напред назад Обратно към: [Гоце Делчев][Пейо Яворов][СЛОВОТО]



Детство, юношество


Гоце (Георги) Николов Делчев е роден в гр. Кукуш (Източна Македония) през 1872 година, 23 януари. В зимното утро, когато бай Никола Делчев е отивал с гордо вирната глава и с особно юнашки завити мустаци към своята кючюкмахленска кръчма, сигурно е гадаел хиляди работи за бъдещето на явилата се подир две щерки първа мъжка рожба. Но през умът на шастливия баща едва ли е минувала някаква мисъл, че след години, старец вече, той ще се изправи пред кукушкия каймакамин и ще слуша: "Твоя син е най-големия враг на царщината; твоя син е главатар на всички комити; или ще ни го дадеш на ръка, или ще изгниеш в затвора." И стрина Султана, обиколена от бъбриви варошанки 1, дослушвайки благопожеланията им да види синови чада в широката си къща, надали е разказвала лоши сънища за безкръстен гроб, каквито подир време поръчваше да разкажат на възрастння син, бог знай де залутан.

Гоцевото детинство минува, разбира се, без твърде сложни грижи за възпитание и пр. нови работи у нас. Той расте под своеобразната строгост на баща си и под прекалената благост на майка си – расте при домашни обстоятелства, които в нашия живот заедно с пияната улица и с гламавото училище могат само да похабят едно дете. Но бог не оставя избраниците си на произвол в кривините на света, той сам ги ръководи. – "Строгия" бай Никола, който иска с едно негово покашляне от улицата "цялата къща да бъде на крак", не направя от малкия Гоце някой треперко. Еднъж разсърдения домакин подига ръка върху кой знае в какво провинилата се домакиня; петгодишния син, обикновено доста кротък, се хвърля между скараните родители с молнии в очите и заставя баща си да прехапе устни. – Мекосърдечната стрина Султана, която припада от всяко малко неразположение на жадената рожба, която се мъчи да удовлетворява и най-фантастичните дощевки на своя "цар над царете", не направя от него един разглезен прокопсаник. Еднъж тя праща Гоця да изкара по махлата на паша една болна овца, която бай Никола, между другото и скотовъдец, бил докарал от стадото у дома си, за да бъде по-добре наглеждана. "Царят над царете" възсяда болното животно и тъкмо по царски, придружен от цяла свита босоноги сополановци, тръгва да обикаля града. Най-после "конят", влачен от едни, тласкан от втори, пада и умира. Виновника претърпява едно ужасно наказание; ако не е била отчаяната майчина защита, той едва ли не щял да бъде обесен с главата надоле. Но седемгодишния Гоце, обикновено дотолкова самолюбив, щото плаче дори от един крив поглед, съзнаващ вината си – не охва даже.

Все таки, ако един баща и една майка непременно дават в наследство на своите чада по някаква част от онуй, което се нарича добър или лош капитал на душата, Гоце дължи на родителите си немалко нещо – Никола Делчев е познат в Кукушко с твърде юнашки наклонности; и днес, на стари години, той се носи като истински "бабаит адам" 2. Неговия половинаршинов пюскюл на феса е пословичен в околността; неговите нашарени с гайтан потури са приказка на всички; неговото ходене с широко размахани ръце и сега не дава мир на градския ковашки свят. По една или друга причива юначеството на бащата се изчерпва само с юнашка външност и с юнашка дума. Но синът беше взел неговия дух без декламацията и в детинство се връщаше от махленските бойни полета ту с пробита глава, ту с навехнати ръце, а двадесет и пет годишен той стана херой на общенародна легенда. Султана Делчева е позната като жена с добро и "милозливо" сърце. За укор на своя твърде стипчив къщовник тя се ползува с особна популярност между кукушките бедни. И синът беше взел от нея чувството на едно възвишено съчувствие към всички страждущи.  В детинство Гоце облачаше с великденското си "либаденце" 3 разни циганчета, а подире, тридесетгодишен, той сложи глава за благото на два милиона хора.

Ако средата, от която човек добива най-ранна представа за широкия божи свят, ако тая среда непременно туря свои белези върху душевния наш образ, Гоце може би дължи нещо и на родния си град. Кукуш в противоположност на повечето македонски градове може да се нарече чисто български. При неговите две хиляди български къщи едва има и стотина турски.

Българите са твърде благосъстоятелнн и турците, в мнозинството си бедни, поминуват с работа край тях. Така щото Гоце нямаше като дете непосредствени впечатления от натискът на владетелното племе. Той беше чувал само изобщо за турските неправди, колкото да знае, че на света има силни и слаби, че силните господаруват над слабите и че следователно ще бъдеш добре, ако се усетиш силен и поведеш борба. Донегде затова може би Гоце нямаше по-сетне оная злоба към турчина, която винаги характеризира македонския българин. Еднъж другари го бяха упрекнали в голяма хуманност – и той беше отговорил: "Аз не мразя османците като народ; аз воювам против османската тирания като господарствена система." Кукушани стоят между първите от ония, които почнаха работа за отхвърляне фанариатското иго, гнетуще някога българина почти наравно с турския ярем. Тая работа продължава с неимоверни патила до началото на осемдесетге години 4, когато кукушките българи, за да се избавят от гръцки козни, намериха покровителството на френските консули, като приеха унията. Католишките мисионери, които по-рано 5 бяха вече излъгвани от кукушани, тоя път насочиха старанията си да приспят националното чувство на разкаяните чада, защото само тъй оставаше някаква надежда, че ще бъде опазено кукушкото стадо под сянката на папския престол. Въпреки това обаче подир десетина години, без голяма врява, кукушани поблагодариха "за всичко" и се повърнаха в православие 6. Но приспивателните мисионерски средства все бяха подействували върху нервите на "стадото", поне успокоително. И Гоце, роден едновременно с приемането на унията, не дъхва с детински гърди въздух, нажежен от пламнали  национални страсти. А образа на "коварния" грък той беше виждал само в далечен изглед, откриван от побледнял бащин и майчин спомен. Донегде затова може би Гоце някога не примеси в постъпките си оня груб шовинизъм, който помрачава и най-светлото дело. "Аз разбирам света – говореше той – единствено като поле за културно съревнование на народите."

Гоце между другарите си в кукушкото училище, по-напред в униятското и после в екзархийското, се отличава с ранни умствени способности и с трогателно наивен стремеж към висока добродетел. Характерна е за него, тринадесетгодишен, следната история: класът заговаря нещо против учителите, но един ученик разкрива работата. Гоце решава по-харно да отиде "на бесило", нежели да остави жив "предателя" – и забива малката си камичка в гърба му. Халосника не отива "на бесило", но баща му се вижда принуден да лекува тежко ранения "предател" на свои разноски.

Гоце свършва в Кукуш трети клас и баща му казва "стига толкова" с намерение да го поизпече в еснафските работи като бъдещ наследник на имот и търговия. Но минуват една-две години, разсъдителният баща вижда, че иска насила хубост, и уважава синова жалба за учение. През 88-а година, юноша вече, Гоце постъпва в четвъртия клас на солунската гимназия. На първо време той попада в новата среда като в небрано лозе. Разбира се, и тук има детински лудории, хлапашки заговори, необмислени демонстрации. Обаче има и нещо по-друго: България и Русия подир Съединението; екзархията и чуждите пропаганди; петстотингодишното робство и велегласния зов на някой оръфан петокласник

Свободата не ще екзарх,
иска Караджата...

В тоя шарен свят Гоце слуша всичко каквото му приказват, и чете всичко, каквото му попадне, като проявява една интелигентност не по клас и възраст. Обаче прекалено скромен – качество, с което поразяваше хората и после, когато държеше юздите на цяла революционна организация, – той поминува в сянка, докато една оригинална случка го направя твърде популярен между лудите глави от всички класове. На рождения султанов ден (април 89-а), както е обичай, учениците, начело с учителското тяло, отиват в конака да засвидетевствуват пред валията своите верноподанически чувства към падишаха. Един от учителите казва необходимата хвалебна реч, учениците изпяват съответствена песен и дохожда ред за викане "чок-яша" 7. И учители, и ученици, щат не щат, викат наспокъсване, само Гоце, надул устни, опрял поглед в земята, мълчи умислен. "Ти защо не викаш?" – побутва го един от надзирателите на пансиона. "Аша-а!" 8 – изкрещява Гоце усамотено; за велико ужасение на всички. Но тоя вик минува незабелязано и скандалът бива избягнат. "Бях се замислил, надзирателят ме смушка; рекох да извикам като другите, а пък то излезе друго" – заявява Гоце на директора си. "Кукушанчето днес беше искрено за всички ни" – говорят учениците. Ала никой не знаеше тогава, че това "кукушанче" ще бъде-докрай искрено и за цял народ.

На следната година, петокласник вече, Гоце стои много високо в очите на съучениците си, от които постоянни негови другари са шесто- и седмокласници. Той чете Фламариона, изучава Дарвина и знае почти наизуст Писарева. Никой от онова време не може да си го припомни другояче освен или приведено начетен, или дълбоко замислен, или пламенно ораторствуващ в средата на група събеседници. И това никак не му попречва да бъде винаги отличен ученик.

През това време Гоце установява вече и свои възгледи, като намира в миналото богове, на които се кланя фанатично. Еднъж, в пансиона, някой от учениците пуща една нецензурна острота за  божествената святост на  славянските първоучители. Гоце, "безбожник" вече, хваща тогова ученика за вратът, блъска главата му о стената, на която виси Кирил и Методиевото изображение, и вика побеснял: "Овча главо, помни, че пред ония, на които дължиш възможността да напишеш името си  човек, трябва да стоиш без шапка и когато ги псуваш". И взима от главата му нахлупения фес и го хвърля през прозореца вън. Други път, в гимназията, друг някой ученик преповтаря за Левски твърде известните стари клеветничества. Гоце, който всякога се отличаваше с извънредна търпимост към чуждите приказки, в случая, засегнат, види се, право в сърцето, изправя се настръхнал и крещи с протегнати ръце: "Аз бих желал да изтръгна гръцмула на една маймуна като тебе; аз бих желал да направя на сина това, което досега би трябвало сто пъти да бъде направено и на бащата; само баща, свирка на турците, ражда син, пищялка на калугерите..."

Гоце вече постоянно говори, че тряба да се осмисли един живот, че тряба да се заслужи едно съществование – но где? Той повтаря, че свободата се изкупва с кървави жертви; че тия жертви трябва да се дадат – но как? Македонеца не беше се простил още с надеждите си за едно евтино освобождение. Русия с политиката си подир обединението на Мизия и Тракия беше изличена от сметка, но Българии беше нараснала в очите на роба достатъчно за да изиграе при удобен случай ролята на освободителка. И твърде обяснимо, идеалните пориви на македонската младеж най-често намираха вратата на софийското юнкерско училище. Гоце, деветнадесетгодишен, то се знае, не можеше да остане чужд на общите заблуждения. Щом свършва шестия клас, той отива в Кукуш, целува ръка на разплакани баща и майка, прощава се с пет сестри и три по-малки братчета, дохожда в България и облача мундира на юнкер от младшия курс.

На будния юноша стига твърде малко време за ориентиране в политическия живот на княжеството – поне толкова, щото да разбере всичката пустота на ония надежди, с които се хранеше още македонския българин. Неделя, месец, година – и горещия мечтател отива по-далеко в своите недоволства и разочаровавия. Той долавя, макар пипнешком, големите противоречия в "свободния" живот на съвременните "свободни" общества и не може да ги помири с ония крайни в неопределеността си блянове за свободата, които беше изнесъл от робската страна. Гоце крие през това време социалистически книги под възглавниците, дава една мъгляво поетична смисъл на твърде категоричната социалистическа буква и се кръщава в нейно име. Разбира се, по-късно, както работеше и както се готвеше да умре, той имаше право да говори: "Или е малко да бъдем само човеци?"

На идване в Българив, както сам после изповядваше, Гоце си представлява свободните българи едва ли не като хора, почти единствената работа на които е заговора против Турция. А бедния с мъка намира между четирите стени на военното училище група момци, кадърни да го разберат, когато бие ръка о ръка: "Защо не стоях в Солун, защо не довърших гимназия, защо не станах учител!". В юнкерското училище нямаше като в солунската гимназия едно парче от шареното общество; с най-разнообразните негови уровени и стремления – едно миниатюрно отражение на цялото настояще и близка същност и едно колебливо очертание на бъдещето в тоже недалечен изглед.

Юнкерското училище не беше като солунската гимназия място за упражнение в ролята, която трябаше да се играе по-късно на една сцена, дето щеше да се изправи и цял народ. Охлаждението на Гоце спрямо казармено-юнкерския кръг расте не по дни, а по часове. Цялото негово естество се оказва в противоречие с тоя свят, по команда мислещ и чувствуващ, дори по команда мечтаещ за полковнишки или генералски еполети. И Гоце се затваря в себе си, водещ между самодоволни веселяци живота на един аскет. Обаче по тоя начин,той не можеше да хареса никому. Другари, които Гоце по-напред беше наказвал с камшичката си или с плесница, другари, които Гоце тук отминува с хвърляне в лицата им само плюнката на отвращението, почват усърдна служба пред училищното началство. И той не смогва да укрие книга, постъпка или дума. Затова, макар че Гоце, както в Солун по-напред и както в Кукуш още по-напред, макар че той остава винаги един от най-прилежните ученици, неговото поведение никога не бива отбелязвано с бал, по-горен от пет 9. При всеки повод "социалистът" изпитва наказание, повечето в твърде несправедлива степен. Така предизвикван и ожесточаван, той воюва против "началството" ту с пряко и смело посочване всяка глупост или неправда, ту с мълчаливо, но явно и жестоко презрение.

– Георги Делчев! За доставяне прочетни книги на арестуваните, сам еди-колко си дни под арест.

– Слушам, господин капитан!

Началника побледнява и трепери: той чувствува това "слушам" и пр. тъй, както желае оня, който го казва...

В края на втората година Гоцевото изключване от училищего е само въпрос на един що-годе по-сериозен и благовиден предлог. Извиква го началника на училището и му говори: "Ти не си човек без способности, но си непоправим вироглавец; аз бих желал да промениш нътя, защото инак и господ не може ти помогна." И преди Гоце да отвори уста за оправдание, началника прибавя: "Няма да слушам, ти знаеш повече от мене, иди си" Благодарение на външни застъпничества, впрочем от никого непросени, непоправимия вироглавец достоява в училището още година..

През това време македонската вътрешна интелигенция беше разбрала, че тряба да взема народното дело върху плещите си – и като следствие на това избухва паметната борба между екзархията, зад която стоеше официална България, и общините, зад които стоеше цялата маса народ. Екзархията искаше да съсредоточи в ръцете си всяка църковно-училищна власт, а общините отстояваха своите права за намеса в народното църковно-училищно дело – и борбата се водеше по всички направления, често пъти и с твърде крайни средсгва.

Партизаните на общините, "сепаратистите" – произволно тъй нареченн от противната страна – имаха край другите свои аргументи срещу неутрализацията и тоя за една предстояща кървава саморазправа между роба и владетеля. "Народа тряба да остане – говореха те – далече от опеката на кръгове, които не от липса на патриотизъм, не от липса на горещо желание да се освободи Македония, но по самото си естество и доказани възгледи ще въстанат против едно македонско въстание." Обаче тая "кървава саморазправа" ставаше все по-често и по-често предмет на разговори, спорове и пророчества, тя поглъщаше от ден на ден всички други интереси – и революцията в главите беше незабелязано свършен  факт. Въпроса, "как да се почне", през 93-а година стоеше ребром поставен.

Гоце, който следи с най-жив интерес работите в Турция, обикаля вече по вратите на интелигентни македонци в София и настоява за издаването на един вестник, тъй необходим "да се понасърчат ония отвъде". Той пламва от възторг при новината за образуването на първия таен революционен комитет в гр. Х и решава веднага подир свършването на учи людето, да се измъкне по всякакъв начин и да върви учител в Македония. Но щеше да бъде твърде чудно, ако Гоце останеше да подава оставка като офицер.

През 94-в год. за спестяване няколко хиляди лева военното министерство беше решило да позабави един-два месеца производството на свършившите юнкери. Обаче тая мярка предизвика негодуванието на очакващите първият офицерски чин и някой измежду тях написва едно анонимно псувателно писмо до министъра. Началника на училището обещава да намери внновника, затова свиква юнкерите и ги заплашва с общо уволнение, ако не посочат оногова, когото най-много подозират. На другия ден има вече не само един, а цяла десетка заподозрени. Кой знае как тъй, Гоце не попада в тяхното число; може би за това, че той, унесен в съвсем други кроежи, остава твърде хладен към изгубените заплати. Но благородния момък се възмущава против неправдата, извършена над "подозрените" – и управленнето на училището издава допълнителен приказ: "Наедно с юнкерите Х, У, Е като писачи на анонимното писмо до г-на и пр. изключва се и Георги Делчев" – две и две четири – "като социалист". Гоце изслушва краткото съобщение, обръща се кръгом на юг и протяга ръка, светнал от радост.

 


1. "Вароша" - кукушка махала, в която е Делчевата къща. горе

2. Сърцат човек.горе

3. Особен вид горна дрешка.горе

4. 1872-73. горе

5. 1858-59. горе

6. Само 40-50 бедни фамилии останаха в униятството за материалната поддръжка, която им се дава. горе

7. "Да живей!" горе

8. "Долу!" горе

9. При най-голям 12. горе

 


напред горе назад Обратно към: [Гоце Делчев][Пейо Яворов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух