Обратно към: [Подир сенките на облаците][Пейо Яворов][СЛОВОТО]

Да славим пролетта! Въстана Слънцето могъщо

в царствен небосвод...

  Да славим него - вечно също

в гордия си ход

  и с дръзкия си вид. Земята се пробуди...

Милион стрели на пламналия взор

  замрежиха кристалния простор,

  докоснаха Земята. И Земята се пробуди.

Ето озова се тя

  в премяна брачна - дева под цветя,

  готова за прегръдки луди.

И настъпи Пролетта... Да славим Любовта!

  И да осмеем злобата - оназ,

  която никога не дреме:

злобата на вечнопобеждаваното Време,

против зноя мраз!

  Защото Слънцето я найде хладна, под саван

  - възлюбената своя -

черна я видя, видя я да възправя дрипав стан,

  позна я на магиите в безброя...

И настъпи час на страстен пир -

  за посмеяние над млъкналата злоба:

ето наи-подир

  часът на кипналата мощ и трепета на

        жадната утроба.

Да възславим Пролетта, Земя! - че славата на Дните,

Слънцето съм аз, Мъжът... Победна светлина -

  за тебе грее моя поглед, о Жена,

  и доле тук, и там от висините!

Виж ме в погледа грабливи,

в жегата на моето задъхано лице;

  познай ме в бляновете срамежливи,

в шепота на твоето разбудено сърце...

  Ела в прегръдките ми златни, -

Слънцето съм аз! След миг ще бъда облак - аз, Мъжът,

  обилния с лъчи и влага. Аз съм дух, а ти си плът;

  безсмъртието - чародейство на цветята ароматни.

Чародеен цвят - целувката цъфти на твоите уста, -

  цветята аз ще орося!... Магесника враждебен,

Времето ни дебне; в лабиринт вълшебен

Времето ни гони, - тъмна суета!

  Цветята аз ще орося... Непобедима младост -

Любовта е в нас. И пак настъпи час

  на обновителния шемет, лъчезарна радост.

Времето ни гони, ние ще го уморим; а в неговия край -

  и бряг, и родното начало Любовта ни ще узнай...

  Аз Слънце, ти Земя, сега сме дух и плът,

      единството ни - сладост, -

дъх на Пролетта.

    Да славим Любовта!

Обратно към: [Подир сенките на облаците][Пейо Яворов][СЛОВОТО]