напред назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]



С Гоце


Аз бях другарувал с Гоце Делчев вече дълго време в София, другарувахме и после из Македония. Но помисля ли за него, той изпъква пред въображението ми само такъв, какъвто го гледах тоя първи ден па турска земя. И аз тряба да преповторя портрета, нарисуван в книгата ми, посветена нему. Той стои пред очите ми все такъв, с бял арнаутски фес и тъмен шал на хубава обла глава, в сиви шаечни дрехи — куртка и панталони, — които очертават здравите форми на среден ръст фигура. Все такъв — с облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе, с опънати до колене орехови чешири в пристегнати цървули, с преметната зад рамо дълга манлихера — приличен на никое хайдушко божество. Аз още се заглеждам в големите кафяви очи, които озаряваха неговото мургаво лице, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при всяка тревога. И ловя там нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо много нежно и пак заповедническо, кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. Ловя онова, което беше самия Гоце — в своята мисъл и чувство, в своето историческо дело, в своя живот до сетен час...

Тоя беше първия ни ден на турска земя — 12 януари 1903 година. Едва надвечер ние достигнахме полите на планината, навлязохме в Разлога и поехме нотен път към Банско.

Близките околности на тая паланка са равни като харман — и лете, заливани от пирински води, се превръщат на разкошна градина. Но зимно време, след есенните разливи, поледеиата равнина добива изглед ца някое заспало море, което диша в тъмнините с металически лъсък. И сега, вече на разсъмване, ние сме се разпръснали по ледовете, 30—40 души хора, с чудатите движения на някакви призраци или среднощни заклинатели. Разбира се, има широк път, но той не е за нас, защото има и аскер, чиито патрули обикалят улиците.

Аз не броих колко пъти се подлъзнах и прострях на гръб или полазих по очи, нито колко пъти нозете ми хлътнаха под леда. Мокрота и студ ме проникваха до кости, умора и слабост ме вцепеняваха. По едно време кепето ми падна — и безсилен да се наметна отново, аз го повлякох со зъби. А после — ония зидове а плетища, които трябаше да прескачаме, ония тъмни дворища и улици, през които трябаше да се промъкваме... По-късно, пролетта и лятото, аз идвах тук още два пъти, все при тия мъки — и какви още! Най-тежко бе на излазяне, когато се изтренеш съвсем, а ти предстои цяла нощ път. — Ние се разпокъсахме на групи по разни места, докато най-сетне Гоце и още два-трима поехме стълбата на една двуетажна къща, турски стил. Пред нас се отвори вратата на гостна одая, сред която гореше желязна печка, нагряна до червено. И ето ни по широкия миндер, изнемогвали от щастие. Следния ден ние почнахме работа и при нас идеха пъстра върволица хора. Тук биеше на очи разликата между протестанти и православни. Евангелистката пропаганда е изиграла твърде културна роля в тоя край. Банско има 4—5000 жители с голяма част протестанти. Пред вид последните аз бих го кръстил град; гледайки православните — село. Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен Живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнете от старите, като включите и жените. Любознателността им отдавна е прескочила кориците на библията. Те четат всичко и всяка къща има по няколко книги — "позволени" на полицата и "непозволени" из кътищата. Православния обаче е останал селянин като баща си и деда си. Най-често той още смята на ръбуш, пази рогозката навита като масур зад вратата и не хвърля опинците нито по Великден даже.

Като членове на организацията протестантите пак се различават от православните по ревност и кадърност за работа изобщо.

Тук ние прекарахме 5—6 дни и направихме няколко събрания. В едно заседание околийското управително тяло докладва за състоянието на цялата разложка организация. Един по един дохождаха и селските ръководители все за същата цел. Както навсякъде, народа беше изцяло разбуден, но без какво да е по-високо съзнание. Материалната подготовка, в смисъл на боева готовност, не можеше да задоволи никого. Тя много страдаше от честите разкрития — и загубеното в тия времена оставаше вече незапълнено. Населението беше енервирано и разсъждаваше: наместо да гинем един по един, село подир село, защо не станем всички изведнъж и — каквото даде господ! Но по-интелигентните слоеве едва прикриваха безнадеждието си и питаха винаги с боязън за отговора: кога ще почнем? Кога — след няколко дни се знаеше вече, макар от твърде ограничен кръг. В Неврокопско ние получихме съобщение от централния комитет, че 16 души представители на революционните окръзи, свикани от него, решили с петнайсет гласа против един — да се подигне въстание към 1 май...

За пръв път в Разлога аз виждах Гоце между народа и всичкото му обаяние като агитатор. Той беше работил години сред тая маса, неговото око гледаше през душата й напреки, както се гледа през някой стъклен предмет. Но аз не забелязах у него изкуство да експлоатира слабостите й за своята мисъл или цел. Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешки думи — както в ония, които излазяха от неговата уста. Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядаше на другите, а изповядаше сам себе си. И той преливаше ярката светлина на душата си у слушателите по ония най-сигурни пътища, които често пъти не са освен един лъч в погледа, една нота в гласа или едно скършване в движението. Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име...

Свършили работата си в Разлога, ние минахме в Неврокопско. Ей ни подир три нощи край р. Места или Карасу, както я нарича местното население. Тук широк за кола, там удобен само за кози, пътя се виеше между пирински грамади отдясно и реката отляво. И ние слушахме глухия ропот на водите негде долу в бездната или ги виждахме другаде разлени като широко огледало за луната.

— Момини кули! — съобщиха куриерите на едно място. — Мъчно е тука минуването...

"Момини кули" — настръхнали скали, над които някога се е издигал чутовен замък. Легендата не казва нищо повече от името. Една мома се мярка в тъмнините на времето, един сфинкс задава съкрушителна загадка на въображението. Може би тук сутренния зефир е прохлаждал любовния жар на някоя царица Тамара, загледана подир стотния труп, отнасян от вълните на Места, бягащи като нейните мимолетни и смъртоносни желания. Или младата пленница на някой страшен феодал е впивала иззад прозоречната решетка тъжни погледи в далечината — много вечери, дълги години — очакваща оногова, който ще дойде късно, уви... Кой знае! Остава поета да възобнови чрез вълшебно слово кулите, да призове духа на тайнствената мома и да узнае тайната на живота й. А дотогава голите скали ще се възправят безответни в нощта, хвърлили непроницаема сянка върху пътеката, сякаш притулили някой завой към миналото.

На едно място, широко колкото да стъпи човек с двете си нозе, ние трябаше да минем 4—5 метра по ледове, наслоявани цяла зима. Аз коленичих и пропълзях до края на четири. Най-малкото подлъзване можеше да прати човека, през храсти и камънаци, чак при Места, доле в пропастта. С божието име на уста, Най-после се изнизахме всички 30—40 души. Най-силните от нас трябаше да прекарат още шестте коня, натоварени с динамит. Вързани с пояси за врат и опашка, теглени отпред и възпирани отзад, стъпка по стъпва, минаха и животните. От другата страна ние излязохме вече на път, широк почти два метра. Но едва тръгнахме, някой изохка и се провали надоле в тъмнините. Дядо Петър от Драмско се беше почувствувал много безгрижен и отиде на разходка по дяволите. Стълпени над пропастта, ние го зовяхме напразно. Но подир няколко минути, подошъл в себе си, той замяука като пребито коте: "жив съм, недейте ме оставя..." Ние оставихме трима четници и селяни да го търсят, дадохме им и един кон да го качат и продължихме пътя си. Другата нощ те донесоха дяда Петра предисачен върху коня, с изпотрошени кости, омекнал като гущер. Той беше втория пострадал човек, откакто минахме границата. В Разлога ние оставихме друг един, някой си бай Иван, с нозе, схванати от студ. Те и двамата осакатяха.

Тук, в Неврокопско, както поменах вече, ние получихме съобщение за решението да се подигне въстание към 1-ви май. Това ни изненада и съкруши — нас, които бяхме воювали против "върховистите", именно защото искаха масови действия. Но и тия, които бяха взели съдбоносното решение, председателствувани от покойния Ив. Гарванов — и те бяха наши другари едномисленици, заедно бяхме викали против бързането с общо въстание, заедно до вчера! Очевидно настроението на енервираното население обхващаше и ръководителната интелигенция. Или поне масата налагате своята сляпа воля на водителите си. Защото селата на много райони, особно в Битолския окръг, вече заявяваха, че или тряба да въстават, или ще предадат оръжието си. Така е може би при всяко по-широко обществено движение за пренормиране стари някои отношения: първенствуващите елементи само раздухват недоволствата, канализират силите. По-нататък, когато движението се превърне на една гороломна стихия, водителите стават почти несъзнателно водени. Тогава тяхната задача се ограничава да проумеят желязната логика на обстоятелствата в привидната самопроизволност на събитията и да използуват нейните внезапни насоки за своите крайни цели. Но какво бяха солунските ръководители — ясновидци или заблудени — кой би могъл да каже днес! Безспорно е, че тяхното решение, с последвалото Илинденско въстание, беше много важен етап в развитието на освободителния въпрос.

Разбудиха се големи съдействия, но изникнаха и неп-редвиждани противодействия. За тържество или катастрофа, българска Македония тръгна към бъдащето по нови пътища.

Обаче Гоце, чиито възгледи споделях и аз, искаше да осъществи по онова време други планове за действие, които биха имали, както предполагахме, всички плодове на едно въстание без големи рискове от народа. Солунското решение противоречеше на намеренията ни и естествено беше да пожелаем осуетяването му. Ние побързахме навътре към пункта, дето трябаше да срещнем всички нелегални ръководителни сили на окръга, за да си осигурим и тяхната поддръжка. Поради това из Неврокопско почти не ни оставаше време за 1 системна работа, както в Разлога. Само околийското управително тяло дойде при нас в едно село близо до г града; между неговите членове беше и Васил Пасков, когото поздравихме с "честито освобождение" след дългогодишен затвор. В дневника ми няма никакви подробноети за тая среща. Неврокопчани пристигнаха в селото малко подир нас. Аз спях убит от умора и Гоце ме събуди, когато те бяха вече край огнището, за да заспя отново, както си стоя, едва разменил няколко думи с Паскова. Днес тряба да се извиня пред моя приятел — тогавашен гост — за тая голяма "неделикатност"! И понеже реших да бъда галантен, аз дължа от името на живи и умрели една благодарност на неврокопския Иларион. По това време дядо владика обикаляше епархията си — и не щеш ли, ние се озовахме в едно село, дето беше пристигнал и той. случайното гръмване с пушка от наша страна направи божия старец да узнае съседството ни — за голям свой ужас. Отгоре на всичко един турски циганин също ни подушва и отива да съобщи в града. Но пре-дугаждайки виелица, разбира се, ние офейкахме рано-рано. Така изпреварихме обиска. Отпосле ни предаваха, че негово преосвещенство се завърнал в Неврокоп и дни наред разказвал преживените "страхотии". В село той стоял пред иконата цяла нощ и молил господа-бога за благополучен изход. Може би той е поменал и нас в молитвите си. Ако не е било с проклятие — благодаря.

Така продължавахме навътре при по-големи или по-малки приключения.

Ние сме край самия Неврокоп, може би на двайсет минути разстояние. Сред гола равнина черна маса в лунния здрач той се вижда още по-близо. И фенерите мигат предупредително.

— Спрете! — предават изотзад по цялата редица.

Единия от конете липсал — цял-целеничек, натоварен с динамит и бомби... Това беше някакво чудо, защото всички коне вървяха навързани един за друг, водени от селяни и заобиколени от четници. Може би хората са спали вървешком, коня се е развързал случайно — и върви го търси! Конете се меняха на всеки преход. Липсалия заедно с другите беше от най-близкото село. Ами ако той — научен да ходи на пазар, — ако е вече сред града? Спуснаха се хора на всички страни и след половина час го доведоха. Настигнали го бяха упътен към селото си...

В село Баничани друга комедия. Организационния куриер Стоимен едва не омърси камата ми с невинна кръв. Идва човека запъхтян и съобщава, че селския пъдарин, един арнаутин, ни бил забелязал и вече отивал да ни предаде.

— Добре, вземи две-три момчета и върви да го стигнеш.

— Не. Искам сам!

Гледам го, цял Крали Марко, стига и на пет души.

— С какво ще работиш?

— По-харно да не пукаме... Ами немам такъво... — Той подмигна загледан в кръста ми и аз му подадох камата си.

Не минаха ни две минути, откакто Стоимен изхвръкна навън, ето че се втурна коджабашията:

— Молим ви, бракя, лошо ке е. Пратили сте Одимена да убие поляка. Проклета му вера, него кой гледа, ами селото. От нази ке го терат...

Юнака, след като излъга нас, отива да лъже и селяните, че сме го накарали да убие арнаутина — кой знае, може би току-тъй за кеф. Той поискал съдействието на коджабашията за излъгване бедния пъдарин, че добитъци са направили пакост вън от село, и та го заколи.

Разбира се, злодеянието биде предотвратено. Стоимен призна чистосърдечно:

— Много му е убава мартината. Оживела ми е на сърце. Па рекох да я зема...

А в село Ловча поради недоразбиране селяните бяха излезли да посрещат върховно-комитетския войвода Дончо Златков наместо нас. Читателя вече е помислил, че ние — взети за "върховисти" — сме били обсипани с куршуми из засада... Напротив, срещата се отличаваше с много редовна сърдечност. Селяните се щуреха в тъмнината и търсеха:

— Дедо Дончо, къде си... Къде е дедо Дончо!

Това ни смути толкова повече, че Ловча беше отлично село и по отбор хора, и по въоръжение. Към лятото, когато властите бяха почнали систематични претърсвания, тия краища се оказаха твърде малодушни и организацията събираше раздаденото оръжие. Тогава ловчани бяха заявили на околийската чета: "Ние сме се клели да мрем с пушките си и нема да ги предадем, додето сме живи, нито на турци, нито вам. Ако настоявате, ще ги обърнем и срещу вас!"

При всичката неприятност от недоразумението ние изнесохме от това село хубавите впечатления на всички, конто са имали случая да го посетят. Гоце извиняваше селяните, които очевидно не можеха да проумеят борбата между организационната интелигенция и софийския комитет. Безразличното отношение на народа към двете страни говореше за него повече добро, отколкото лошо. Не в положение да се издигне до въпросите на тактиката и принципите, той запазваше самостоятелност и следваше патриотическия си инстинкт.

Подир десетина дни ние пристигнахме в село Каракьой, граничен ключ между Неврокопско, Серско и Демирхисарско. Съгласно разпратените съобщения тук беше сборния пункт, дето трябаше да срещнем всички нелегални дейци и чети на окръжието. В една нощ селото даде подслон на 70—80 души, пръснати по различни къщи. Само около 20 души — по-главните Работници, войводите и части от четите — се бяхме събрали в една широка къща с 5—6 стаи, съвсем притулена от външни погледи.

И ето там, в ъгъла на дългия сайвант, група момчета са заобиколили Гоце, който подхвърля желязната топка на една бомба и разправя как тряба да се работи с нея. Името на царя посолява юнашките шеги и гърлестите безгрижни смехове привличат още охотници. — На друга страна, прислонен край стената, стои Яне Сандански — едра и спретната, почти изящна фигура в прилепнала куртка и панталони от желтеникав шаек, с внимателно подредени черни върви върху бели навои. Цяла мрежа каиши кръстосват гърдите му; патрондаши, голям револвер, светла кама и широк ятаган, окачен през рамо като шашка. Наведен до вежди сив каскет и кестенева опълченска брада почти скриват лицето му, сякаш вкаменено под ледения поглед на неголеми оловени очи. Достатъчно е обаче най-слабото вътрешно движение, за да затреперят по страните му безброй едва видими гънки, устремени към тънките изпънати устни, които се разтягат с краищата надоле. И един ситно къдрав смях иде от началото на гърлото му без каква да е зараза за събеседника или някое енергично изражение гръмне издън гърди с някакво челичено безразличие... Той е заобиколен от Гущанова, Баждарева, Кирилиева, Филипова и Таската, агитатори по районите, които спорят върху нещо, прочетено в една френска анархистическа брошура под заглавие La rеvolution, не помня от кой автор. Кирилиев, възпитаник на солунското френско училище, я пазеше в чантата си, както някоя баба пази под възглавницата "Богородичен сън" или "Камък падна от небето"...

Дядо Илия Кърчовалията, демирхисарски войвода, Георги Радев — серски, Атанас Тешовалията и Иван Даскала — неврокопски, правеха хубава компания. Те бяха преживелици от харамийско време и сега служеха на организацията. Ако не ги заместваха по-интелигентни хора, причината бе, че из тия места имаше много груба работа, именно преследването на върховно-комитетските чети. Но затова пък с тях се движеха особни агитатори или както ги наричаха "секретари", които вършеха действителната организаторска работа. Строго пазейки старите хайдушки обичаи, войводите се държаха на висотата на своето положение. Ето ги — накривили калпаци, — облечени в салтамарки с размахнати ръкави, в беневреци с безброй гайтанени завръкулки, — накачили пищови и ножове, паласки и дрънкалки — и отгоре на всичко неизбежния бастон, мъжка дрянова сопа. Сопите не бяха забравили те дори и сега, разхождайки се по сайванта с повъртане задница и широко размахване ръка — харамийско-бабаитски вървеж, който има толкова груба прелест. "Даскалите" ги оглеждат отстрана и шепнат обичната си закачка: "Гледай, гледай копаран-чаушлар!" А "копаран-чаушите" не могат да търпят панталоните и тънките нозе, побутват се и ръмжат презрително: "Чонгали!..."

Бих направил голямо опущение, ако не помена тук още един комита, колкото непретенциозен, толкова и беззаветно предан на организацията. Той се казваше Белчо или Сивко, не помня добре, но имайки пред вид козината на едрото му тяло, приемам за вярно второто име. Когато влазяхме в селото, Сивко не беше последен между посрещачите. Скимтящ, почти ридаещ от радост, той се хвърляше ту върху едного, ту върху другиго с настойчиво желание да се целува по устата. И никакви ритници не го огорчаваха. — Когато се настанихме, настани се и Сивко при стълбата, като я оставяше само по един-два пъти на ден, за да споходи и другите къщи, дето имаше четници. Но той виждаше къде са големците и най-много стоеше при нас. Приятел на свободолюбива организация, Сивко отдавна бе получил за себе си неограничена свобода; искам да кажа — нямаше господар. Както беше популярен, той не оставаше да умре от глад — и все виждаше по нещо ту край тая врата, ту на онова купище, додето намине някоя чета и докара сития Великден. Но понеже не получаваше шифровани предизвестия, той обикаляше селските крайнини всяка нощ и чакаше щедрите гости. И те идваха, по-рядко или по-често. — Като истински съза-клетник, Сивко мразеше турците до ожесточение. Минеше ли през селото аскер, заптия или циганин, той побесняваше временно и после боледуваше от пресипнало гърло. — Аз седях на стълбата, Сивко протягаше глава върху коленете ми и се кокореше, сякаш да продума, или жумеше от удоволствие. Интересни бяха неговите тъмни очи, пълни с толкова непонятна тъга или детинска признателност за най-малка ласка. — Какво ли стана той — дали е жив, или е умрял, — от естествена смърт или от друго! Може би някой турски куршум го е пронизал като храбър участник в някое четнишко сражение край селото. Наистина, какво ли стана той!

Но да приказваме за човеците. В Каракьой районните началници изложиха състоянието на околиите си. Навсякъде, както и в Разлога, едно и също, а най вече — липса на достатъчно оръжие. Яне Сандански упрекваше Гоце, че не е използувал всичкото си влияние за по-добри резултати в казаното отношение. Но какво можеше да се направи, когато софийските върховни комитети, един подир друг, бяха пръскали събираните за Македония средства в разни авантюри, без да помогнат колко-годе на населението? В особно заседание се говори върху антагонизма между интелигентни и неинтелегентни нелегални работници. Той се усилваше от ден на ден — лоши плодове бяха узрели и капнали. Гоце препоръчваше на "даскалите" повече такт, а на "копаран-чаушите" повече съзнание.

Но въпроса, който ни занимаваше най-много, бе солунското решение. То не се съобщи на всички и се обсъди в съвсем тесен кръг. Ще цитирам дневника си буквално, за да не примеся, макар несъзнателно, днешни възгледи към тогавашни: "29 януари сутринта. Събрание — Делчев, Сандански, Гущанов и аз. Окръжното на централния комитет. Сандански и Гущанов против терора и колебливи относително въстание. Делчев и аз против въстанието... Общо решение — да се противопоставим на централния комитет и да работим чрез систематически терор. Ще чакаме писмо от софийските другари, за да видим как са погледналите на солунското решение, и тогава ще се открием... Сандански недоволен от Гоце и други за недоставяне никакво оръжие вече цяла година..." И пр. Разбира се, тия кратки бележки имат нужда от разяснение. "Терора" бе един широк план за действие чрез динамит по градове, железници и другаде, винаги далеко от българското население, което инак би било изложено на турските жестокости. Аз съм говорил за това по-нашироко в Гоцевата биография. Покойния Гущанов и Сандански, двамата най-влиятелни хора в Серския кръг, след продължителен спор отстъпиха пред всестранната убедителност на Гоце, който се ангажира да предприеме една "примерна" акция по възможност скоро. На всеки случай оставаше обстоятелствата да коригират поведението ни. Без да се открива същността на работата, пред районните началници се говореше в духа на горните решения. Все за същата цел — поне между другото — аз бях натоварен да почна издаването на един агитационен лист.

Преди да се пръснем, взривните вещества се разпределиха между четите, които трябаше да се запознаят и с употребението им. Затова всички се изтеглиха през една нощ към близката Алиботуш планина, из чиито пещери можеше да се гърми безопасно и до насита. Само аз и Кирилиев, който ми бе даден за помощник, останахме в Каракьой да чакаме хектографическите материали, за които бе писано по околните градове. После вече щяхме да се местим из окръжието, дето намерим повече удобство за работа. Но подир три дни Гоце ми писа да вървя и аз в планината, дето бяха получени важни писма.

Късно след полунощ подир дълго криволене из планинската пазва водача каза, че сме близо до "лагера", и ние дадохме надлежния предупредителен сигнал за часовите. Вън светеше ослепително чиста луна и една широко отворена пещера се открояваше срещу нас като бездънна паст на някое гигантско чудовище. От онова, което виждах, невъзможно бе никакво разумно представление за вътрешността: тук и там, доле на земята или горе увиснали на свода, тлееха огнища или прорязваха тъмнината кървави езици пламък, или се виеха млечни струи дим.

— Къде е Делчев?

— Ето при средния огън — посочи последния часови, изправен пред самия вход; — направо, направо...

Там спяха десетина души, огърнати в кепетата си й прилепили гърбове един о друг. И ние, новодошлите, намерихме място между тях.

Сутринта, когато отворих очи, сняг ме покриваше . Времето се беше развалило и понеже това огнище към отворената страна на пещерата, снежния прах ни достигаше. Гоце се грееше на бухналите пламъци с лице потънало в пепел и очи заплакани от дим. Той ми подаде ръка с полушеговито огорчение:

— Нямаш късмет. Вчера тук беше пролет, а сега Погледни навън каква е виелица. Има ли по-голяма проза!...

Капе — така се нарича пещерата, дето бяхме. Двайсетина метра дълга, седем-осем широка и петнайсетина висока, тя има формата на грамадна кнфла изгърбена към югоизток, с изяден от времената входен край. На северозапад, ако си представявам местоположението вярно, стихиите са изтърбушилм корема й към покривната част почти изцяло надлъж. Отляво при входа се вижда малка дъсчена врата с иконата на Св. Богородица над нея. То е параклис "Св. Спас"; околното население сборува тук на Спасовден. Няколко стъпала, издълбани по каменния блок, достигат вратата на тая малка пещера в пещерата, триъгълно разширена от две крачки при входа до четири към дъното, на дължина около шест крачки и височина може би десет. Една каменна полица от единия до другия край на дъното, висока два и широка един метър, предста-вява олтар и престол. Външната надвходна Богородица е с гръцки надпис, който отбелязва и датата 1839 година. Вътрешните икони изглеждат да не са от по-нов произход, макар че надписа на Богородицата, зографисана над олтаря, е славянски. На дясната страна стоят Разпятието и Възнесението. Лявата стена е съвсем бяла, измазана с вар. Отляво на олтарната Богородица, над която има и двама евангелисти, е изписан отделно един ангел с клонче в ръка. Той може би иска да каже: "Мир вам, които сте успели да донесете главите си дотук; кърджалии, еничари или башибозуци не ще ви настигнат из тия планински лабиринти." Свети Спас загатва това чрез името си... Но сега той беше пълен с динамит и бомби — свети спас —!

Общата пещера има още сума малки и големи от деления. Ето там в едно от тях, дясно на входа, се настанил Сандански с другарите си. Малко по-навътре под застрашително нависнала стряха, шумят демирхисарчани. Оттатък централното Гоцево място са димили серчани. И още няколко огнища са разположени по различни пътища. Най-интересни бяха неврокопани в своето орлово гнездо — чак до покрива, дето се Изкачваха по една вратоломна "стълба". При тях чучуртеше от скалата тънка струя и пълнеше ведрото за 80 души.

В дъното на пещерата, върху камъните, са проснати два заклани вола. Още два. живи чакат своя ред, а други два са изядени вече. Те всички бяха докарани от Неврокопско, дето няколко опитни момчета ходиха да ги крадат от богатските турски чарди. Виното също е в изобилие. Грамадни биволски толуми, надути от пълнота, лежаха — и пъшкаха... Напразно Гоце се ядосваше на времето. Месо и вино при снежна фъртуна, каква по-голяма поезия!

— Момчета, комуто е студено, да става.

И една гайда задребни ръченица. Един — други — трети — пети — десети, хайде-хоп, хайде-хоп, и-их! — гърмеше пещерата от пляскане с ръце, викове и смях.

Играчите на ръченица вече капят от умора и един почти женски глас запява ненадейно:

Хайдутин пита, разпитва,

не има турски говеда...

 

— Не криви, море — протестира друг: — "де има бели ханъми!"

Певеца е Спиро, от четата на Сандански, правдив като многострадалния Йов, хубав и храбър като свети Георги. Тоя идеален хъш загина през лятото в Пирина, Дето беше нападнал с неколцина въстаници едно отделение аскер. Сега той потропваше, размахвайки кърпа, и протягаше лява ръка за хорановци:

Де има турски говеда.

йа идем да ги задигнем...

 

И редицата се люлееше из пещерата като някоя безконечна змия, изкусно завивана и развивана от Спиро.

А заделени настрана, две-три костурчета играят своето "арнаутско хоро" — намръщено-съсредоточени един срещу друг, с леко подгъване колене и поизвита назад левица. Те размахват ножове ту високо над глава, ту около рамене или широко настрани — По такта на една гръцка песен за Али паша, обсаден в Янина от султанските войски. И мелодията се протака мрачна и невнятна, като зашеметително предчувствие за близък край, или се кърши поривиста и страстна като кървавата трагедия, разиграна в кулите на непокорния сатрап. Скоро всички се натрупват около костурчани и притихват, обладани от тъмната магия на непонятните слова, тълкувани чрез невероятните в изкуството си движения. И ето потръпват юнашки снаги, протягат се мускулести ръце и настръхват няколко пехливански двойки...

Само Гоце оставаше все замислен, макар че вземаше живо участие в общите забавления. От Солун се бе получило второ писмо, с което централния комитет искаше да не се предприемат никакви акции из Македония до началото на май. Съобщаваше се още, че било решено да се направи само в лозенградския район, Одринско, един атентат върху трена, колкото за проба относително ефекта. И подир всичко, Гоце бе поканен, като добре запознат с условията в цялата страна, да вземе лично участие при изработването на плана за общи въстанишки действия. А районите бяха получили отделно окръжно да направят всичко възможно за своята най-голяма боева готовност. Ние обсъдихме целия ред нови обстоятелства и останахме на предишното си решение. Гоце трябаше да отиде в Солун за въздействие — разбира се, след като извърши уговорения по-рано атентат. Забранението — или съвета — на централния комитет оставаше без последствие.

Когато дойдох аз в пещерата, опитите с динамити бяха свършени. Свършена и другата работа — ние трябаше да се пръскаме. Но Гоце поиска да останем тук още един-два дни, поне до свършването на провизиите. Той намираше особно полезно това близко общение между събрания пъстър свят от най-различни умствени и нравствени уровени. Граждани и селяни, крайни идеалисти и отчаяни главорези — остри камъни, повлечени от общия порой, — те трябаше взаимно да отъркат грапавините си и да прилепнат по-тясно един към други.

Деня минуваше незабелязан и вечер огньовете се разгаряха по-буйни. Газените тенекии с обилно наготзените чорби и каши (можете ли си ги въобрази!) са изпразнени вече и около огнищата почват закачки и разкази, подгрени от червеното крушовско вино. Аз наблюдавам всички групи и чувствувам помежду им странното отсъствие на Македония. Те дори пътьом не поменуват, че оня ден са запустели няколко села и вчера е била избита до крак някоя чета. А между туй разказа за фокусите на видения нявга панаирски акробат превръща в едно ухо десетина мустакати мъже. Или спора за трайността на тоя или оня вид цървули отива пряко до бой... Несъзнателно всички се стремяха да разсеят кошмара на страшната революционна действителност. Или пък нервите бяха вече притъпени от тревога и душите жадуваха отдих. Малко по малко огньовете прегарят, фигурите зад тях чезнат, разговорите притихват и мнозина спят. Само Кара-Вашил (така го зовяха неговите земляци-кукушани), подпрян на лакет край нашето огнище, реди унесен:

Море Нешо, леле конакчийке

ке те прашам да ми кажеш,

дали виде лоши люге,

лоши люге — арамии?

 

Облечен като турски низам-аскерин, неразличим По нищо от най-типичния средна пора манафин, певеца тегли един «чикъм» из дългата си османлийска чибучка, закашля се и продължава:

Море аго, леле бюлюкбашо,

дил ме прашаш, ке ти кажам:

синок вечер у нас беха

седумдесе седум-мина...

 

— Седумдесе седум-мина-а — довършват вече няколко гласа.

— Де Вашил, по-живо, емшери! — подвиква и Гоце.

А що беха, аго, седумдесе —

като тебе кокошкари;

а що беха ссдум-мина —

като мене се калеши.

 

— Бре-бре-бре-е...

Се калеши, аго се юнаци.

Калеш овен си лечаха

и за тебе сбор чинеха,

улав турчин, да те фатат!

 

— Пля-яс — светва един револверен изстрел.

— Тичайте да кажете на часовите — досеща се някой: — да не помислят, че ги викаме!

И пещерата отново притихва в дълбоко мълчание. Но някой от неврокопчани още не е изгубил настроение. Като че пробуден в орловото си гнездо от про-кобен сън, той протяга унило:

Кани се-е село да бега-а

от турци-и, от еничари-и...

 

Сякаш вледененото отчаяние на робите се топеше в нервозното пещерно ехо и се разсипваше върху нас като кървави сълзи! Надали има в света други народ освен нашия, чиито песни, с редки изключения., да са тъй неразличими от гласен плач. Поспрете се утрин край някое гробище или идете на пладне при жетварите в полето, или присъствувайте на някоя селска сватба — и слушайте чрез душата си! Вие ще чуете все едно и също.

На 6 февруари през нощта ние изпразнихме пещерата, всеки поел своя път. Щях да забравя: преди да се разпръснем, един фотограф дойде отнейде и ни фотографира. Гоце трябаше да се спусне край р. Струма с намерение да разруши някой по-голям мост. Аз прекарах с него още ден в с. Кърчово (Демирхисарско), дето една случайна шега ни озова в ролите на лекар и аптекар.

В моята чанта имаше няколко шишенца с различни "пенкелери" и една кутия прахове против треска, кашлица и пр. Понеже смятахме раздяла за месеци, ние седнахме да разделим и лековете. Когато разправях кое за какво е, Гоце се усмихна към присъствуващите два-трима селяни: "Истински хекимин!" И ето след половин час захванаха да идват организационни членове: "Аман, тук никой не разбира; жената, детето — какво да ги правим; вече две години, пет месеца, оня ден..." Никакви разуверения не помагаха; селяните мислеха, че се увъртам, и се огорчаваха. Най-сетне рекох поне да видя болните, затова наметнах една дълга гуня и тръгнах "по визити". За да се отплатя на Гоце, аз му изпратих две-три "диагнози" и "рецепти", затворени в пликове: "30-годишна жена с очевидния признак на интересното положение. Въображаеми болести в главата, гърдите и нозете. През ученически години особно съм се интересувал от женските потайности и съм чел нещо за ипохондрията на непразните. Дай два праха против кашлица!" И др. — Най-интересния ми пациент бе едно 10—12-годишно момиченце с няколко муски на вратлето. То "страдаше от нозе" — чак до горе синьо-черни като шията на впрегатен вол и твърди като цървул. Въз някакъв лишей се беше натрупал половин сантиметър кир. Наслояването почнало още когато детето било на 1—2 години. Всички го смятаха "змейничаво" и вземаха кира за "змейски луспи"; — майка му тряба много да се е клела, че не е сгреша-вала с някой змей... Не бяха помогнали нито знахарски баяния, нито ходжовски муски, нито попски молитви. Аз "предписах" да мажат три дни дървено масло или прясна лой — и на четвъртия ден, след половин час държане в топла вода, да хлузят с насапунен вълнен чорап. Подир това да повторят нови "четири дни", сетне да потретят — додето изчезнат "луспите". Обаче кой знае дали съм помогнал повече от ходжата и попа!...

Оттук Гоце отмина с две чети: неговата — 12-мина облечени в турски аскерски униформи, и районната — 7 или 8 души с Илия Кърчовалията начело. Аз и КиРилиев също отпътувахме следната нощ за паланката Крушово.

Но подир десет дни ние се срещнахме още веднъж, Гоце ми пишеше да отида на 18 февруари заранта при "Понова чука", в скалите над село Кърчово. Аз го видях с няколко кокичета в ръка. Той беше получил вече два броя от проектирания в Каракьой революционен лист и ми подаде китката: "За вестника!" Угасналите очи и повяхналото лице свидетелствуваха за неговите двойни страдания. Едно хроническо коремно разстройство при сегашния четнишки живот се беше изявило с особна сила и го ломеше физически. А организационните дела, които отиваха в противоречие с неговите най-скъпи възгледи, раздробяваха и душата му.

Сутринта времето беше ветровито и дъждовно, но след пладне се оправи и ние двамина се уединихме на припек. Полученото от София писмо гласеше, че тамошните другари били твърде изненадани от солунското решение, но не могли да не го възприемат. Ив, Гарванов, като председател на централния комитет, съумя да изправи всички пред един свършен факт. Гоце съобразяваше колко мъчно и почти невъзможно бе повръщането назад. От друга страна, един опит за организирано противодействие в страната би повлякъл само безполезни жертви и изпитания.

— Остава — каза той — всеки да решава въпроса за себе си. Колкото се отнася до мене, аз няма да се противопоставя, но няма да изпълня и никакво конгресно решение. Дето остана да въстаничествувам — ще въстаничествувам, както си зная: без прякото участие на населението. Все пак ще ида в Солун, да чуя тия хора отблизо. Може...

Гоце не довърши и потъна в мисълта си. Аз не разбрах дали той се колебаеше относително своята правота, или още се надяваше да упражни някакво въздействие. Не намерил удобство за разрушение по Струма, неговото намерение бе да устрои атентат в Драмско и оттам да гони Солун. Подир две седмици той разруши железопътния мост при станция Анжиста и към Великден достигна Бялото море. Там Гоце среща Даме Груев, въстанието бе отложено за Илинден и както ми казваха, челото на моя другар било просветляло. Кой по-рано, кой по-късно — под натиска на своелогичните обстоятелства, — ние всички от онова време поизменихме нещо от възгледите си. Но в кърчовските скали Гоце бе отпуснал глава надоле, блед като мъртвец при желтото сияние на слънцето, което захождаше вече. Аз гледах душата на тоя човек — душа закалена в бурите на живота — гледах я да се вие, като обгорена змия.

Ние приказвахме все същото и през нощта, която прекарахме край огъня в някаква изоставена козарска колиба. Приказвахме и целия следен ден, попаднали в един магесан кръг, из който нямаше изход. Гоце щеше да остане тук още 2—3 дни за почивка след обиколката, но аз трябваше да се връщам при работата си. Надвечер, когато влязох в колибата за сбогом, той лежеше превит от треска и коремни болки.

— Отиваш ли? Ето тия документи по въстанието. Ако останат у мене, ще пропаднат.

— Какво думаш! Вероятността е еднаква за двама ни...

Изправен на границата и обладан от предчувствия, Гоце сочеше България: "Няма да я видя!" С нещо тъмно и далечно в поглед и глас, той пророчествуваше и сега.

И това бе последната ни среща.

 


напред горе назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух