху което всякога стоеше лека меланхолия. Обичаше смелите парадокси и тънките анализи и в разговорите всякога подигаше вечни и от никого неразрешени проблеми (I, 163-4); ... делфин... тромаво и тежко [животно] , но понякога се развеселява и като че нарочно, защото го гледат, прави смешни фокуси, като клоун (I, 210); Казвах [на хаджи Ибрахим], че има хора, които ходят от град на град и с такива звънци, като неговите, свирят всякакви песни и печелят пари. Но старецът не ме разбра, или пък не искаше да ме разбере. И наистина, тая ексцентрична музика може да бъде твърде забавна върху сцената на някое вариете, но какво е тя при музиката от звънците на свободните стада (I, 128);  Това бяха последните гърмежи - един водевилен край на страшния и кървав бой през целия ден (I, 316); ... когато природата напуща обикновеното си равнодушие и с някакво враждебно участие създава мрачни и зловещи декори (I, 350) ... увеселителна градина. На сцената... танци, фарсове, песни и сред сладостната нега на музиката и общото безгрижно веселие, моят другар гледаше всичко това като странни сънища. На сцената се появи и някакъв несръчно гримиран артист, с дълга медна тръба, а на белия гръб на жилетката му се четеше едър надпис: Aida. Той се покланя... химнът при посрещането на Радамес... - Да си вървим... И тук ли трябваше да чуя туй... Че това е тяхна песен... - ... това е из една опера... - С тая песен тяхната кавалерия влезе в наше село (I, 463-4); Пиесата е вече към втория или третия си акт и тъкмо на най-патетичните места, когато градските учители и учителки напрягаха всички сили и мислеха, че достигат вече Коклена и Сара Бернар, изведнъж вратата на салона се отваряше с оглушителен трясък, влизаше някой и с висок глас почваше да прави бележки върху играта на актьорите или между техните реплики вмъкваше и свои. Това беше Рачо, който пристигаше в театъра последен и пиян... влизаше той в ролята на хора от старогръцките трагедии (II, 27) и т.н.

Румънското завземане на Добруджа е озвучено с популярния марш от "Аида", напрежението преди боя вписва (според определен тип очи) нещо цирково в изгледа на кавалерийския кон, музиката на стадата, на звънците им може да се чуе в "концертно" изпълнение върху сцената на някое вариете. Героико-трагедийното на войната, както и спокойната епика на стародавното скотовъдство имат своите омоними в света на развлекателното и забавното, на градската култура на свободното време, на почивката сред удоволствията на несериозното. Нещата никога не са единствено самите себе си, закрепени в "своя си", уникална сфера от значения; те се ретранслират (просмукват, пропадат) в поне още една плоскост на живеенето и смисъла, а сред възпроизвежданията слухът и гледецът могат да объркат "същинското" и неговия двойник, "истинското" и имитацията му, "първичното" и "вторичното".

Иначе казано, тези толкова компетентни в предметността на традиционно заобикалящото ни страници раздиплят и историята на едно алиениране, на отчуждаване от доверието в твърдта на наличностите.

В писмото "Йовков" преживяването на войната и начетеността като преживяване са заплитат в общ кризис на рутинизираното свое. Живеенето чрез/в баталията и книгите отрича границите между природи и места (попадането сред пределната активистка действителност на битката има върху човешкото същия ефект като попадането му сред пределната недействителност на романа), прави планетарно пространството, сред което преписването от текст в текст, множенето на имената и повтарянето от ежедневната събитийност на литературни образци отнемат безпроблемно мислената довчера за истина "България", отнемат илюзията за постижимост на Дома като себеидентичност, като последно и единствено "моето собствено". Смехът е другата (по странен начин обвързана и с войната, и с интелигентниченето) форма за непрестанно питане към "родното" като автентика и материя на съществуващото. Йовковият човек всъщност се оказва постоянно разлъчен, изгнан от него - от "простата" и "осезаема" тъкан на наличностите го отделят пиянство, болест, лудост, запътеността към смъртта.

Да спрем дотук.

Толкова е трудно да се знае за Чужденец.20

 

1998

 

 


1 Цитатите тук са по Йордан Йовков. Събрани съчинения в шест тома. С., 1970. Позоваването няма да се изнася под черта. В текста римската цифра посочва съответния том, арабската - страницата.горе

2 Още Мешеков забелязва обилното присъсвие на "поличби и знамения" в разказването "Йовков" (Мешеков, И. Йордан Йовков. Романтик реалист. В: Иван Мешеков. Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 591., 631., 653.). За героите на тази проза като за четящи знаците говорят Добрев, Д. Поетика на Йовковия разказ.С., 1989. с. 12.; Стефанов, В. Йовковите герои четат знаците. Във: Валери Стефанов. Творбата - безкраен диалог. С, 1992, с. 92-109. Тук най-продуктивен за мене е коментарът на автора спрямо "мотива за отварянето на очите" (с. 103-4).горе

3 "Измама", "Ревност", "Нощен гост", "На стража" са някои от особено ярките опримерявания на този скептицизъм. горе

4 За общото между двата текста споменава и Станков, И. Йовковото творчество. Велико Търново, 1995, с. 39, 139.горе

5 Разбира се, че въпросните "разпознавания" могат да бъдат коментирани като измамни, конюнктурно-модно обусловени, изместващи, подменящи и пр. Но в наивитетното (от определени сегашни гледни точки) "прилича ми на..." се съдържа нещо важно от събитието на четенето. Другостта на "Йовков" за мене (спрямо предишните му рецептивни случвания) е поместена и в това, че "Мечтател" по някакъв начин ме кара да се сетя за "Преден пост на прогреса" от Д.Конрад, а "Дядо Давид" - не само за "Крали Марко и пушката", но и за "Едно време на запад" на С.Леоне, където пристигането на железницата слага край на жестоко красивия, ужасен, голям, важен свят на Стрелците.горе

6 Василев, В. От 1920 до днес. В: Студии, статии, полемики. С., 1992, с. 91-100.горе

7 Райнов, Н. Вечното в нашата литература. Йордан Йовков, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов. С., 1941, с. 3-99.горе

8 Пробиви в тази нагласа осъществява четене на Йовков като това на Дачев, Й. Йордан Йовков и античните литератури. В: Йордан Йовков, 1880-1980. Нови изследвания. С., 1982, с. 189-206; на Русева, В. Мистичният Йовков. В.Търново, 1998, с. 46-7, 85, 96-7, 180. Укорното "книжност" на Н.Райнов съвременната изследователка заменя с по-адекватно звучащото днес "вторичност". За същото споменава и Игов, С. Майсторът на разказа и пътят към романа. В: Страници за Йордан Йовков. С., 1992, с. 144., именувайки го "културно-ерудитска образност". Че когато четеш Йовков, "имаш чувство за вторична обработка", отбелязва и Жечев, Т. Необходими полюси. В: Йордан Йовков, 1880-1980. Нови изследвания. С., 1982, с. 28.горе

9 Райнов, Н. Цит.съч., с. 15, 43-4, 47, 96.горе

10 Райнов, Н. Цит.съч., с. 72-3.горе

11 Отдавна и често критиката забелязва високата повторителност на наративни схеми у Йовков. Да прибавя, че нейна форма е и огледалното "превъртане" на сюжетно-персонажна констелация. "Ревност" например е реверсия по инварианта "женска измяна", чиито производни са "Постолови воденици" и "Албена". Смотан, глупав, болен (все пак от астма) като че ли е съпругът в "Ревност", болест, нелюдимост, непривлекателност наистина бележи мъжете в "Постолови воденици" и "Албена"; изневярата е "привиждане", "припознаване" в света на Агата, тя е действителност в другите два разказа; наказанието над жената е неосъществено намерение в "Ревност", то е случващо се спрямо Женда и Албена; в двете истории за измяна детето или липсва, или отключва възмездието, окончателния разпад на битието, в "Ревност" то е спасителна поява-проява на истината, мотив на/за спояването; в единия случай тръгването от "вкъщи" довежда отново дотам, за Женда и Албена напускането на дома не е "парабола", то остава отворено към пътя като смърт и болка. горе

12 Убеждението, че в "Женско сърце" Йовков някак упада, става "друг" спрямо самия себе си, си услужва със забелязването, че тук кръчмата се случва май като най-важен топос на действието. Тя и подобните й места всъщност са навсякъде у Йовков, не само в този сборник. Освен това именно в "Женско сърце" става очевидна натрапливата разказваческа асоциация "кръчма, ядене, пиене, веселие - болница, болест, доктор ", което по много причини спори с непромислените усети за "лекота" на историите.горе

13 Отношенията "родители - деца" в Йовковата проза коментира Добрев, Д. Поетика на Йовковия разказ. С., 1989, с. 48-50. В тях основното е болката, вината, взаимната чуждост, дори престъплението и възмемдието за него.горе

14 В "Чифликът край границата" Манолаки се жени за Антица, когато е на 60 години. В "сегашното" на текста той е на 73. Това би трябвало да означава, че Нона е най-много на 13. Недоглеждането подчертава за пореден път Йовковата фиксация в определено десетилетие от човешкия живот.горе

15 Изобщо текстовостта "Йовков" е във властта на зрителното като памет, въображение, мотивация на разказването. Виж Панова, И. Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа. С., 1988, с. 202-218. Разбира се, Н.Райнов смята друго.горе

16 Единична проява на знание за нея като че ли може да се види в Славенка - за Йовковия свят "глупав" по принцип е мек синоним на "умствено непълноценен" (във великодушната реч на чичо Митуш Аго е "глупав"). В същото време квалификацията е двусмислена, чрез нея се слагат въпросителни около границата между нормалния и другия, които я размиват: За баба Иваница снаха й беше глупава: мълчи, подсмива се, заплесната, не мислеше за туй, за което те мислеха, далеч беше от грижите им, от работата им... умът й е малко детински ... усмихната, както винаги, с трескав огън в черните си очи ... понякога не чуваше какво й говорят. Други трябваше да я подбутват и да я събуждат като от сън (III, 161-5). горе

17 Дачев, Й. Пристан на човеколюбието. Добрич, 1995, с. 75.горе

18 Вж. Зарев, П. Панорама на българската литература. С., 1977, т. 2., с. 326.; Добрев, Д. Поетика на Йовковия разказ. С., 1989, с. 97.горе

19 Според спомени на съвременници Йовков бил доста неприятен като шегаджия - имал потребност да обиди и дискредитира другия, да го нарани и ядоса, та "да му гледа сеира".горе

20 Текстът е представен на Юбилейната научна конференция "Началата на литературата", посветена на 100-годишнината на Катедрата по българска литература на СУ "Климент Охридски", 19-20.11.1998.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Места от конспекта][Инна Пелева][СЛОВОТО]

 

© 2000 Инна Пелева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух