напред назад Обратно към: [Гоце Делчев][Пейо Яворов][СЛОВОТО]



Назлъм бей, Винишката афера


В края на 96-а година революционната организация беше добила повсеместно разширение – бунтовното слово проникваше и в най-затънтените кътища на робската страна. Тогава се почувствува нуждата и от едно представителство в България – нужда от лица, чиято постоянна грижа да бъде удовлетворението на ония външни и вътрешни потреби на съзаклятието, за които говорихме по-рано. Естествено, най-пригоден за такъва работа беше човека, с когото вече хората се шегуваха, че забравя султана и мисли за себе си може би само когато спи. Гоце дохожда в София и намира Гьорча Петров, с когото съставиха задграничното представително тяло на съзаклятието.

Първата работа на организационните представители беше да постигнат едни другарски отношения между вътрешните дейци и върховния комитет. Новите хора, г. Хр. Станишев и др., които стоеха вече като ръководители на легалната организация, се показаха по-малко претенциозни от г. Николаева. Въпреки старанията на един министър да осуети съглашението между двата лагера, които при задружно действие би били сила, твърде опасна за всяко българско правителство, това съглашение до известна степен биде осъществено. Все пак нито вътрешните оставаха много доволни от външните, нито последните от първите. Вътрешните оставаха недоволни от външните,  защото получаваха твърде малко от онова, което им трябаше. Външните оставаха недоволни от вътрешните, защото нямаха едно какво-годе, макар най-малко участие в управата на съзаклятнишките работи. И върховният комитет отбелязваше по-късно пред конгреса, че "въпросът за окончателното обединение на двете организации е в зависимост от материалната помощ, която той би могъл да окаже на вътрешните дейци". Тук е място да се помене, че между другите средства, опитани от "легалните" кръгове за обединението, беше и Гоцевото избиране през 97-а година като член в комитета. Тоя избор, то се знае, не биде приет 1.

Още щом стъпва в България като представител на революционното съзаклятие, прямодушиия Гоце махва отвратен ръка на всяка дипломация и оставя  Гьорча Петров да хитрува с министри и с върховен комитет. А той намира за най-полезно да тича по всевъзможни доставки, да урежда най-далечни преноси и да търси хора, които биха могли да отидат на работа в Македония било като учители, било като друго. Все през това време Гоце влазя в споразумение с арменски революционери, от които иска да му препоръчат някой майстор леяр на ръчни бомби и на разни видове инструменти за разрушително-пакостна работа. Искания майстор се намира и денонощно бълнуваната "фабрика" се урежда. В края на пролетта, 97-а година в пазвата на Осоговските планини между вехтите саблерски колиби 2 пониква и новата сграда на една твърде бърже  импровизирана желязолеярница. Дрипави и бледни човешки фигури се мяркат в нея и около нея. Мрачни и съсредоточени, тия хора свещенодействуват. Един по един чугунените шарове се търкалят към общия куп, напътствувани с енергична благословия за султан и паши. Гоце работи в леярницата заедно с другите и повече от всички. Трудът е ужасен, средствата недостатъчни, мизерията нетърпима. Но Гоцевия пример ободрява, насърчава и умилява...

Трябаше бързане да се изработи нещо повече, додето българското правителство не беше узнало какво се върши в Саблер. Но паричните нужди са тъй големи, че за нищожни суми, изхарчени по маловажни работи, се пораждат между двамата представители на организацията твърде големи неприятности. И Гоце решава да потърси с помощта на желязото и куршума услугата на богати македонски турци. Ако тиранията е насилие, революцията е насилие срещу насилието. Грабежът от галениците на тиранията за целите на революцията има едно историческо оправдание. Защото революционера не всякога може да употреби морални средства против един съвсем неморален ред на нещата. Но Гоце считаше извършените в полза на делото грабежи не като система на македонската борба, а като своеволни заслуги от отделната личност – и говореше: "В жертвата не тряба и не може да съществува степен; тя свършва, когато е нужно, с име, и с чест... " И добавяше усмихнат: "Ако ценим хорските мнения, как можем  да бъдем спокойни – много са човешките аршини за пътно безпътно!"...

В края на месец юли с десетина отбрани момчета Гоце минува границата. Най-първо той опитва щастието си в Кочанско, в село Буковец, дето през една нощ обгражда къщата на Черкеза, прочут с лири турчин. Случайно в къщи не се намира нито Черкеза, нито някой от неговите домашни освен един говедар, който си послужва с оръжие, за да плати с глава. Подир тая работа, от която не излазя нито петаче, Гоце отпраща четата си в Струмишко и се запътва към У и Х, където урежда някои организационни работи.  Към средата на августа той се връща при другарите си, които го чакат край струмишкото село Д. и веднага се отправя преоблечен за близките минерални бани с цел да изучи мястото и да устрои залавянето на лекуващия се там богат Мафи бей. Но и тоя план остава без последствие. Все-пак, решил еднъж да намери пари, Гоце обхожда околните села и взема пред очи ту едного, ту другиго турчина, докато най-после спира избор на младия Назлъм бей, чутовно богат син и зет.

Един септемврийски ден Гоце завардя с другарите си пътя между Струмица и Василево, бейски чифлик, в очакване Назлъм бея да мине от града за чифлика. Обаче бея не минува. На следния ден четата се настанява отново половин час вън от Струмица, край шосето, в царевиците. Хората, поставени да следят Назлъм бея, съобщават, че тоя ден вече, надвечер, ловът ще бъде на пазар. След пладне Гоце заедно с четниците Михаил Попето 3 и някой си Стояна, преоблечени в селски дрехи, излазят на пътя, придружени от един селянин, който познава бея, за да го посочи, ако не бъде сам. И ето, подир два-три часа мъчително чакане откам Струмица се задават в облак прах двама конници. Единият, възседнал  червен ат, е самия Назлъм бей; вторият, яздещ по-назад, е другар, храненик на бея. Гоце, Попето и Стоица захващат престорена караница и дърпане. Назлъм бей доближава и протяга ръка:

– Ей, гяури, защо е тая патърдия, стойте!

Вместо отговор Попето хваща коня за юздите, Гоце се опитва да катурне бея, а Стоица чака готов да го заключи в железните си прегръдки. Другарят на бея още като намирисва каква е работата, скача безумен от коня си и хуква да бяга пеш. Обаче Назлъм бей излазя по-сърцат и преди да бъде катурнат, измъква револвер и ранява Попето в ръката. Останалите скрити момчета пристигат на помощ и беят, свързан вече, тръгва заобиколен от страшната компання. Избягналия другар на пленника веднага съобщава в Струмица за случилото се. Подигнатата силна потеря напразно дири пленителите, като събира вещите на пленения, майсторски разхвърляни за объркване пътя.

Подир 3 – 4 дни стария бей получава в Струмица по заплетен канал писмо да упражни влиянието си пред властта за спирането на потерите и да изпрати до посочено лице в малешевското село Нивичани 6000 лири, ако иска да види сина си жив. Уплашения баща направя нужното, потерите спират веднага и се отнасят 1500 лири с нарочно много здраве и с "реджа'"4 до капитан ефенди да съгласи на толкова, защото годината е лоша и мъчно се намират повече". Гоце повръща изпратената сума и захваща преговори, укрит в малешевските планини, докато най-после, на третата неделя от пленяването, и двете страни се установяват на 3000 лири. През нощта, когато стария бей изпраща парите за предаване, Гоце, измъчван от стомашни болки, захвърля оръжие и лежи свит в един кът на горската колиба. По едно време болния войвода заспива, момчетата тоже заспиват, само часовия, хванал един край на въжето, с което е вързан пленника, стои буден в тъмнината. Винаги жаления и затова не особено добре свързания Назлъм бей успява да се отвърже и да вземе Гоцевия револвер. Без да изпусне края на въжето, той поисква да излезе вън и часовия тръгва след него. Но щом направят няколно крачки, бея пуща въжето, гръмва върху четника и хлътва в шумата. Безплодни остават целонощните дирения на веднага събудените момчета. Знаещ пътя, беглецът отива право в Нивичани, случайно намира там хората, носещи трите хиляди лева, взема парите и до вечерта се отзовава дома си. Тряба да забележим, че Гоце изкусно беше подвел властите към убеждение в чисто разбойнишкото естество на извършения плен. По тоя начин бяха избягнати всякакви разследвания сред населението  – разбойнишките пленителства са всекидневни случки в Турско.

В отчаянието си Гоце опитва още няколко най-рисковани кроежа, обаче несполуката го посреща вредом. Освен това в края на ноември той беше поразен от едно страшно известие: организацията в целия Скопски вилает се застрашаваше от неминуема катастрофа.

Шайка обикновени разбойници нападат в с. Виница богаташа Кязим бей с обирнишка цел. Бея показва съпротивление и бива убит. Скопския валия Хафъз паша хлъцва от радост: ето причина да се начне преследване на българите и да се постигне съсипването на комитетите. Прочее валията отдаде на винишкото убийство политически характер и  натовари прочутия Дервиш ефенди с мисията да произведе надлежното следствие5. Най-напред бяха затворени всички свещеници, учители и първенци от Виница и другите околни села. Подложените на жестоки мъчения нещастници дадоха  определени от властта показания и олелията се разшири далеко из Кратовско, Малешевско и Щипско. Всички по-събудени хорица биха наблъскани в затвора. Няколкостотини бежанци нахлуха в България. И доста материали паднаха в турски ръце.

Гоце шари обезумял из пламналите краища, но какво би могъл да направи? Удара беше тъй ненадеен и тъй бърз, че нито дума трябаше да става за предваряне или нещо подобно. Все таки Гоце намисля да спаси поне арестуваните от бесило или заточение – и дохожда в България за една голяма чета, с която да нападне препълнените тъмници в Щип и Скопие. Но българското правителство, подпомагано от европейските посланици в Цариград, действуваше с похвална енергия – и Високата порта биде принудена да обещае амнистирането на бежанците и освобождението на затворниците. И планът за нападението на тъмниците си остава план – амнистията и освобождението последваха  твърде скоро. Осъдени бяха на дълговременно запиране само единадесетмина доказано "видни комити".

Новата 98-а година почва за Гоце с нови грижи по саблерската работилница, напусната от майсторът-арменец още през есента и несръчно уреждана от несръчни майстори хъшове. Но скоро турските шпиони влазят в дирите на фабрикантите и турското вакъфско комисарство поисква от българското  правителство закриването на македонската народна фабрика. По една честита случайност готвеният обиск бива предугаден и полицията  намира само голите стени на работилницата. За десетина месеца от Саблер бяха изпратени дар на султана около 1500 всевъзможна  големина бомби и няколностотин разни видове брадви, лопати и чукове.

Гоце прекарва цялата останала година в неуморни старания да прехвърли по възможност повече материали в Турско. Благодарение само на тайните офицерски братства и тайните ученишки кръжоци6 тия негови старания при голямата оскъдност от парични средства не останаха съвсем безплодни. А трябаше да се бърза с въоръжението, защото благоприятни моменти, каквито бяха арменското и критското въстания и Гръцко-турската войиа, не можеха да се повтарят вечно.

Най-после революционерите се попитаха: не ще ли се намерят за върховния комитет хора, които биха служили единствено на съзаклятието и които биха съумели да отворят шепите иа емиграцията? Изобщо падна върху неколцина млади офицери, измежду хероите на 95-а година. Те бяха засвидетелствували вече готовността си да се жертвуват за македонската свобода и говореха с пламък за нови кървави борби. Направи се нужната агитация пред надлежните дружества, върховиия комитет – Станишев и др. – биде предизвикан да свика коигрес през май 99-а – и г. Б. Сарафов пое главатарството на легалната македонска организация в България.

Гоце потрива ръце: "Най-после можем да се надяваме, най-после все ще излезе нещо, че инак – пфю!"...

Големите нужди пораждат и големи надежди.

 


1. Отчет  на Върх. мак. к-т пред V мак. конгрес - 26 юли 98-а г.: "С придобитото през 96-а и 97-а година единодушие в организацията на македонските дружества на реда си дохождаше въдворяването пълно единство в плановете и действията и с оная половина от организацията за освободителното дело, която по своето положение да се укрепява и развива под строгите преследвания на турската власт не може да се ръководи, що се отнася до формалната страна, от един устав, какъвто е нашият. По-скорошното постигане на това единство ставаше толкова по-наложително от факта, че в кръговете на европейската дипломация се говореше за раздор между организацията от княжеството и оная от вътрешността на Турция, а това мнение нанасяше голяма пакост на освободителното дело. Макар и косвено, тоя слух на недоверие между двете половини на македонската организация обезсърчаваше деятелността измежду много от нашите дружества в княжеството. Ето защо тоя въпрос един вид обуславяше чисто вътрешната деятелност на комитета било по съживяването на дружествата, било по изпросването на обществената лепта чрез осребряването на нашите облигации от патриотическия заем. Това напълно се съзнаваше и от самия конгрес, в решенията на който се бележи: "Най-голямото желание на конгреса е, щото бъдещият комитет да влезе в сношение с вътрешната организация."

Понеже едно от главните натяквания на представителите от вътрешната организация се отнасяше до разновидността в мненията на самите членове от комитета по някои щекотливи въпроси, то още преди пристъпването към избора за новия състав на комитета се беше обърнало вниманието на конгреса върху тая деликатна страна ва въпроса. Обаче резултата на избора беше по-друг, което обстоятелство немалко трудности причини, докато комитета се конституира. (Защото Гоце беше отказал да влезе в комитета. – Авт.) Избягването на тоя плачевен резултат беше невъзможно, защото веднага след избора конгресът се беше разтурил, та, подадената ни оставка нямаше кой да приеме. Така поставени, ний трябваше вече да караме работата нанапред, като се уповавахме да сдобием единство в идеала, на който всички еднакво служим, И нашата надежда се оправда. Комитета, който на другия ден от избора си подаваше оставката, ръководи цяла година делата на нашата организация при единомислие, рядко за нашия обществен живот и ако днес вий, господа делегати, сте свикани ка конгрес три-четири месеца преди изтичането мандата на комитета, то можем ви увери, че това прибързване се дължи главно за удобността на сезона за подобни събрания у нас и на неотлагвемостта на някои въпроси, които с вашето присъствие си увеличават значението пред общестественото мнение в Европа. Но нека отговорим преди всичко как комитетът е изпълнил възложените му решения от IV македонски конгрес. Тези решения се съдържат в следното:
 
1) – – –; 2) – – –; 3) – – –; 4) – – –; 5) – – – и 6) приготовлението на едно въстание в Македония и Одринско, за която цел най-напред тряба да се направи всичко възможно за постигане единство с вътрешната организация.

"Започнахме, господа, от последното като най-главното. И ето цяла година изпълнявахме ролята на оня нещастник, който е, имал за задача да тласка по стръмния бряг на една висока планина едно голямо кълбо, което, колкото по-силно нанагоре се тласка, по-бързо нанадоле се повръща. Немалко труд и време изтощихме в това изнурително предначъртание. Няма нужда да обясняваме всички перипетии, обаче положението на в м. комитет е такъво, че той непременно тряба с това кълбо да изкачи брегът и ние се надяваме да сме успели в едно: да сме поставили достатъчно здрави спиралки на кълбото, щото да не може да се възвръща вече назад. Остава бъдещия комитет да довърши заченатото от нас. Окончателното постигане уединението е само върху един въпрос, изравнението на който е в зависимост от материалната помощ, която комитета би могъл да окаже на вътрешната организация; там е само единственото недоразуменне, та ние вярваме с постоянния напредък на нашата организация да може и това недоразумение да се премахне." И т.н. горе

2. Село Саблер, Кюстендилско. горе

3. След време от най-добрите работници на организацията; през 1902 година убит в Кукушко. горе

4. Молба. горе

5. Шпионина Георги П. Иванов, живущ в гр. Кочани, показваше особена ревност в клеветите; през 900-та година той получи от революционната организация това, което беше заслужил. горе

6. И офицерските братства, и ученишките кръжоци подир време се разтуриха. От ученишките кръжоци на първо място бяха самоковския - на ученици в железарското училище - и кюстендилския - на ученици в педагогическото училище. горе

 


напред горе назад Обратно към: [Гоце Делчев][Пейо Яворов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух