напред назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]



Едно сражение


Аз очаквах в с. Ляхово заедно с Мица Кирилиев съобщение за мястото на окръжния конгрес, който трябаше да стане наскоро. Там ме намериха шестима конгресисти, представители на разложкия околийски комитет: четирима от околийската чета и двама от управителното тяло. Конгреса щеше да бъде негде недалеко и на разложани било писано да узнаят сборния пункт от мене. А късно след пладне на 22 април нарочен куриер ми предаде две писма: едното от с. Баница, Серско, и другото от с. Крушово, Демирхисарско. Аз отворих първото означено "много бързо" и забодох очи в шифъра. То беше от Гоце Делчев, който ми явяваше, че конгреса ще стане над с. Ловча, Неврокопско, и че би желал да се видим там на Гергьовден вечерта. Крушовското писмо бе от председателя на местния комитет или — по езика на революционния устав — от селския "ръководител". Той ми пишеше, че имал положителни сведения, какво аскер обградил на 21 число сутринта с. Баница, а към пладне вече се дигали пламъци до небеса. Аз погледнах Делчевото писмо: там стоеше еднаква дата. Подир няколко дни, когато работата стана известна в подробност, между другото научих, че то било писано и изпратено през нощта, само 2—3 часа преди турското нападение. Но в момента, когато го държах в разтреперани ръце, недоумението ми беше най-голямо. А другарите пресмятаха вече последствията за революционната организация и за нашата крайна левица в нея, ако Делчев е убит.

При движение на нелегални работници беше установено да се пътува с куриер, дошъл от мястото, дето ще се отива. С тоя ред се избягваха много случайности, които биха докарали сума нещастия за населението и организацията. Но въпреки благоразумните увещания на другарите, аз почнах да се готвя за тръгване още същата вечер, като заявих, че ще взема ляховски куриери — и ако другите не искат, ще пътувам сам. Какво е станало с Делчева, можеше да се научи само в Ловча, а дотам щях да пътувам две нощи. И не исках да ги направя три.

Следния ден трябаше да се прекара в с. Голешово В аз веднага изпратих куриер с предупреждение за голешовския комитет, като същевременно поисках човек, който да ме посрещне при боровата горица насред пътя. Вечерта другарите се посъвестиха да останат — и потеглихме всички заедно. Добре въоръжени, осем души, ние не отстъпвахме почти в нищо на една порядъчна четица.

Към полунощ месеца ни грееше залутани да търсим голешовски посрещачи из определената гора. Както узнахме сутринта, изпратените от— комитета селяни били край един близък извор, очаквайки да се отбием там за вода. Но пред вид обстоятелството, че край този същи извор, според ляховяни, са били виждани неведнъж турски засади, ние го заобиколихме. А един изстрел откъм недалечната равнина, отдето се чуеше раздразнен лай на овчарски кучета, ни накара да оставим по-скоро нататъшното дирене и да продължим към Голешово с ляховските куриери.

Сякаш не стигна бавежа из гората, водачите поискаха да ни приведат по-далеко от широкия път — и ни тласнаха из някакви мочури и храсталаци, отдето едвам излязохме след час и повече въртене на едно място. Ние осъмнахме край Голешово, дето вече не можехме да влезем, и слънцето изгряваше, когато повихме нагоре край реката, към гористата височина. Не подир много аз се любувах оттам на угледните 250 български къщици, разстлани като върху длан. А околоселския венец от голи и обрасли висоти, през къснат на северозапад, позволяваше да се видят букет Пирински върхове, сякаш нарисувани върху кристала На утринното небе.

Скоро дойдоха голешовяни с благопожелания по случай празника на "Св. Георги победоносец" и с по-важното — храна за "бъдащите победители". Те съобщиха, че дядо Илия Кърчовалията, войвода на демирхисарската околийска чета, се намира с петнайсет души на Черния връх, час и половина от нас, на път също за Ловча. А кой знае отде, при него бил и подпоручик Танушев, дошъл с 5—6 момчета да предложи услугите си на вътрешната организация. Ние им пратихме известие да ни чакат вечерта, да пътуваме заедно — но турците не позволиха. И основателно се безпокояха другарите след нощесното ни блъскане нагоре-надолу и след зараншното осъмване край селото. Чий беше изстрела нощес и не видя ли ни недобро око заранта? Но гузен виновник на прибързаното тръгване, аз продавах кураж.

И изстрела ще е бил за нас, и лоши очи са ни видели, щом един турски патрул залавя ляховяни на врьщане и ги отвежда при аскера в с. Петрово, два часа далеч от Голешово. Няколко лопати по гърбовете принуждават водачите ни да послужат за водачи и на турците против нас. Те, бедни, се измъкват из неприятелски ръце, само че късно — в дима на барута. Но да не бързам напред.

Сутринта, като изпратихме гостите, аз оставих другарите да се чудят на моята вчерашна "арнаутщина" и потънах в меко легло от миналогодишна букова шума.

 

* * *

 

Тряба да съм спал четири и повече часа непрекъснато. Помня, че ме разбуди един силен шум, сякаш от вихрушка, която превива дървесата. Сянката ме бе оставила и отслабналото слънце биеше право в очите ми. Аз помислих, че пладня е минала вече, и направих движение за часовника си. Тъкмо в това време нов шум, далеко надоле, привлече вниманието ми. Там, сред раздигнати като рой пеперуди сухи листа, се мярнаха за мигновение главите на някои от другарите и изчезнаха. Не разбрал още какво става, аз погледнах бърже нагоре: двайсет стъпки от мене дебнеше аскер...

Подир това иде един момент, от който помня малко нещо. Едва ми се мержелее — и сякаш повече в чувството, отколкото в паметта, — че сграбих леката си кавалерийска манлихера и се търкулих надоле. После — зная го повече като някой сън, отколкото като една .действителност — десетки куршуми изпращяха между клоните на буките и ме поръсиха с вейки и листи. По-нататък, без да се замисля или поспра, аз скачах .от главоломна височина в дълбоки трапища, пълзгах се и пак ставах и може би за пет минути се озовах при реката, отдето сутринта бяхме изпълзели догоре .за не по-малко от половин час. А зад мене, по височините, войници опасваха с веригата си планинската гънка с очевидно намерение да ни изкарат като зайци край селото. И аз поех тичешком пътя нататък, прикриван от храсти и завои.

Сякаш някакъв обръч застягаше гърдите ми — и едва позволяваше да поема дъх. Всичко пред мене се объркваше и ако говоря само за тоя момент, бих казал, че не зная дали беше ден или нощ. В душата ми лежеше като мъчителна тежест само едно неясно съзнание, че бягам от турци. И още, че напред някъде са .отишли другарите, които тряба да намеря.

Аз стигнах край селото и надзърнах иззад последните храсталаци: от другари ни помен. Само плахи селски фигури никнеха тук-там и се губеха зад плевища и врати. А турците слазяха вече по ребрата на височините към селото. И първата стъпка напред би ме изложила пред неприятелско око.

Земята се изплъзна изпод нозете ми, небето се отмести изведнъж по-нагоре. Аз се почувствувах заюлян в пространството, населено от хиляди чудовища, навалили върху мене. И същевременно едно чудно развиделяване в главата, настъпило заедно с безграничното отчаяние, ми даваше възможност да обсъдя критическото си положение.

Аз реших да се повърна надире. Другарите не можеха да бъдат вън от пазвата, в която се намирах, защото турците биха ги видели. А гърмежи, след първите върху мене, вече не чух. Освен това, и да не намерех изгубените, тук, из храсти и трапища, сам човек, все имаше вероятност, макар твърде малка да се укрия. И ту прав, ту приведен, ту пълзешком, според удобствата на прикритието, аз отивах пак нататък, отдето бях дошъл. На всеки случай револвера ми беше приготвен — с намерение да се застрелям, щом бъда съзрян. Не можех да очаквам, че турския куршум непременно ще потърси чело или сърце, А процедурата на влачене по тъмници и бесилки е тъй дълга и уморителна!...

Не бях взел още стотина крачки място, когато гарите се изсипаха из един тесен завой като под шени кози:

— Хъ! Ние те мислехме вече убит... Бяхме доле, когато видяхме, че те няма... А сега, мъчихме и насам, и нататък, все не може... Аскер, брате — аскер, свърши се...

Аз казах, че съм ходил чак до селото, че само нататък ни е оставен път. Затова, няма освен да се опитаме през там да стигнем насрещните висоти, дето бихме могли да се закрепим.

— Майко, да ми стъпи веднъж крачеца на високо! — простена някой.

И щом се показахме на отворено, градушка куршуми отблизо и далеч, отправени с викове и псувни, запрашиха наоколо ни. Ние се повалихме зад първия селски плет и отвърнахме. Вече съвсем претръпнал, аз хвърлих първия си куршум срещу турците с такъво чувство на голяма загуба, което ме кара да се усмихвам всякога, като ми дойде на ум. Защото, тъкмо се целех, една неприятелска шикалка ме напълни очите с пръст — и моята отиде нахалос...

Турците, част от които бяха вече по равнината, ни следяха с изстрелите си стъпка в стъпка. И ние ту лягахме зад плетища и зидове, възпирайки настъплението им, ту ставахме и бягахме, напредвайки към височините. А селото се потаеше в плахо безмълвие и само едните магарета даваха признак на живот: те пригласяха на гърмежите с рев до пукване.

На едно място пред нас се изпречи тясна уличка между две каменни къщи и ние навлязохме вътре. Но какво беше смущението ни, когато я видяхме преградена от камък може би два и повече метра висок! А куршумите се изсипваха в гърлото й вече — и всяко приближаване назад към изхода би превърнало човека на рашето. Сетне аз помня само това, че направих като другите: подхвърлих карабината си нагоре, скочих подир нея — и сякаш криле ме прехвърлиха отвъде.

Още една прибежка в някаква градина и ето че се озовахме под височината — цел на стремежа ни. Тук имаше каменна плевня, отделена от селските къщи само на няколко стъпки. Едва дишащи от умора, ние спряхме притулени зад нея. Да поемем нагоре — не беше много високо, но тъй изморени, би трябало просто да пълзим — и само един стрелец би стигнал на всички ни. Най-разумното бе да се възползуваме от трите големи камъци, които стърчаха в тясната пола между бърдото и плевнята, както и от зидовете на последната.

Радон Тодев, Сандю Китанов, Лазар Колчакоз и аз веднага се настанихме зад камъните и открихме огън. Йонко Вапцаров и Мицо влязоха в плевнята, отво-зиха бойници и ни придружиха.

— Бре, къде е Митрето! — досети се един за липсалия другар. И никой не можеше да си припомни дали Митър Ристев е бил с нас през селото. Време ли беше да си припомняме такива дребни работи!

А слънцето преваляше към запад и лек вятър подслаждаше барутния дим с пресния дъх на околните гори. В редките паузи сред гърмежа на пушките и рева на селските магарета — от съседните къщи се чуеше нежно гукане на млади гълъби. По едно време в челото ми се блъснаха две пеперуди — сборени за първата целувка може би. И в странното отегчение, което ме обземаше, аз изпитвах още по-странно чувство на очакване. Сякаш на всяко мигновение се готвеше да прозвучи някое властно "стига толкоз!" — което ще спре гърмежи и вик. Като на шега аз турях патрон след патрон в пушката си и потръпвах едва ли не изненадан, щом някой куршум удареше близо до мене...

Върху един от склоновете на отсрещните висоти се бяха загнездили група войници и башибозуци, размесвайки плясъка на маузерките с буботенето на кримките. Оттам се командуваше обграждането ни, по турски обичай, чрез тръба. По едно време групата се раздвижи в прибежки на разни страни, кой знае с какво намерение. Същевременно лъсна униформата на изправил се офицер, който размахна шашка и се повали.

— Откога те чаках! — провикна се Радон, ударил тая първа жертва.

— Убих, и аз убих един! — кресна също тъй Йонко из плевнята, сякаш беше изтребил цял полк.

А турците виеха като вълци от ожесточение. Посмелите от тях бяха на двайсетина стъпки пред нас, зад плетища и камънаци, отдето ни изпращаха куршуми и закани. Но да не останем длъжни в това отношение, единия наш Сандю беше достатъчен...

— Чабук бе, чабук бе, атеш гетириниз — по-скоро, по-скоро огън донесете! — изреваха ненадейно няколко гласа зад плевнята. Възползувани от улисването на Йонка и Мица към друга страна, турците се бяха озовали под нашата "крепост" и искаха да запалят сламения й покрив. По тоя начин те биха ни заставили да напуснем позициите си.

— Хей, нека дойде още някой, че ние тук не можем само двама — развикаха се отвътре.

— А-ах, ето ги и на върха! — повтори Мицо, гръмна нагоре.

Аз скочих от мястото си, дето бях на тясно зад камък со Сандя, и хукнах към плевнята, наместо да отида лазешком. Тая непредпазливост щеше да ми костува твърде скъпо. Трябаше да измина 5—6 крачки място, дето постоянно се изсипваха неприятелските куршуми. Когато профучаха няколко такива край главата ми, аз се хвърлих в безумен порив напреди не зная как не се натъкнах върху щика на Мицовата пушка.

Двама с Йонка, ние скоро заставихме турците да се приберат в близката улица, между крайните селски къщи. Но едва свършихме тук, ето и нова беда:

— Пазете ни гърбовете — викаха другарите отвънз турци стрелят откъм полето, гледайте в реката!...

Никой не предполагаше, че неприятеля ще посмее да се яви и от тая страна, равна като плоча. Но отделни единици се промъкваха вече по коритото на малката река, която разделя селото на две половини и лъкатуши в полето на северозапад. А неудобствата ни за позиция в тая посока бяха най-големи. Една малка издигнатина, опряла гръб в плевнята, позволяваше наблюдението нататък само от покрива на последната. Аз останах сам да отблъсвам нападението откъм селото, а Йонко отиде да търси изход от затруднението. Той разкри бойница при самия покрив, направи седалище от дъските на вратата — и заяви, че няма "кеф", по-голям от неговия.

Заобиколени отвред, сражението се разгорещи на всички страни. Външните другари се разправяха в непрекъсната стрелба и ругатни с аксера и башибозука по близките крайселски висоти. Мицо водеше отчаян спор с турците от върха за трупа на един манафин, полазил надоле с прехапан език и страшно отворени очи. Йонко изхабяваше от време на време по някой куршум към реката и въздишаше: "Ех дано се иуят гърмежите до Черния връх, дано чуят нашите там!" — А отдясно, во "сферата" на моя огън, из дъното на улицата, се чуеха припрени викове: — "Теслим олунуз, бре комиталар, те зиян оладжаксъниз — предайте се, бре комити, ето изгубени сте!"

В отговор аз им изпращах куршум и проклятие.

Въздуха в плевнята, наситен с барутен дим, палеше гърдите, жажда сушеше гърлото. Сякаш запалена слама пълнеше с пушек главата и помрачаваше съзнанието. Като че някоя грамадна стена беше натегнала върху плещите ми — и на всяка минута аз трябаше да я отблъсвам назад, за да не ме смаже. Пред мене не съществуваше нищо друго освен синята аскерска униформа и червения фес, в които се целех, щом се покажеха негде, било по-далеко в селото, било насреща в улицата.

Особно живо е отпечатан в паметта ми един случай на кръвнишки трепет и дебнене. На срещуположния по-висок селски край често прибягваха войници, вероятно с огледна цел. Такъв един, с яркоален фес — най-зления, който видях през тоя ден — трябаше да измине пред очите ми значително голо пространство.

На пътя му имаше плевня, новата врата на която се белееше срещу слънцето. Аз се прицелих в десния ъгъл на плевнята, като съобразих да стрелям, щом турчина отмине вратата — и първата по-нататъшна стъпка да бъде смъртоносна за него. Но моето нетърпение ме излъга: куршума превари една секунда и турчина легна при самата врата. Аз се прицелих отново в прага, като чаках само да се мерне феса на легналия, за да стрелям. И в това време, ако някой дойдеше с брадва над главата ми, не бих помръднал — да не изпусна жертвата си. Но ето че турчина се понадигна върху лактите си и аз гръмнах. "Врага" изчезна, жив или мъртъв — не зная. В оня момент бих разменил двайсет патрона срещу едно уверение, че съм го убил. Сякаш той щеше да умре вместо мене...

Но скоро вниманието ми бе отвлечено на друга страна. Неколцина войници се бяха промъкнали в една долчинка, под самата ни външна позиция. Другарите ги турят на тясно с няколко рискувани поди-гания от местата си и те предпочеват най-близкото спасение — улицата. Но краката на единия останаха при входа, додето бъде засурнат навътре. И ний тържествувахме.

— Много здраве на аллаха, аго! — крещеше Сандю:— кажи му, че скоро ще пратим и по-големи от тебе. По-късно аз разказвах тая същата история на г.Оdino Morgari, италиански депутат и сътрудник на в. "Avanti", дошъл в София да се запознае с македонското движение. Тъкмо на това място ме прекъсна моя събеседник, като посочи да удари с пестник върху масата:

— Mоn Dieu! Как тия хора не се нахвърляха да ви избият с щиковете си! По такъв начин те едва ли не биха минали с по-малко жертви.

Обаче нашето сражение не беше първо, нито последно в Македония и никъде турците не направиха тъй, както искаше горещия италианец. Те винаги търпеливо дочакваха обсадените да си изстрелят патроните и да се самоизбият, или пък да потърсят гробове в бой гърди срещу гърди. В нашия случай те чакаха може би същото, видимо наплашени след жертвите, които бяха дали. И времето минуваше в налитания и бягство в заплашване живи да ни изгорят и в увещателни предложения да се предадем.

— Нема ли да се мръкне веднъж, че да видим какво ще правим — повтаряше Мицо, изправен край бойницата си: — ху, тази пушка се нагорещи, ще ми изгори ръцете!

А Йонко, без работа при покрива, раздрънква огромната верига на часовника си, като намира случай да помечтае:

— Момчета, къде ли ще бъдем утре по туй време? Сега часа е десет и половина а-ла-турка...

— Ще бъдем на оня свят! — натегва отговор на езика ми, но аз изтръпвам и мълча.

— Ти гледай да замръкнем еднъж — отговаря Мицо вместо мене, — па тогава ще мислим за утре.

— Ако са чули ония на Черния връх — продължава Йонко и наднича вън през бойницата си, — как мислите, досега биха ли дошли?

Надеждата за помощ от черновръхци беше на всинца ни. По един или други начин те не можеха да останат неуведомени за нашата схватка. Ако планинското ехо не отнесеше гърмежите до тях, някой човек на организацията щеше да им занесе вестта за положението ни. И нека побързам да кажа, че ехото свършва повече работа от селяните или поне ги изпреваря. Защото, както научих отпосле, на Черния връх били чути още първите гърмежи и опитното ухо на някои момчета успява да различи плясъка на маузерките и пукота на манлихерките. Тутакси всички грабват пушки, като оставят на върха раници и пр. и полетяват към селото. Благодарение на обстоятелството, че повечето от черновръхци бяха облечени като турски войници, те почти се разбъркват с обсадителите ни, като наближават двеста стъпки до нас. Но когато "новия" аскер обръща изведнъж пушките си върху "свои", изненаданите турци пръхват на две страни като пилци...

Тогава ние чухме ободрителните викове на пристигналите:

— Дръжте се, момчета!... — Имате ли убити-и...

И плевнята отвърна:

— Всички сме живи, ура-а!...

Турците забравиха нас и веднага почнаха оглушителна престрелка с дошлите на помощ. Последните, двайсет души, пръснати надлъж край селото, пазеха да не им бъдат пресечени височините, отдето бяха слезли, и наближаваха към нас, за да ни очистят пътя. Улеснявайки задачата им, доколкото беше възможно — защото все още бяхме обсадени отвред, — ние очаквахме момента да изскочим от позициите си и да отидем при тях. Съвсем окуражени, другарите подеха една глупава песен, грабната из репертоара на кой знае коя българска казарма. И днес аз не мога да си припомня без смях козята кашлица на пресъхналите гърла:

Ний макар сме още млади,

не видели кървав бой, —

и т. н.

 

Обаче изведнъж наляво в селския път засвири нова аскерска тръба, като ехо на която се обади оная на обсадителите ни. Това беше войска от с. Xрасна, Мелнишко, повикана на помощ, както стана известно впоследствие, още преди да бъдем нападнати. Когато турците нададоха радостни викове, черновръхци бяха само на стотина крачки от нас. Но храсненския аскер полетя в обход и те удариха на бяг към планината. Скоро заглъхнаха техните последни гърмежи. От това можеше да се заключи, че турците не ги преследваха. Двеста, ако не и триста души, както се вижда, те считаха достатъчна своята работа с нас.

И след половината час почивка, която ни даде, за да се разправи с черновръхци, аскера започна отново налитанията си върху ни. Пак атаки и предложения да се предадем, на които отвръщахме с мълчел и ва стрелба. Дори и Сандю мълчеше.

— Братя! — простена някой отвън: няма вече епасение, тук ще мрем...

Унинието подир несполучилата помощ беше общо. Освен това съкрушително бе увеличението на неприятелските сили.

— Няма вече спасение, тук ще мрем!

Веднага ми дойде на ум, че нося у себе си документи, които биха дигнали олелия в много краища, ако

попаднеха в турски ръце. И аз извадих от чантата си цяла връзка книжа с намерение да ги разкъсам. Но щом казах да пристъпя към действие, студен пот ме изби, пръстите ми отмаляха: нима истина ще мра! И животното, властно и грозно в своето ужасение, въстана у мене со всичка сила. Аз повърнах писмата в чантата си — и отдъхнах, като че бях нанесъл смъртоносен удар на самата смърт.

Не знам дали помислих тогава колцина биха тръгли за една борба като нашата, при увереност в неминуемостта на жертвата. Така въпроса би се опростил до самоубийство в името на общественото благо. Но човешката природа е твърде егоистична, за да отрече земното в личния живот пред земното в живота изобщо. Примерите от миналото, които наглед биха опровергали тая мисъл, всъщност я потвърждават. Защото те доказват, че вратата на историята и вратата на лудницата са на една и съща улица.

Обаче кой знае, не предполагам да мислех тогаз върху тия неща, защото нямах днешното свободно време.

Турците, след като съборихме още два-трима, отслабиха атаките и дори съвсем замлъкнаха. Ние подойдохме в себе си и Йонко пак съобразяваше, дали "окия" биха могли да ни дойдат още веднъж на помощ, а Мицо бълнуваше "тъмното".

И тъмното не бе далеко, защото слънцето потъна зад бърдата, които простряха, сенките си върху селото. Почнаха да се чуят блъсъци на врати, груби аскерски гласове, женски и детски писъци — оглушителни заедно с магарешкия рев. Кремъчните тонове на тая адска шакофония се блъскаха в крехкото стъкло на вечерното мълчание и го превръщаха на прах. Те проникваха в гърдите и раздробяваха душата с ръбовете си. Аз предположих, че последния час на селото е дошъл...

Но скоро всичко се обясни. Турците бяха събрали тълпа мъже и жени, стари и млади, и ги караха пред Щиковете си към нас. Види се, те мислеха, че по тоя ачин ще ни турят на тясно — да стреляме върху свои или да се предадем. Тая варварска тактика на англичаните в Трансваал биде усвоена от турците и практикувана на няколко места в Македония. — Когато селяни и селянки се изсипаха около плевнята с плач и заклинания да не стреляме, ние изпразнихме пушките си над главите им с викове "назад!" И те бягаха, като се размесваха с дебнещите подире им турци които излагаха гърбовете си на повторните ни изстрели.

Още два пъти се повтори същата история, присъщия завършък. Подгонваните от аскера нещастници стенеха:

— Карат ни, брей, карат ни, бракя, пожалете ни.

Остър, пронизителен, съчетал нотите от цялата гама на страха и отчаянието, тоя стон още звучи в ушите ми — тъй явствен, като че голешовската тълпа е всеки час пред мене. Той се виеше като размахнато косило из въздуха, фучеше наоколо ми — и аз чувствувах прекосена някаква паяжина от невидими нишки, които ме свързваха с другари, с народ, с целия свят. И когато изкрещях с настръхнали коси: "назад, роби!" — стори ми се, че сам опрях ръце и нозе о стената, зад която стоях, и се оттласнах в някаква бездна. А в гърдите ми се плакнеше океан от най-противоречиви чувства. Не зная съжалявах ли селяните, или се отвращавах от тях, че не бяха грабнали пушки, брадви и сопи върху турците, които ги третираха като чарда говеда. Не помня оправдавах ли себе си, или наричах кръвожадни палачи всички ония, които изпълняват присъдите на прогреса и цивилизацията за едно чуждо бъдаще, като давят в сълзи и кърви нашето остаряло настояще...

Подир несполуката с тълпата, неприятеля ни изпрати като парламентьор селския кмет, който се обади отдалеко:

— Момци, не гърмете, аз съм коджабашията. Сакам да ви кажам нещо.

И той се показа из наблюдаваната от мене улица, пъхнал ръце дълбоко в пояс, види се, да ни увери, че мисията му има съвсем мирен характер.

— Момци, ето гледате, нема куртулуш, много са турците. Е па теслимете се, олам, за нашо добро, оти аскера нам фърля кабахат, ке запали селото. Така вели, пепел ке биде!

Йонко почна да крещи и доказва от покрива, че никой няма право да закача селото, щом ние сме били открити в гората. "Иди им кажи на тези кокошкари— завърши той авокатската си реч, — нека дойдат с нас па се разправят, а не с баби като тебе."

— Велим, браке, велим: ние сме мирни люде, що сакате. Йок, вели юзбашията, вий ги раните: санким вас-ка де. И вели, нека ония фърлят що силях имат, можем да ги пущим, вели. Молим ви се, бракя!

— Да мълчиш! — викна Сандю: — ние не сме ти братя, като хортуваш за предаване; не смей да ни казваш братя, че... — И той изригна една твърде енергична закана.

В тъговита умора подир толкова вълнения аз изпитвах страшна досада при тая безкрайна разправия.

— Молим ви се, ристяни...

Без да се обадя, без да се целя, с чувството на човек, който протяга ръка да смаже забръмчала върху стъклото муха, аз гръмнах върху селянина.

— Ва-а!... — отсече думата си той и се хвърли в улицата.

— Удри, майка му стара, какво го слушаме — креснаха другарите зад мене: не можи ли да го простреш!

След прекъсването на "преговорите за мир" турците подновиха стрелбата си отдалеко. Ние обаче не си правехме разноски да им отвръщаме, защото и никой от тях не излизаше на открито. Йонко, Мицо и аз разисквахме в плевнята, изпреварила с тъмнината си външния здрач. Въпроса беше какво ни остава да направим за избавлението си.

Естествено, ние трябаше непременно да излезем от обсадата още тая нощ. Осъмнехме ли на същото място, утрешния ден щяхме да бъдем полумъртви от глад и жажда. А главно патроните, които ни оставаха едва биха стигнали да се държим два-три часа. Надеждата за помощ от прогонените в планината другари беше слаба. Оставаше сами да си отворим път, като се опитаме да прегазим в сгоден момент някоя от турските пусии. И ако знаехме даже, че в тоя опит би оцелял само един, ние пак трябаше да го направим. Поне нямаше какво да изгубим...

Не бяхме свършили обсъждането, когато външните другари нададоха вик и дружно изгърмяха. В същото мигновение чухме турски гласове и бягство, което веднага заглъхна. Едно аскерско отделение беше успяло да при пълзи в полумрака на три стъпки до външната ни позиция. Благодарение на високото и удобно наше място турците не успяха да употребят щиковете си. Но един от нападателите ни даде работа и забавление за по-длъжко време. Кой знае от храброст или смущение, наместо да избяга заедно с другите, той легна в един трап пред самата Радонова позиция. И ние го пребихме там с камъни...

Аз и Мицо излязохме да усилим външните, а Йонко остана сам да наблюдава селото през моята бойница. Пълната луна беше плувнала по небето и плевнята хвърляше прозрачна сянка в полите на бърдото. Аз и Мицо се настанихме в тая сянка — нозе в нозе по двете направления на пътя, който минуваше край плевнята. При мене допълзя и Сандю, да си "похортуваме". Той би пукнал, ако мълчи, а турците почти не даваха вече работа на езика му.

Турил пред главата си два-три камъка, изтегнат малко надясно от мене, Сандю изказваше впечатленията си от изминалия ден. Ние току протягахме врат един към друг — и види се твърде непредпазливо, щом турците забелязват главите ни в мяркането им. Изморен физически и душевно, аз едва държах клепките си отворени, готов да се унеса всеки миг в дълбок сън. По едно време поисках да предупредя Сандя — още бодър — да ме разбуди, ако заспя. Тъкмо помръднак да се наведа към него — шляп! — изплющя отзаде ми един куршум в камъка, дето преди секунда си подпирах челото. Мицо, който ми пазеше тила, тряба да сънуваше в това време свободна Македония и меко легло. Да останехме тук още няколко часа, турците биха ни изповързали без много затруднение...

Нощта бе настъпила и прогонените през деня черновръхци побързаха с нов опит за освобождението ни. Те налетяха върху най-задните турски патрули в полите на планината и подновиха за няколко минути надеждите ни без някакъв резултат. Помежду ни лежеше може би два километра място, посяно с турски засади, и двайсетмина хора бяха твърде малко, за да ги разбият. Наистина, имаше посока, отдето една помощ непременно би сполучила — именно гората зад върха, тъй зле използуван от неприятеля. Обаче с тая цел би трябало да се направи по голини и равнина един обход, за какъвто другарите нямаха нито сили, нито време. И ние бяхме изоставени пак на себе си — на случая. Отблъснали неканените гости, турците веднага прекратиха гърмежите си. Те смятаха, че ни държат в ръце достатъчно здраво, и чакаха утрешния ден. А в чакане имаше как да се убие времето из селото...

Наближаваше полунощ, когато ние решавахме шепнешком, глава до глава в сянката на плевнята, коя посока да хванем. Към селото, дето безчинствуваше аскера, или по направленията на пътя, който слазяше в равнина, изхода бе невъзможен — и нататък не би имало къде да се крием. Оставаше върха с гората зад него. Ние решихме да се покатерим нагоре, да завием около дясната страна на турската пусия, да ударим на огън и нож, щом бъдем забелязани, и който остане жив, да бяга в шумата. Дъждовете бяха изровили по реброто на бърдото един доста широк улей, чийто ляв бряг хвърляше сянката си по дъното му. Из тоя улей щяхме да пълзим един подир друг, по възможност най-тихо, за да смутим турците с ненадейността на появяването си. А понеже някои щяха да бъдат вече при засадата, изложени на първия удар, когато идещите подир тях ще се ползуват от смутолевицата да нахълтат в гората, жребия трябаше да определи местата ни. Затова условихме следния ред: един ще пропълзи досетина стъпки, а останалите ще пазят най-голяма неподвижност. После втори ще задмине малко първия и ще се притаи. Трети ще отиде пред втория и т. н. Установили това, ние дадохме няколко последователни изстрела, условни за наши хора, ако са някъде близо. Обаче никой не отвърна — черновръхци си бяха отишли.

И ние потеглихме нагоре, по сянката на улея, като се настигахме и задминувахме един-други. Аз виждах как човек може да се движи почти без участието на ръце и нозе. За половин час едвам изминахме Половината от ония стотина стъпки, които трябаше да вземем по тоя начин. Сякаш цялата природа бе притаила дъх заедно с нас. А от време на време се чуеше вече, като изпод земята, задържан говор или задавено покашлюване от турците в засадата. Нервно затрепералия лакет или коляно събаряше някое камъче надоле и сърцето почваше да бие до задъхване. В тия мигновения като че самото небе се снишаваше в тревожно дебнене над нас. А луната разтягаше по-широко своята предателска усмивка. И аз я проклинах в душата си.

Ето ни само десетина стъпки далеч от турците, почти успоредно с тях, понеже бяхме кривнали вдясно под върха. Стигнали дотук, ние забравихме всяка предпазливост и се втурнахме напред към тъмната гора, без да бъдем обезпокоени от някого.

Сутринта, както ми разказваха после, турците от разните засади дошли почти до бой помежду си, обвинявайки се едни-други в изтърването ни. Предполагам, че най-много са крещели ония от тях, които благоразумно ни дадоха път.

 

* * *

 

През целия остатък от нощта ние се лутахме по висини и долища, като знаехме само това, че отиваме към Мелнишко. Утрото ни засвари сред гъста букова гора, върху почти отвесна урва, далеко под която се виеше път и шумеше река. Там през целия ден залъгвахме глада с букови листа и жаждата с олово. А турците диреха — кой знае кого, ума си или нас — доле по пътя, където неведнъж ни се мярнаха.

Вечерта ние слязохме при реката и заловихме два-мина мъже и една жена. За щастие, те се оказаха хора на организацията, които знаяха вече голешовската история, и ни разцелуваха като "добре дошли от оня свят". Подир един час се настанихме в букаците срещу мелнишките села Белово и Xрасна.

Още същата нощ аз писах в Ловча, че ще закъснеем за конгреса, защото не сме в състояние да тръгнем веднага, и питах за Делчевата участ. Получения отговор гласеше, че конгреса е осуетен и че Делчев е убит.

Но тия и други горчиви известия се получиха чак подир три дни. И ние имахме време да починем хубаво настроени подир избавлението, като разказвахме по няколко пъти и всеки за себе си известните на всички ни подробности от станалото. Само липсването на Митра Ристев ни понатъжваше от време на време, впрочем напразно, защото по един просто невероятен начин той беше останал жив. Ние не знаехме това — и другарите, като отиваха от причина на причина, окачваха бедната Митрева душа все на мой врат. Мълчеливия Лазар ме гледаше изпод вежди с очи на всеблаг християнин и сякаш думаше: "Грешнико, знаеш ли за божия съд?"

По едно време селяни донесоха новината, че турците изброили в Голешово единайсет души убити и още повече тежко и леко ранени. Между скоби казано, неволно сме ранили селския поп — и едно магаре. Ние изразихме задоволството си едва ли не с виене и лай като шакали. В една или друга форма всеки подражаваше Мица, който се биеше с плесница по гола шия и играеше ръченица. А Радон си припомни за убития с камъни турчин и се ядоса, че мястото не бе позволило да се употреби щик, който би потъвал "като в узрял пъпеш". Той правеше движения с ръце, като че мушкаше някого, и пъхтеше издън гърди: "Още веднъж! Още веднъж!"...

Само Лазар въздишаше отстрана, унесен сякаш в молитва.

 


напред горе назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух