Обратно към: [Подир сенките на облаците][Пейо Яворов][СЛОВОТО]

Денят се раждаше сред шум, а ти сама -

а ти умираше: той в леките одежди

на доразсветната полутъма,

а ти в благоуханните надежди

на ранната си младост. Ти сама

в света, в душата ми! - умираше сразена,

от що - ? Умираше затуй, че бе родена.

Душата ми ридаеше; струна

изпъната в очакване над тебе,

ридаеше - една, -

в очакване - една! - и пак да те погребе.

Под твоя дих изпъната струна,

душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй

             странно, искаше и тебе,

искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.

Денят се раждаше: за сетен път

ти виждаше деня; - не ужаса безкраен

зад образа безгрижен на денят:

деня безоблачно сияен

по неговия вековечен ред и път...

Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй

             странно,искаше и тебе,

искаше и себе, обручена с тебе, мъртва да погребе.

Обратно към: [Подир сенките на облаците][Пейо Яворов][СЛОВОТО]