напред назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]



В плен


В борбата между централисти и върховисти — вътрешни и външни — бе се разгоряла по всички линии. Граничните с България околии бяха поле на агитации, в които турчина оставаше на заден план, ако не биваше съвсем забравен. Населението ли не бе кадърно да ни разбере, агитаторите ли бяха хора за неразбиране — не знам, но постигнатите резултати бяха твърде печални. В повечето случаи селяните оставаха при убеждение, че трапезата, слагана на "освободителите", е тясна да побере всички. И когато тия освободители бяха слаби, силния в коварството си роб ги изпращаше по дяволите...

Един от най-компрометираните райони в това отношение беше — и си остана — Кочанския. Развращението сред народа в тоя край достигна невероятни размери. Само през първите три месеца от 1902 година той мина на своя сметка в историята на революционното движение ред незаличими престъпления: на 6 януари местната чета бе упоена в с. Бигла с опиум и предадена в ръцете на турците. И деветмина момци, притиснати в несвяст, бяха избити до крак. — На 10 февруари четиринайсет души работници, между които и пишущия, може би предадени, бяхме пропъдени от с. Гърлено посред пладне. — На 13 март обаче неколцина от същата група, формирани заедно с други като районна чета наместо избитите в Бигла, бяха знайно предадени в същото село. И от тях не остана жив нито един. — А две седмици по-рано, на 28 февруари, Гоце Делчев, с двайсетмина другари бе предаден в с. Разловца. Благодарение на силния студ турците не можиха да употребят пушките си и нашите хора се спасиха из храсталаците на Плачковица планина.

Из тоя район — през февруари 1902 г. — аз биех по криви пътеки зимните тъмнини. На 13, фатално число, осъмнах и замръкнах в една махла на разпокъсаното по долища и висоти с. Драгобраща, само час и половина далеч от Виница. За следния ден имах намерение, повече от любопитство, отколкото за работа, да вляза заедно с пазаргати в тоя градец, станал исторически след аферата през 97 година, която беше напълнила България с бежанци. И подир вечеря, припекъл подвити нозе на задименото огнище, аз бъбрех с хазяина, може би седемдесетгодишен старец, чието име не съм драснал в записната си книжка.

Дядото надуваше пръстената си луличка и смръщените вежди на загрубялото му власато лице изразяваха съсредоточена мисъл. Той и домочадието му (вдовица дъщеря, която предеше над главите ни, и снаха с гръден младенец на ръце, винаги заплакана по неизвестно къде пропаднал мъж) за първи път виждаха човек от моята проба. И аз се мъчех да разтълкувам че харамия и комита не е едно нещо и че комита не ще каже, както стареца искаше да мисли, пак харамия — но само "даскал", тоест "учен". Най-после бяхме се поразбрали и той се досети да ме пита откъде съм родом. И когато се измамих да му кажа, че не съм от Турско, носа му сякаш се проточи от удивление. Той ме погледна, помисли и продума:

— Колко айлък ти дават, дето одиш по такъва работа? Оно, санким, мъчно е — оно, има и лоша срекя!...

Аз не успях да се усмихна на простодушния въпрос. Двете едри кучета, които лежаха отвъд къщната врата, се хвърлиха към двора с оглушителен лай. Вдовицата дъщеря изпусна вретеното, което се удари в главата на стареца и се търкули в огъня. Детето, разбудено, писна в скутите на майка си.

— Дядо, я иди виж какво има!

Но и без това дядото беше вече при вратата. Той се преви одве и се изгуби в тъмното. След малко кучетата млъкнаха, но писъкът на детето не позволяваше да се чуе нищо отвън.

На всеки случай аз прегледах револвера и камата, с които бях въоръжен, и завивах цървулите си, когато старецът спря на вратата да поеме дъх и се обърна към жените:

— Терат чо’еко! — После той се обърна към мене и добави: — Двамина чо’еци!...

— Какви човеци? Българи или турци?

— Е па оно се знае, харамии — оно, като тебе.

Благодарим. Урока бе отишъл на вятър...

— Защо не дойдат?

— Не сакат. Единио вели, нека от иде со нас у Балтаците, там е дружината...

— Иди им кажи да дойдат тук!

Но стареца продължи:

— Велят, много бързаме. Велят, ке идеме при дружината, ако има умирачка, заедно да е...

Аз бях в недоумение. Най-напред помислих, че е пристигнал от Кукушко всеки ден очаквания с четата си от Грънчаров*, който научил къде съм и е пратил да ме викат. Обаче стареца забъбри "умирачка" и пр. — и ми дойде наум друго: не са ли това другарите, които бяха заминали преди два дни за Малешевско? Не е ли чудно да ги е пресрещнала някоя потеря и ето сега — подгонила ги — върви по стъпките ми. А вън от всичко и едно черно съмнение се разшава в гърдите ми: защо тия хора не искат да влязат — нима ще се забавят, ако се покажат на вратата?

— Старче, иди кажи да дойдат в къщи; кажи ми, че искам да ги видя на светло, хайде! — сопнах се аз на плахо застиналия срещу мене хазяин, в чието лице сега видях кой знае какво подозрително.

Стареца излезе и аз се заразхождах безпокойно из тясната стаица, турил ръка на оръжието си. По едно време, когато хазяина се позабави, съмненията ми нараснаха до такава степен, че съвсем не бих бил изненадан, ако отвън прогърмеше на турски заповед да се предам. — Жените се бяха сврели в един кът, укротяваха детето, като му запушваха устата с ръце и стенеха: "Леле майко-о..."

Вратата се отвори и зад стареца се показаха две едри фигури с грамадни черни шалове, увити около главите им. В следния момент те вече бяха проточили вратове напред, застанали нерешително на прага. Аз вперих поглед в пушките им — те бяха манлихери, значи "наши". Инак гостите имаха обикновения каяфет на някогашните харамии: джепкен, селяхлък, разни паласки, вулия през рамо и т.н.

— Добър вечер! — обадиха се те все от прага.

— Ами защо не влазяте? — учудих се аз, разсял вече съмненията си, и пак ми мина през глава мисълта, че това ще са хора на Грънчарова, при когото знаях тоя вид "момчета".

Най-после те влязоха, сякаш насила тласкани от някого извън, и аз се разцелувах с тях, по един скверен обичай на братосване в Турско. Но додето извършвахме тая церемония, снахата на хазяина се обади учудено:

— Я-я, байо Веселине, ти ли си, бре?

Единия от гостите се обърна:

— Позна ли ме, булка Йованице — аз съм!

Булка Йованица позна Веселина, но и аз прехапах устна, като чух това име. Уви, беше късно: двамата юнаци стояха вече от двете ми страни, готови да ме задушат в мечешките си лапи при най-малкото движение да похвана оръжието си.

Случи се онова, което нито ми бе минавало през ума. Никой не очакваше върховистите в Кочанско, поне през тия дни. Защото ние мислехме, че сме турили вече ред в тоя край и че сме направили влазянето им невъзможно. А ето ги — вмъкнали се и вървят в петите ни. Населението им предава тайните ни, защото идат с голяма чета. Утре турците ще се явят цял полк, тям пък ще бъде предадена тая чета, защото ще бъдат по-силни. Кочанско не се поправи вече.

— Значи ти си Веселин — казах аз, — куриер на организацията от това село, който преди месец премина към върховния комитет?

— Па що, като е тъй!

— Нищо. Ами с кого сте?

— С господин Стоянов.

— С кой Стоянов?

— Софрони Стоянов, офицерина.

— Къде е той, в Блташката махла ли?

— Там!

— Да вървим тогава...

И ние тръгнахме: Веселин напред, аз подир него — и мълчаливия през цялото време Веселинов другар подир мене.

Вече минуваше полунощ и сивото небе се разстилаше над нас, без ни една звездица да хвърли лъч в гробната тъмница, из която бързахме леки като сенки. Съпътниците ми вървяха мълчаливо, с поръката на началника си в ум, както узнах по-късно — "жив или мъртъв", да ме отведат при него. Аз пък размишлявах върху онова, което ме очаква, и разбира се, не можех да се надявам на нищо добро. Защото имаше осветена практика, според която пленяваните от двата враждебни лагери се считаха предварително осъдени на смърт. Така Алексо Поройски, по заповед на Донча Златков, беше разбил с приклада на пушката си черепа на Александра Илиев. Другари на последния пък заловиха близки хора на Донча и ги изклаха върху гроба на скъпата жертва...

Аз съобразявах, като претеглях обстоятелствата на пленителите си, че много по-разумно от тяхна страна би било да ме претрепят веднага, отколкото да го направят, след като ме извадят пред селяните. Аз мислех, че на определено място из пътя вървящия подир мене ще забие щика си в гърба ми. И очаквайки това, аз вървях вцепенен — без страх и без кураж, превърнат на едно единствено чувство: да предугадя първото мръдване на противника, да стрелям с револвера си и да бягам — къде, бог знае. И затова не малко се учудих, когато след половина час се озовахме в Балташката махла пред вратата на една къща, дето трепнаха сенките на двама часови. Един дебел глас попита:

— Кой е?

— И-ха, не видиш ли!

И ние минахме между два щика, като поехме стълбата нагоре. В същия този дом по-миналия ден аз бях влазял съвсем иначе.

Вратата се отвори и ето ни в широка стая, пълна с въоръжени хора, заняти едни с почистка на оръжието си, други с кърпеж на дрехите си, трети най-сетне, увити в кепета или износени войнишки шинели, лежаха по кътовете свити на кълбо. — "Водят го, вижте го!" — И тълпата отвори път към огнището, дето се изправи рус, малко слабичък, хубавец офицер, като бършеше с ръкава на мундира си сълзи, бликнали от дима на хвърлените в огъня съчки. Той ми подаде ръка любезно усмихнат:

— Bon soir, monsieur Я., при такива ли обстоятелства трябваше да се запознаем! Седнете, моля, и се огрейте. Фу, изкипяха ми очите...

"Откъде", "накъде" — разпитвахме се ние, сякаш при среща в някое софийско кафене, и се задоволявахме с уклончиви отговори, под които криехме всеки своята мисъл. Разговора се докосна и до взаимните ни гонитби, при което и двама еднакво съжалихме, че не може да се постигне едно искрено споразумение, и мъдро отсякохме:

— Историята ще дири правия и кривия; а сега нека всеки от нас изпълни дълга си, кой както го разбира...

— Жално само, че всичко става за сметка на тия нещастници! — въздъхнах принудено аз, като посочих двама-трима селяни, които стояха в един кът и разговаряха с хора от четата.

— Уви, за тяхна сметка! — въздъхна и Стоянов еднакво принудено.

Настана продължително мълчание, през което моя събеседник разбърка няколко пъти пепелта на огнището и ненадейно се обърна:

— Кажете ми право, аз ще се положа на вашата дума, има ли тук някаква чета на вътрешната организация?

— Не! — отвърнах решително аз и не лъжех. — В околията няма, освен мене, нито един нелегален от вътрешната организация.

— Но аз имам положителни сведения, че ако не в това село, то сигурно в някое от околните има организационна чета, която следи движението ми с намерение да ме нападне при първия удобен случай.

— Пък аз ви казах истината.

— А вие знаехте ли за моето идване?

— Узнах го тая нощ от вашите хора...

Стоянов дигна рамене и отново забърка пепелта. И понеже дотук той ме третираше само като гост, аз рекох да опитам една дяволия. Затова ъбрнах глава навън и трепнах уж изненадан:

— Ах, съмва се! Извинете, г. Стоянов, че тряба да ви оставя.

— Къде?

— Ще отида в махлата, отдето дойдох.

— Моля да прекараме деня заедно; ще преденуваме тук...

Ние се вгледахме един-другиму в очите и се усмихнахме — което значеше: "Добре се разбираме!"

— Мога ли поне да поизляза вън от тоя дим, на който, както се вижда, и вие няма лесно да привикнете?

— Моля, моля... — задави се Стоянов и затърка очите си с голи пръсти.

Когато аз бях вече при вратата, той подшушна нещо и двамата едряци ме настигнаха. Единия от тях посочи сайванта:

— Ето, на, тук ще стоиш!

И аз се сложих там, а от двете ми страни се настаниха пазачите...

Топъл беломорски вятър беше повял и разредил мъглата в небето. Изплувалия изпод тях месец обливаше в млечно сияние обрисуваните върху недалечен хоризонт върхове на Голак и Плачковица. Грабнали се от юг тъмни облаци, с посребрени от лунната светлина краища, се надтичваха към север, дето летеше и моята мисъл: всичко мило и драго, което бях оставил там, тежеше на душата ми с цялата си огромна маса. Аз бях под стража у врагове, които имаха на своя страна всяка повеля на здравия революционен смисъл да ме пратят на оня свят.

И аз си мислех за необозримия човешки свят, посред чиято карта съществува едно турско царство, превърнато от нас на решето. В изключителните условия на това нещастно царство, ето изключителния вихър на една кървава борба. Заедно с нищожното малцинство активни сили при целия народ, тук аз играех ролята на герай — и жертва в момента. Това обстоятелство ме изпълняше со самодоволството на едно удовлетворено самолюбие, на една засладена гордост. Мъката в душата ми беше сладка мъка — сякаш целта на живота е красивата смърт.

А зората се бе пукнала вече. В къщи спореха нависоко за мястото, дето трябва да преденува четата. Хазяина, селски коджабашия, говореше заплакано:

— Не може, бракя, така ви кажувам, не може тука. Аскер иде сваки ден и полякот сваки ден обикаля. Ке стане нещо, па ойдохте и вие — златни, ойдохме и ние — сиромаси...

— Е, хайде да видим къде може!

Стоянов и коджабашията — едър българин с безвъсо керемидено лице — излязоха на сайванта, сподирени от четници и селяни.

— Ей на, близо е, току да сегнеш, там ке стигнеш — посочи коджабашията една отделена от махлата запустяла къщица.

— Ех, народ, народ! — цедеше през зъби Стоянов, като се подигаше на пръсти и гледаше нататък. — Ще ви кажа вам едно "там ке стигнеш", като подвикна на момчетата да турят ножовете на пушките...

Аз се бях изправил, също загледан към посочената къща, и без да ща, помогнах на селяните да прокарат своето. Къщата стоеше на самото шосе, изпънато между Царево село и Виница. Аз обърнах вниманието на Стоянова върху това обстоятелство, като му съобщих още, че ежедневно се движи войска по тоя път. Не би било чудно, ако на някой манафин се поиска да надзърне в предполаганото деновище.

— Ами какво да правя? — попита той.— Видите ги какво ми нареждат.

И аз го посъветвах да остане в махлата, без да обръща внимание на заплашванията, като освободи само къщата на коджабашията. В нея наистина не е благоразумно да се денува: кой отдето се отпъне — там влазя. И прибавих, че най-практичното е за една голяма чета като неговата, която се състоеше от двайсетмина, да се раздели на групи в две или три къщи. Защото тъй освен дето ще бъде по-удобно, но в случай на откриване неприятеля ще бъде твърде затруднен в обграждането. Ще ме колят ли, какво ще правят пленителите ми — не знам — мислех си аз, — но ако бъдат нападнати от турци, отивам за права бога с тях...

Види се, че бях достатъчно компрометиран в очите на цялата чета, щом една и съща мисъл почти едновременно мина през ума на неколцина души, които изръмжаха: — Ахъъ...

А един сух висок мъж, с черна опълченска брада, облечен в униформата на старши горски стражар и изпълняващ в четата подвойводска длъжност, ненадейно избухна:

— Виж ти, виж го ти! Да се разделим — значи не е лъжа... Ти, приятелю, пази ума си за вашите коцкари! Нека дойдат, ние ще ги чакаме...

— Нека дойдат! — промълви мрачно и Стоянов, като наведе глава.

Аз се слисах от тълкуването, което се даде на съвета ми, и огорчен — нито се опитах да възразя. Подир минута той заповяда:

— Хайде, излазяйте вън, ще вървим. Не пущайте селяните да се отдалечават, и те ще дойдат с нас.

Когато всички бяхме вече на двора, Стоянов се обърна натъртено към мене:

— En avant, s’il vous plaît!...

И подир няколко минути ние бяхме в запустялата къщица, която състоеше от един тесен пруст и една стая — широка, колкото да ни побере. Цял наръч сено, разпръснато по всички ъгли, един чувал, пълен со слама, и едно триножо столче край огнището, обърнато с краката нагоре, свидетелствуваха, че хората в тоя край въпреки чуждите приказки не са много лакоми към чуждото благо...

Както и да, щом влязохме, Стоянов зае войводското си положение. И сега той се показа особено любезен, като заповяда да турят в противоположния на вратата кът столчето и посочи, че там е моето място. Огнището беше дадено на селяните, които се свиха мълком в самото му дъно. В стените към изток и север се пробиха дупки, при които бяха оставени по двама наблюдатели. Също тъй при двете прозорчета, към запад и юг, увиснаха по двама часови. Но ето че някой се досети за онуй, което нивга не може да се забрави: храна за двайсет и няколко души. Стоянов я поиска от коджабашията, като му поръча да направи и сметка, за да му бъде заплатена.

— Ние от народни хора пари не сакаме, но наше добро сте кренали! — заяви последния.

— А ние от сиромаси хора като вас — отвърна Стоянов — без пари нищо не вземаме...

Това беше агитация против нас, "вътрешните". И плодовете на тая агитация в Кочанско бяхме вкусили вече и ние, против които се правеше, и ония, които я правеха.

Коджабашията поиска да излезе, но войводата го спря:

— Почакай. И друго имам да ти кажа. На лоши хора правим добро. Вие сте лоши хора и в нищо не ви вярвам. Затуй ще задържа през целия ден и додето бъда в селото ви тия ваши селяни. Хубаво да помниш ти, кажи и на всички, които са видели, че сме тук: нападнат ли ни турци, ще знам, че сме издадени от вас. И в такъв случай ще изколим всички тия вашенци...

— Е както сакате. Ке кажем.

— Чакай, има още. Един тъй, други инак, па дявол знае кой говори истина!

Тук Стоянов ме погледна с крайчеца на окото си и след кратка пауза продължи:

— Ако има наблизо негде "вътрешна чета" и ако тъкми да ни нападне — ти всичко знаеш, стар крът, но мълчиш! — ще ги предупредиш, че има в ръцете ми техен човек... По напред ще падне неговата глава, па тогава ще си премерим силите с тях...

— Нема, как да кажем — опита се да възрази коджабашията.

— Отивай сега върши, каквото ти казах. Не ще много думи...

И Стоянов седна на чувала, като отпусна глава на ръцете си. След една безсънна нощ, при слабата виделина в стаята, той изглеждаше съвсем изнурен и съкрушен. Моя противник не приличаше да е за работата, с която се беше нагърбил — работа груба и тежка, за която е нужно ако не един гранитен дух, поне едно безогледно увлечение. Но по всичко се виждаше, че у Стоянова нямаше нито едното, нито другото. Мъж високо благороден, но човек на афекта, по едно време той забрави, че пред него стои пленник, а не другар, и даде изход на онова, което беше накипяло в душата му:

— Фу, народ, и това било народ! Тръгнал си за него, да те лъже на всяка стъпка. Тръгнал си да се жертвуваш, за да те запрат в една кочина. В седем дни седемдесет и седем пъти се убедих, че петте стотин години робство не са му стигнали!

— Мисля — усмихнах се аз, — че петстотингодишното робство именно го е докарало на тоя хал, в който го виждаме. И величието на нашия подвиг като апостоли на свободата сред него ще бъде в това — да го издигнем до по-висока степен на съзнание. Тогава ще бъдем посрещани тъй, както заслужаваме...

— Социализъм е това, г-н Я. — възрази Стоянов с махване на ръка, — социализъм, на който мястото не е в Македония. Тук думата не е за туй-онуй, а за най-обикновена човещина. Нему, на тоя народ, пукнат мангър не струва нашия живот. Брат, не заслужава той жертвите ни, нека си го кажем. И ние сме се погнали като бесни, да се трепим!...

Понеже думата беше за “най-обикновената човещина", мене ми се стори, че именно ние я нямаме към народа. Явят се “вътрешни" и му разправят, че той тряба да пропуща в средата си “върховисти", защото те са агенти на България. “А ние не искаме да заместим турския хомот за български!" — така бях слушал да се обосновава македонската “автономия" преди няколко дни от един другар, който говореше на македонски българи. — Явят се “външни" и му разправят, че не тряба да слуша вече “централистите", защото те само обират Македония. “А ние ще свършим работата, без да вземем от вас даже едно кокоше яйце" — това искаше да каже Стоянов преди малко, когато поръчваше на коджабашията да приготви сметка за храната.

Наистина, всички алтруистически добродетели са пошла измислица, но ние, ако уважаваме себе си, би трябвало да бъдем поне малко добродетелни. Защото най-лекото обвинение, което ни се пада, е — че се явяваме сред масата на заблудители от съвсем долна проба. Още повече, когато истината може да се каже всекиму и да се разбере от всички — и то именно защото е истина. Или и ние сами не вярваме в правотата на онуй, за което сме тръгнали да излагаме главите си?

Макар не в същия ред, тия мисли изказах аз в отговор на събеседника си. Червените петна обаче, които избиха по лицето му, направиха да се разкая пред вид положението си. Но в това време се блъсна вратата и влезе коджабашията с грамадна тепсия попарник, сподирен от още един селянин, нарамил чувал хляб и бъкел вода. Те сложиха товара си сред стаята и отвлякоха вниманието на Стоянова.

— Хей, байо — викна някой от четата към коджабашията: — да не сте направили, както са ви учили!

— Как да сме направили?

— Да поръсите попарника с афионец или друга отровица.

Коджабашията се прекръсти, а Стоянов протегна ръце:

— Момчета, не яжте! — После той пови енергично глава и нареди с тон на променено настроение спроти мене: — г-н Я., селяни казват, че сте ги учили да ни упоят с афион, както бяха упоени вашите другари в Бигла, а за останалото вие сам сте щели да се разпоредите!...

— Да? — преглътнах слюнката си аз, слисан от ненадейността на клеветата. Подир това, без да мога да продумам, аз се примъкнах с пламнала глава до попарника и почнах да ям, като взимах отвред. Почти всеки залък се спираше на изсъхналото ми гърло — и безсилен да подигна големия бъкел, аз го навеждах настрани и полягах да пия вода.

— Разбойник, братоубиец, жив да го одерем, кожата му с плява да напълним — ръмжаха хората от четата, може би в очакване началнишка заповед да ме разкъсат на парчета.

Аз се обърнах към Стоянова, без да го погледна:

— Сега почакайте няколко минути, да видите следствието на отровата, турена в ястието по моя поръка...

И се оттеглих на мястото си в къта.

А четниците, без да чакат позволение, се нахвърлиха върху попарника, подканвайки Стоянова, който казваше:

— Не ща им хляба на тия хора, не ща и да ги гледам!...

— Г-н Стоянов — обадих се аз: — ще позволите ли да попитам отде имате сведенията си за всичко, което ми казахте преди малко? Щом го вярвате, не трябваше да мълчите от снощи насам — ваша длъжност беше веднага да направите подробно разследване. Предварително ще ви кажа, че съм агитирал против домогванията на вашия лагер, но веднъж поведена борбата между нас, вие сами бихте се чудили, ако не го сторех. Частно за вашето дохождане, имах случай да го кажа вече, не знаех положително нищо до момента, в който бях заловен. Инак, по длъжност, може би щях да предприема какво да е против вас. Но преди всичко, бъдете уверени, бих взел мерки да не падна тъй лесно в ръцете ви. С това, разбира се, не се оправдавам — и вие имате право да постъпите с мене тъй, както разбирате интересите си: аз съм ваш противник и ваш пленник. Но отхвърлям обвинението, което ми беше направено. Отхвърлям го с възмущение като измислица и клевета от край до край!...

— Не аз, г. Я, а населението говори — омекна Стоянов. — Един отрича, друг потвърждава. И клели сте ги за това над оръжието си и над едно евангелие, което сте носели у себе си.

— Ето тази книга, която не е никакво евангелие, но ми е служила за такъво...

И аз подадох на Стоянова “евангелието си": то беше руския превод на Гетевия “Фауст", красиво подвързано томче, колкото да мине за евангелие.

— Наистина, клел съм хора над него, но съвсем не да тровят или колят някого...

Стоянов взе книгата, поразгледа я и се усмихна. После той я посочи на селяните и попита:

— Това ли беше?

— Това! — промълви гузно единия от тях лежешком, като се подигна на ръка. Той беше Атанас, аз го познавах, бивши ръководител на местния селски комитет, когото бяхме заместили с друг поради някаква нередовност в сметките му. Очевидно Атанас отмъщаваше и аз казах туй на Стоянова.

Но селянина се озвери. Той се изправи, огледа се около себе си, после се втренчи в мене, ухили се, бог знае защо, като показа редки прогнили зъби, над които щръкнаха руси четинести мустаци, примигна с малки лисичи очи и додаде:

— Тъй беше. Тъй кажувахте. Леб да не им даваме. Нека си одат, отдекато са кренали. Ако не сакат, ако бият, и ние да ги бием, да ги тепаме. Аз кажувам, тъй беше!...

— Ами за нас, за всички, които сме тук, събирал ли ви е, говорил ли ви е? — попита Стоянов.

Хората от четата бяха обърнали ободрителни погледи към Атанаса, сякаш да кажат:

— Кажи бе, кажи! От що се боиш?

Клеветника отново се ухили и завъртя глава надоле, което значеше: разбира се!

Коджабашията и другите селяни цъкаха с език. Първия се обади:

— Бре Атанас, ти немаш бога, бре! Оти лъжеш?

— У твоята кукя беше, ако сакаш да ти кажем...

— У-у! — извика коджабашията и направи движение, сякаш да удари куче, навалило да го ухапе. Подире той махна ръка ядосан и взе позволение да си отиде.

Атанас загърна дрехата си, нахлупи калпак над очи и легна пак в огнището. Стоянов гледаше върховете на цървулите си и чупеше пръсти. Другарите му пущаха оскърбителни закачки по мой адрес, додето им бе заповядано да млъкнат.

— Защо, г. Стоянов, защо не разпитате тогова човека по-подробно върху обстоятелствата, при които е станало всичко, което казва?

— Разпитвах го.

— Тогава нека разкаже още веднъж, пред мене.

Стоянов сви устни и подир малко се усмихна:

— Той дрънка невероятни глупости — и не знае какво прави, защо да повтаря? Аз ще спя, спете и вие! — И като се покриваше со шинела си, той добави: — Mais ce n’est pas un ordre. Si vous pouvez et s’il vous plait.

Аз направих като Стоянова: угънах се в кепето си и легнах на гола земя.

Аз се отнесох към всичко без какво да е силно чувство. Сякаш то не се отнасяше пряко до мене или че бе в реда на нещата. Сякаш признавах правото на оня роб да живее в подлата си злоба.

“Той не знае какво прави" — следователно да му простя ли искаше да каже Стоянов? Но аз никога не съм бил християнин в чувствата си или поне никога не съм се кланял на християнски начала: нито даже когато техните корени са в земята, както напр. у Толстоя, този гениален проповедник на човешкото вскотяване.

Все пак аз не се озлобих нито в момента на клеветата, нито после — когато бях свободен да застана като грозен обвинител срещу клеветника. И забравих да отговоря, когато ме бяха попитали как тряба да се постъпи с него...

Само в минутата аз чувствувах думите му като дървеници, плъзнали по душата ми — и нищо повече от това неприятно усещане. Аз го не смятах съратник и в случая изменник, не смятах, че бях отишел него да освобождавам, и не виждах благодарност. И тук ми иде на ум наивния въпрос на стареца, който ме питаше колко ми се плаща за моята работа.

Простодушен народ, той не може да проумее, че ни служи за тесто, с което искаме да изваем своите — тъмни или светли — дълбоко егоистични блянове. Той не може да проумее, че за колко-годе вероятните блага, които му обещаваме, заплаща сам, а не друг, и то нам, а не другиму, с имот и живот, с мило и драго. Безнравствена истина, която, ако се проникнеше в съзнанието на хората, кой знае дали не би предупредила много възвишени пакостничества на нравствената лъжа...

След пладне часовите събудиха спящите. Едно момче, пратено от коджабашията, беше дотърчало да каже, че аскер се движи по шосето, та да не дигаме много шум. В кратко време четата се приготви за лош случай — и на всички по лицата се изписа онова тревожно очакване, което придава на човешкия образ извънредно духовна светлина и толкова животински мрак. Защото в такива моменти говорят всички човешки способности и всички животински инстинкти. Аз се обърнах към Стоянова и казах:

— Ако са за нас, ще се бия при вратата; револвера ми е добър, тъкмо за там.

— Не, вие ще се биете последен: стойте си в къта!

Той не забравяше, че съм пленник, и не доверяваше. Като че турците щяха да направят разлика между върховист и централист...

Но аскера мина-замина, двайсет крачки далеч от къщата, без да погледне към наша страна. И когато той се отдалечи, Стоянов заговори развеселен:

— А вие се бяхте приготвили вече да се биете!... Да, г. Я., врага е общ, както е обща и нашата неразбория. А би могло тая работа да тръгне малко по-иначе, бихме могли да се споразумеем някак. Ненапразно хабим време, сили и средства да се изтребваме едни-други...

— Че губим време, че хабим сили и средства, не ще и дума; но да се споразумеем — това ми се вижда невъзможно вече...

И аз му напомних майското и септемврийското съглашения от 1901 година, както и директивата на юлския конгрес, нарушени от софийския върховен комитет в стремежа му да завладее положението в Македония.

— Но отде-накъде смятате, че имате право да ни преграждате пътя! Не сме ли и ние българи, не сме ли и ние и ние македонци... A propos — прекъсна думата си той, — откъде сте родом?

— Аз съм тракиец, от свободната част...

— Хъ, видите ли, аз пък съм от средата на Македония! И вие да се считате “вътрешен", а мене да наричате “външен"!...

— Хубава работа, и това дочакахме, и това видяхме! — обади се злобно подвойводата, който стоеше край нас и слушаше с отворени уста.

— Но вие хубаво знаете, г. Стоянов, че работата не е в това, кой дешен е, а в началата, които ни делят. Вие хубаво знаете мисълта ни, че софийския комитет не тряба да изпъкне като ръководител на освободителното движение. Защото той ще го компрометира в очите на европейското обществено мнение, от което очакваме толкова нещо. Той би го компрометирал, като направи да го мислят дело на българското правителство, т.е. нещо изкуствено. Освен това ние не можем да бързаме с въстанието, когато вие...

— Омръзнаха ни, г. Я., да ги слушаме тия от вашия вестник. Ами мислите ли, че света някога ще повярва в чистотата ни от националистически стремления? И мислите ли — ще ви попитам, като става дума за въстанието, — че за него ще настъпи нявга такъв благоприятен момент, какъвто постоянно бълнувате в “Дело"? Ето, виждате ли, от една страна се гради, а от друга — турците правят разкрития и събарят изграденото. И затова да се чака, ще каже да се налива една бездънна бъчва...

— На първия въпрос ще ви отговоря, че мисля ето как: Разбира се, никой няма да повярва на един зелен младежки идеализъм, в името на който да искаме македонска автономия. Но друго би било, когато уверим хората, че автономията е добре обмислена и искрено прегърната политика на революционните кръгове. Така ние не само бихме отнели оръжието на гърци и сърби, но бихме дали, ако щете, и още едно доказателство, че Македония е българска. Няма да повтарям толкова пъти цитираната приказка за Соломоновия съд между двете майки, заявяващи еднакви права върху останалото живо дете. Колкото се отнася до “бездънната бъчва", аз ще ви кажа: не мисля, че Македония ще се освободи тъй лесно. Борбата ще продължава още много години — и биволска кола ще ни вози към свободата. Затова ние не тряба да изгорим в едно въстание всичко, което имаме...

И по-нататък аз развих цялата теория на една продължителна четнишка борба по планините и кръстопътищата, както беше в програмата на революционната организация. Разбира се, тогава нито ми минаваше през ума, че само подир година привърженици на тая програма ще останем едва толкова, колкото пръсти имам на едната си ръка...

— И понеже вие и вашите другари, г. Стоянов — довърших аз, — не мислите така, борбата ще следва. Правото ще бъде на победителя.

А в това време група четници решаваха друг въпрос, който прекъсна нашия спор: те се караха за револвера ми — кой ще го вземе... когато ме убият.

— Г-н Стоянов — заговорих аз тихо, когато последния беше усмирил вече хората си и сядаше усмихнат на чувала; — г. Стоянов, аз съм ваш пленник и на ваше благоусмотрение. Но ако решите, че тряба да умра, ще ви моля да удовлетворите едно мое искане, което няма да ви струва нищо. Мене ще бъде много по-лесно да си разбия черепа сам, отколкото да наведа врат под чужди нож...

— Не, аз няма да ви убивам — отвърна Стоянов и зачупи пръсти: — аз ще ви водя с четата си за гаранция, че ваши другари няма да ме нападнат, или пък да ме ударят от засада. Те ще знаят, че вие сте с мене, и ще щадят живота ви...

И това беше, разбира се, много разумно от негова страна.

— Но аз съм разнебитен — възразих — и не мога да ходя.

— Ще ви намерим кон.

— Не обичам да яздя!

— Ще привикнете.

— Не обичам новите навици, стигат ми старите...

— Ще ви принудим.

— Предисачен върху коня ли?

— Ако не може инак!

— Сила ви е...

— Ба — кипна подвойводата: — ще те пуснем да ни тровиш. Ще те пуснем да ни колиш. Ще те пуснем да идеш в София, пак да пишеш во вестника си: харамии, вагабонти!...

— Убийте ме — дигнах рамене аз и се оттеглих мрачен настрана.

Подир два часа, по тъмна вечер, ние се върнахме при сложена трапеза в къщата на коджабашията. Аз се отказах от вечеря и обсъждах в един кът положението си. Какво ли пък имаше за особено мислене: повтарях в ума си, че няма да мръдна наникъде с четата — и туй то!... Защото, каквото и да се случи, както и да се случи, края ще бъде все един и същ. Нека всичко се свърши пред населението, поне другари да знаят кому и за какво отмъщават!... И в злобно нетърпение очаквах минутата, когато ще се захване последната разправа с предизвикани изтезания над мене...

Стоянов отиде в съседната стая заедно с попа и учителя — и двамата “наши" хора, които дойдоха да се представят и вечеряха при четата. — Попа, сухо като сламка и черно като дявол човече, с по десет косъма на глава и брада и с нито един под носа, влезе и излезе, без да ме погледне, пияно загледан в светлата офицерска униформа. “По дипломатически съображения" стори същото и учителя — педя момче с кривнат надире фес, за да открие голо русо личице, прилично на кравайче симид, с две като трънки очички, от които едното винаги мижи, когато другото гледа. Те сега, дотъкмени, с неколцина по-видни селяни, слушаха Стоянова отвъде. От време на време агитатора възвишаваше патетически гласа си и отворената врата на стаята позволяваше да се чуят откъслечни фрази: “Русия и България чакат" — по нататък се не чуеше и аз допълнях в себе си: “Те, (т.е. “вътрешните") парите ви вземат и ги прахосват по софийските механи, а ние оръжие" — нататък се не чуеше, но аз пак допълнях: “без пари ще ви дадем". “Вие към никого други не тряба да се отнасяте и никого други не тряба да слушате, освен" — то се знае: “софийския комитет". И т.н.

По едно време част от селяните излязоха и си разотидоха. Но от половин час още Стоянов остана в другата стая, додето подвойводата се яви на вратата и заповяда:

— Момчета, гответе се за път и хайде вън!...

После той се приближи до мене:

— Г-н Я., и лоши, и добри приказки си казахме днес: забрави лошите и помни добрите. Сега ние си отиваме. Сбогом.

Изненадан, аз едва проумях и останах като закован на мястото си. Подире, движен от едно неопределено чувство и странна за момента ирония, припнах навън. Четата беше вече готова за тръгване, когато се изстъпих край нея:

— Чакайте, г. Стоянов, цял ден прекарахме заедно, къде тъй, без да се обадите!

— Аз мислех — промълви Стоянов тихо, — че може да сте заспали и рекох да не ви безпокоя.

— Има си хас. В такъво време.

И ние си подадохме ръка:

— Au revoir! Au revoir!

Четата отмина и учителя ме дръпна за ръкава:

— Върви да вечеряш у дома.

Додето вечерях, той свиваше до заличаване едното си око и кокореше другото, сякаш да го направи биволско, като разказваше, че бил рекъл на Стоянова:

— Я, ще излезе от селото ни с тебе само когато ни паднат главите, моята и на тия селяни!

И учителя описваше кръг с ръка, да посочи невидимите спасители.

А моя пленител, който след няколко дни биде принуден от Делчева да се върне, ми разказа, когато се видяхме в София, съвсем друго. И попа, и учителя, и селяните обещали да работят с върховния комитет, като се молили за моето освобождение, страхувайки се от удара на организацията.

Скоро в стаята на учителя дойдоха и неколцина селяни да ме питат: бива ли да приемат обещаните им от Стоянова четирийсет и седем кримки? И още: какво да направят с Атанаса, който ме беше клеветил през деня тъй низко?...

Същата нощ аз напуснах Драгобраща, като отърсих праха на цървулите си — и поех пътя из тъмнините.

 


напред горе назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух