напред назад Обратно към: [Къща в полето][Екатерина Йосифова][СЛОВОТО]



Свечеряването


I

 

Сенки бързо прелитат, вятър излезе.

Тежко и близко кръжат тревожни предчувствия.

Кому даваш това, което на нас обещаваш, живот?

Тъмнината вече не иде с откровения,

утрото не носи нови думи.

Вечността онемява в душите ни.

Мечтата крета след съображенията.

Копнежът с тъжното лице

като просяк се присламчва към вратите,

които здраво сме заключили.

Поезията? Тя се лута в хоризонта,

където вече се събират

вълците на нощта.

 

II

 

Сенки бързо прелитат, вятър излезе.

Реката вече не оглежда въздуха.

Ако сега се наклониш над потъмнялата вода,

ще видиш може би окото на сърна,

която е усетила дебнещата в храстите опасност

(там още е поток реката, надалече)

и все пак се навежда

и пие.

 

Река, тревогата на тоя час е само

в кръвта, която ти прилича.

А твоят глас тече еднакво ясен.

 

Когато всичко беше бъдеще,

вода бездънна, преминавах те до колене.

В огромното невежество на чистото сърце си пожелавах,

щом падаща звезда безшумно драснеше нощта:

всички на едно и също корабче

да се радваме на дните си.

Тук сега стоя, единствен

свидетел на своя единствен живот.

 

На свечеряване реката

завива, някой съглежда старите си брегове,

едно лице се мярка.

Нежна светлина, която

се разтваря в здрача.

 


напред горе назад Обратно към: [Къща в полето][Екатерина Йосифова][СЛОВОТО]

 

© Екатерина Йосифова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух