напред назад Обратно към: [Гоце Делчев][Пейо Яворов][СЛОВОТО]



Началник на всички чети в Македония


Колкото повече тайната организация разширяваше кръгът на своите действия, толкова по-чести ставаха и малодушните издайничества, и шпионските открития. Съзаклятниците, които сполучваха да избягнат мъките на тъмницата, почваха работа в дружба с тъмнините. И твърде скоро всяка революционна околия имаше вече на разположение по неколцина скрити работници, които изпълняваха най-разнородни служби. В края на 98 година тия вън от закона хора достигнаха едно внушително количество. Тук-там по своя инициатива те бяха образували групи, които действуваха много по-успешно, отколкото единичните лица. Ръководителите на организацията забелязаха големите преимущества на групата – те й отредиха мястото на добър фактор в революционната организация. И ръководената от войвода и агитатор1 чета, състоеща от 5–6 до 10–15 човека, постепенно съсредоточи в ръцете си цялата бунтовно-подготвителна работа2. Тя остави на селските, околийските и пр. унравителни тела само административната служба. Още в началото Гоце беше натоварен с грижата да уреди чета за всяка революционна околия. Той биде признат и за началник на всички чети в Македония. Нека притурим – и на всички чети в присъединеното към общото съзаклятие Одринско.

През това време турското правителство беше отворило вече систематична борба против революционната организация, или все равно – против българщината в Македония. Легион шпиони запъпляха и по градове, и по села – легион шпиони, на които се плащаше и плаща не само да издирят, но и да измислят по тоя начин трябаше да се премахне цвета на опасния народ. Хитро ползуващи се от началото "разделяй и обезсилвай", властите оказваха и оказват най-широко покровителство на разните пропаганди, които глождят македонската снага: в борби за национално самосъхранение трябваше да се изцедят и последните сили на вироглавото племе. Най-после валии, мютесерифи и каймаками организираха тъй наречените панислямски дружини, като укриха под една патриотическа маска същинската си цел, която беше да се изправи народ против народа, да се хвърли племе върху племето – и да се постигне окончателно смазване на раята.

Прочее между турската власт и революционното съзаклятие се почваше явен двубой. В тия обстоятелства именно предстоеше на революционната чета да се покаже най-вече – да пресъздава, да ободрява, да отмъщава. Но една група, развита още и в боево тяло, освен добро въоръжение изисква и немалко друга разноска. Новия върховен комитет показваше голяма воля да помогне в това отношение, обаче и неговите средства не бяха още твърде достатъчни. А Гоце, за да постигнеше хубава наредба, преди всичко имаше нужда от една сравнително крупна сума. И както преди две години, той трябаше да търси пари чрез насилие в Турско.

Около Петровден, обкръжен от 30-40-мина другари, Гоце кръстосва вече безводния Боздаг. Там е Михаил Попето, който беше участвувал в залавянето на струмишкия Назлъм бей. Там е Стар Илия Кърчовалията, старо горско пиле, а сега "народен" войвода. Там е Кочо Муструка, вехт харамия, когото организацията също искаше да вчеловечи. Там е и, Антон Бозуков, върховнокомитетски член, тръгнал с мисия, за която ще стане дума по-нататък.

След няколко дни Муструкът избягва с неколцина свой косъм другари, залавя едного калугера от близкий манастир "Св. Иван"3 и му взима 300 – 400 лири; нека поменем, че организацията наказа непоправимия разбойник твърде справедливо. Подир кратко време г. Бозуков тръгва с част от момчетата надолу към Кукушко и Гоце остава с 12-мина да върши своята работа в Драмско.

Около месец и половина Гоце върви по стъпките на Иляз бея от село Радоливос, обаче не успява да го залови: страхливи услужници, поставени да следят бея, систематично заблуждават четата – и нивга последната не попада в една истинска диря. Но Гоце не искаше да се върне без пари, затова изменя планът касателно лицето и мястото.

Гоце с превързана лява ръка, от разранения показалец на която беше паднала една става, въоръжен само с револвер и кама, повежда през една септемврийска нощ малката си дружина. До заранта той приближава гръцкото село Шилинос, едвам на час, а може и по-малко разстояние. В Шилинос живее гърка Димитраки, богат лихварин и кръчмар. Лирите на кир Димитраки, ако се вземеха, биха имали една заслуга в освобождението на Македония... През денят Гоце узнава от нарочни хора, че кир Димитраки е в село на дугеня си, гдето се навърта и един таксилдарин с 5–6-мина заптии. Надвечер четата се втурва тичешком в селото сред олелията на изплашените гърци и гъркини. Таксилдаринът и заптиите откриват огън из една стая над кръчмарницата, но с два-три пуснати от четата куршуми биват заставени да налягат на пода и да не мръднат вече. Нападателите влазят в дугеня, измъкват гърка изпод една лавица, връзват му ръцете с въже, и го подкарват навън. Когато четата излазя вече от селото, турците почват изново стрелба, та обезумелия от страхове пленник да си намокри коленете, без да стъпи негде на капка водица. Подир 3–4 дни от кърчовската4 местност "Казанка" Гоце пише в Шилинос до брата на пленения за 2000 лири откуп. Това писмо едва не попада в турски ръце: обискираният край гр. Сер носител се досеща на време да го погълне. Същите дни двама услужващи на четата селяни убиват край с. Кърчово едного войника. Веднага заловени, без да ги пита някой, те откриват на властите, че в "Казанка" има чета "комити". Ненаучил още участта на изпратеното писмо, но с време узнал за извършеното издайничество, Гоце се премества с четата и с пленника в недалечната местност "Каменлив чукар", отдето подир два-три дни, обезпокоен от наводнилите околността потери, отива между Кърчово и Крушово, в рудните ями на местността "Арамян". Тук вече Гоце научава за случката край Сер и праща двама преоблечени четници – Атанас Тешовалията и Георги Бродилията5 – да отнесат второ писмо, направо в Шилинос. Очакващ отговор, той узнава, че ще се пренасят от Неврокоп за Сер големи държавни суми, и като отвежда пленника в една от пазвите на Алиботуш, наречена "Капе", дето го оставя с няколко момчета, тръгва, придружен от 5–6-мина, да пресреща царската поща. И наистина, пощата минува с много пари, но и с мнозина пазачи: 60 – 70 души войници. Като отива в "Капе" при домилелия след несполуката пленник, Гоце намира върналите се от Шилинос пратеници с нищо и никакви 180 лири и с едно "няма и не може повече". Времето напредва, дохожда октомври, живота в планината става мъчен и за да се свърши работата по-скоро, пленителя намалява исканата сума на 600 лири. След една твърде уместна заплаха кир Димитраки писва на брата си: прави какво прави, да изпрати още 420 лири, защото инак "θά μοι κόψουν τό κεφάλι"6. Атанас Тешовалията и Георги Бродилията отнасят новото писмо и четата, уверена от гърка, че тоя път всичко ще се свърши, почти забравя употреблението на въже. През това време постоянно идват при Гоця хора из околностите по комитетски дела – и кир Димитраки винаги бива отстраняван от четата, за да не разбере с какви човеци има работа. Една нощ пазача на отстранения пленник заспива – и пленникът офейква. От височините на Алиботуш кир Димитраки вижда близкото село Белово (Мелнишко), където се промъква до заранта, после отива в Мелник и оттам съобщава чрез драмските власти на брата си, че няма вече от какво да се бои. И телеграмата изпреваря Гоцевите пратеници, които едвам отбягват една хитро нагласена примка. "Поврага – обичаше да повтаря Гоце, – нямам хайдушко щастие и туйто!"

Около Никулден Гоце се завръща с празни ръце в България и огорчен, забелязва, че върховния комитет, наместо да прилепне към революционната организация, клони в път съвсем противен.

Както говорихме по-горе, през това време турските власти бяха решили вече да се борят с революционната организация и с българщината в Македония по всички направления. Разбира се, и организацията, и българите изобщо поеха с достойнство хвърлената ръкавица. И през 99-а година македонската земя беше театър на цял ред събития, които приковаха всесветското внимание върху картата на Европейска Турция. Ний ще приведем най-характерните.

През месец май в Прилеп един шпионин беше открил тайното пристигане на двама видни съзаклятници – Гавазов и Чемков. Полицията, която нямаше сведения точно в коя къща са опасните бунтовници, обискира цяла махала. Най-после Гавазов и Чемков бяха намерени. Те сами туриха край на живота си, след като повалиха неколцина заптии. Революционната организация осъди на смърт шпионина и подир няколко дни Стоян Лазов, учител, и един селянин го застреляха в турската махала. Излазят махленските турци, дохожда полиция и войска – и убийците на шпионина паднаха в едно редовно сражение. Обаче и турците погребаха свои 10 – 12 души. Властите намериха в тия две случки достатъчен повод за масови арести и широко разследване,  което свърши с осъждане 49-мина видни хора на вечни окови.

Два месеца по-късно в Куманово се разигра друга трагедия.  Сръбските пропагандисти в тоя град, насърчавани от правителството, бяха тласнали неколцината сърбомани в борба с българското население зарад една църква и нейните имоти. Най-после, през август, правителството уж поиска да тури край на дълговременната разправия: едно императорско ираде оставяше на българите църквата и предвиждаше за сърбоманите известна сума пари. Но това, което се даваше с едната ръка под натискът на българското правителство, с другата се унищожаваше съгласно хубаво разбраните турски  интереси. Въпреки царското ираде скопският валия назначи неколцина комисари да изучат въпроса отново – и последните дадоха своето заключение: българите, които ще вземат църквата, да обезщетят сърбоманите с църковните имущества и с 400 лири отгоре. Това ново решенне биде потвърдено от централните власти в Цариград и борбата се поднови с ожесточение, което  доведе грамадни разходи, сума осъждания и преждевременната смърт на хероинята Екатерина Авксентиева Симидчиева.

В края на годината дойде ред и на Гевгелийско да изпита ужасът на съсипията. По наощрение от панислямския гевгелийски комитет или, най-право, по наощрение от гевгелийските власти 40 – 50 души турци, групирани в разбойнишка чета, нападнаха през една декемврийска нощ селото Валандово. Целта на това нападение, както и на многото подобни в други краища, беше двойния грабеж: при нападението за нападателнте и при следствието чрез рушвети за блюстителите на закона в страната. А покрай грабежа се постигаха и косвени резултати, които осъществяваха турските българоубийствени стремления. При нападението, за което ни е думата, селяните взеха оръжие и в цяла нощ сражение убиха неколцина разбойници. На другия ден  – бог знай откъде-накъде – властите обвиниха валандовци в бунт. Последваха запирания, които се простряха далеко из околните села, и затворите се оказаха съвсем тесни да поберат хванатите 500 – 600 души невинни  хора...

Четите от серското революционно окръжие, февруари 1903 г., събор в Алиботуш планина

Четите от серското революционно окръжие, февруари 1903 г., събор в Алиботуш планина

Този род събития действуваха твърде силно върху нервите на една част от македонските дейци – главно на ония, конто стоеха вън от сцената и които гледаха кървавата игра отдалеко. Ударите, които турското правителство нанасяше на революционната организация или на българското население изобщо, бяха в очите на живущите в България работници с десеторно по-голямо  значение от онова, което имаха всъщност. Опасността, която не познаваме отблизо, е винаги по-страшна, отколкото когато се изправим лице срещу лице при нея. За ръководителите на легалната организация положението в Македония ставаше най-критично. Тям се струваше, че всичко е разклатено и че всичко ще рухне най-скоро. Те говореха вече за една усилена, макар и крива-лява подготовка – и да се свърши... Прочее върховният комитет усвояваше възглед, според който македонското народно въстание преставаше да бъде средство и ставаше чисто и просто една цел. И той не можеше да разбере по-нататък отвъдненци, които тъй също бързаха, само че съвсем по други причини. Защото революционната организация бързаше, за да бъде готова при случай на едно стечение от благоприятни обстоятелства – когато би могло да се очаква с по-голяма сигурност, че изхарчването на последния патрон ще има за резултат и постигането на крайната цел. Още по-малко върховния комитет можеше да разбере Гоця, който всякога повтаряше, че робите тряба да се подигнат целокупно на въстание само когато се почувствуват свободни в душите си, само когато кървавата разправа с угнетителя бъде проявление на една сравнително по-голяма гражданска съзнателност. "Аз  не искам – поясняваше Гоце – въстание с хора, които ще ме напуснат при първата несполука; аз искам революция с граждани, кадърни да понесат всичките  изпитания на една дълготрайна борба, каквато поради жестоки политически условия ще бъде и нашата; – или ще водим говеда на салхана?"

Разбира се, върховния комитет желаеше да наложи на вътрешните дейци своите мисли и кроежи. Обаче революционната организация – не само представлявана, но фактически ръководена  от Гоця и Гьорча, които по занимаващия ни въпрос бяха в пълно единомислие – не можеше да отстъпи. Напротив, тя се считаше в правото си да иска от "външните приятели" да се ограничат в спомагателна роля, без да се бъркат по-нататък. Така че оная борба, която се беше водила между двете организации по-напред, биде захваната отново, може би само в други подробности. А всъщност погледнато, тя не беше и прекъсвана: взаимното недоверие между двете страни не биде нивга отстранено. Още незакрепнал в България, комитета на г. Сарафова изпращаше г. Бозукова "да поразбере какво вършат – ония там, в Македония"7. И Гоце беше отвел неканения гост в Турско "само да не се скъса всичко още на втория ден".

При тия обстоятелства между представителите на революционната организация и хората на върховния комитет, главно между Гоце и последните, ставаха твърде резки обяснения и твърде бурни сцени. Това свидетелствува и сам Гоце в едно писмо, снимък от което даваме в края на книгата си.

Върховния комитет, съвсем безсилен касателно Македония,  от година време имаше почти на пълно свое разположение цяло Одринско. По някои практически съображения революционната организация беше допуснала това. Но при поникналите разногласия между двата лагера Гоце поиска да върне на общата съзаклятнишка мрежа и тоя край. Още повече че там бяха станали и не твърде добри работи.

Нека поменем, че когато Гоце се готвеше да ходи в Одринско, по-малкият му брат, Мицо, беше убит в с. Баялци (Гевгелийеко). Буен 23–24-годишен юноша, Мицо беше напуснал бащина къща, за да тръгне по братови пътища – и преди няколко месеца бе тръгнал с пушка на рамо под главатарството на Христа Чернопеев. Един приятел отива да съобщи на Гоце скръбното известие за Мицовата смърт и почва отдалече: Еди-где си, еди-как си четата била открита; еди-колко си души паднали още в началото на сражението; а между падналите, за голяма жалост, бил и...

– Мицо – досеща се Гоце хладнокръвно, – Ами кажи, ако знаеш, дали не е показал някоя слабост?
– Напротив, разказват, че той пръв се хвърлил върху неприятеля.
– Това ми харесва. В Мица имах голяма надежда. Той можеше още да послужи, ама нищо. Бог да го прости...

Към 20 март 1900 г. Гоце обикаля вече градове и села в Одринско. Но тук работеха и хора, които бяха напълно под влиянието на върховния комитет. И Гоце, срещайки на всяка стъпка безизходни кривини, намира твърде зле избран момента за работа, която го беше отвела в одринския край. Той напуща бреговете на Марица, като оставя сред населението за спомен и удивление името си, свързано с ето каква история:

Гоце отива преоблечен в село К., препоръчва се за търговец на свине и спира в къщата на съзаклятника коджабашия8. Властите, които добиват сведения, че из окръга шари с цяла чета един башкомита, подигат обикновените в такива случаи потери. Малко подир Гоце пристига в същото село една от потерите и спира тоже в къщата иа коджабашията. Случва се тъй, че "търговеца" не успява да мръдне наникъде. Коджабашията събира всичкия си кураж, поканва царските хора в една отделна стая и се заема около огъня да им готви вечеря. По едно време скръцва вратата и се показва – Гоце. Кой би желал да бъде в положението на коджабашията? Но "търговеца" поздравява учтиво, нарежда се при турците и почва да ги кани с тютюн, като се оплаква, че му домъчняло сам, та дошел на приказка...

– По какво тъй, агалар, ако няма скришно? – пита Гоце.

Агите поверително разправят, че са тръгнали по дирите на един комитски големец.

– Ех, гледайте, агалар, да ни отървете от комити, че вече – това ще става, онова ще става – ни търговия върви, нито живот живеем...

Гоце дохожда в България и взема мерки за предохранението поне на Македония от гибелните раздори, които подриваха Одринско. Той урежда една по една районните чети, като им дава и подробни наставления за бъдеща работа. Но в края на лятото Гоце вижда необходимостта от една негова обиколка из цяла Македония – да инспектира и чети, и организация изобщо. През октомври, придружен от около 40 момчета за разпределяне по разни места, той минува в Турско и се залавя на мъжка работа.

Гоце отива едно подир друго в Джумайско, Разложко и Малешевско, отдето с мъка сполучва да отбегне десетките тръгнали по дирите му потери и да се прехвърли в Радовишко. През това време някое си деморализирано момче от радовишката чета се предава в Скопие, като открива и очакваното Гоцево пристигане. Така щото Гоце намира целия радовишки край в смятение при слуховете, че Дервиш ефенди и скопският алай бей9 се били приготовлявали за идване по разпит и обиски. Гоце събира измежду най-добрите момци в Радовишко 40 – 50-мина с намерение да посрещне Дервиша и алай бея, като изпрати от свое име и съобщение на властите, че виновника тряба да се търси в планините. И с един систематично упражнен терор върху чиновничество и полиция той смята да предотврати повторението на винишките ужаси. Но тъкмо по това време, около Коледа, в щипското предградие Ново село станаха работи, които спряха и Дервишът, и алай бея току на тръгване кам Радовишко.

Едно момче от четите на име Сандо отива ранено в Ново село да се лекува. Един евреин вижда ранения Сандо и стотина войници обграждат скривалищната  къща. Сандо пръв открива огъня и всеки негов куршум попада в живо месо. Най-после къщата бива запалена, но Сандо се измъква незабелязан изпод носът на обсадителите си, като оставя зад себе си около 20 души убити10.

Новоселската случка привлече в Щип и валията, и алай бея, и Дервиша; в Сандово лице турската фантазия припознаваше Гоця – и Радовишко биде забравено. Много късно, когато Гоце беше съвсем далеко, излъганият от шпионите Дервиш ефенди отива в едно радовишко село и обсажда с тълпа жандарми ханът на някого си цинцарина. Подир неделя време Дервиша разправя вече следната басня:

Той, Дервиш ефенди, знаел най-добре, че Гоце бил в ханът, който имал и втор етаж с нешо като балкон или "кьошк". Стражарите обградили ханът и Дервиша, преди да захване претърсването, се отдалечил по някаква работа край един плет. Изеднъж той чува над себе си някакъв шум и вижда един човек – лети към полето. Това бил самси Гоце, който подскочил от кьошка, прехвръкнал обсадната верига и стъпил на земята – хе – 300 крачки далеко. "Дервиш, ако си юнак над юнака, недей ходи с тая сган, която съвсем не ме плаши, а излез да се бием двама гърди срещу гърди" – обадил се Гоце и станал невидим...

Гоцевите сръчност и бързина в работа и в движение поразяваха всички около него. И турци го бяха кръстили "канатлъ' шейтан" – хвъркатия дявол, а другари му бяха натрапили псевдонима "Ахил".

След Нова година Гоце обхождаше вече Струмишко, Петришко, Мелнишко и т.н. А през това време официални и неофициални македонски врагове готвеха най-страшни удари за освободителното дело.

Няколко месеца по-рано неколцина македонци бяха убили в Букурещ румънския гражданин Михаиляну, редактор на вестник "Peninsula Balcanica". Това убийство, извършено вследствие писаните от Михаиляну статии против македонските революционери, породи един конфликт между България и Румъния, който едвам не свърши с война. Цял свят гракна върху България и Македония. Румънски, гръцки, сръбски, маджарски, немски и т. н. вестници псуваха България като вдъхновителка на върховния комитет в неговите терористични действия спрямо чужденците и без какъв годе свян правеха открити доноси против по-видни хора в Солун, Битоля, Скопие и др. А цариградския руски посланик Зиновиев демонстративно "развърза" от никого невързаните ръце на султана да се разправи по своему с повилнелите за свобода православни славяни в Македония.  Българското правителство най-после биде принудено да арестува хората на върховния комитет и да ги изпрати пред съдебните власти за букурещкото убийство11. И турците бяха побързали с турянето в солунския затвор Едикуле всичко по-свястно от Солун, Воден, Гевгелия, Дойран, Кукуш, Струмица и пр.12

Преди великденските празници Гоце беше в България. Арестувании състав на върховния комитет се заместваше от нови хора. Трябаше да се бди за помощта, която легалната организация можеше да окаже на революционното съзаклятие в настъпилите дни на изпитание.

 


1. Най-често един интелигентен момък изпълняваше и двете длъжности. горе

2. Правилник за четите на тайната мак.-одр. организация:

  Чл. 1. Четата, като допълнителна част на местната районна организация, обяснява и разпространява между населението идеята, целта и задачите на организацията, определени в нейния устав и правилник.

  Чл. 2. В места, дето има съставени организации, подготвя членовете на тези организации за истински народни борци, упътва ги в духа и направлението на организацията и ги закрепва в организационно и дисциплинарно отношение; а в места, дето няма организации, но има почва, организира  такива съгласно устава и правилника на организацията и за направеното съобщава на районния комитет (ръководително тяло) за сведение и надлежно разпореждане.

  Чл. 3. Прокарва между населението чрез убеждение и морално влияние идеята за самовъоръжаване.

  Чл. 4. В допълнение дейността на местните ръководители в селата и градовете четата урежда управителни тела, групи, изпълнителна полиция, тайна поща, нарежда сметките и списъците на членовете в селските местни комитети и изобщо - урежда всичко, което е предвидено в правилника, но не е дотогава нзвършено.

  Чл. 5. Четата организира силите на организацията със съдействието на ръководителите по селата и града в боево отношение, обучава момчетата на боево изкуство и ги подвежда под боева дисциплина.

  Чл. 6. Четата по разпореждане на районния ръководител сама извършва или подкрепва преноските на боеви материалi в района си. Ней се предоставя грижата за раздаване оръжието между населението (членовете на организацията) и запазването му в добро състояние било в складовете, било по работниците.

  Чл. 7. Подкрепва ръководителните тела в събирането на пари, като употребява морално и физическо влияние върху посочените от ръководителите лица; въздействието върху разни членове и не членове на организацията за тяхното вразумяване.

  Чл. 8. Изтребва по разпореждането на комитета осъдените на смъртно наказание лица.

  Чл. 9. Дебне и парализира пренасянето на оръжие, което попада в неприятелски ръце; преследва разбойниците, били те турци или християни, както и всяка чета, непринадлежаща на организацията, и със съгласието на местното районно ръководително тяло взема нужните мерки за изтреблението й или за парализирането на нейните действия.

  Чл. 10. - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

  Чл. 11. Четата  е предназначена да служи в района като ядка и смъртна дружина във време на въстанието; тя първа тряба да подигне знамето на революцията по разпореждането на централния комитет, да поддържа и съживява духа на борците в самата борба и в най-трудните времена и минути. За постигането на тази й крайна задача през време на подготвителната й деятелност тя тряба да има пред вид: а) с примерното си поведение спрямо населението да му стане обичлива, та да я следва то във време на борбата; б) с думи и дела смели, безкористни и произходящи от искрена преданост към освободителното дело, да бъде при членовете на организацията като образец на истински народни борци за свободата на страната и с това да го насърчи, окуражи и привърже към себе си; в) да се подготвят измежду членовете на организацията колкото се може повече верни другари – способни да издържат докрай борбата, като подканва по-избраните хора да взимат участие заедно с нея в разните рисковани предприятия или ги подбужда и кара те сами да вършат такива.горе

3. При с. Лакус в Серско. горе

4. Село Кърчово, Демирхисарско, отсам Вардара. горе

5. Първият от с. Тешово (Неврокопско), а вторият от с. Броди (Серско), по-късно войводи - единия неврокопски, другия - серски. горе

6. "Ще ми отсекат главата." (гр.) горе

7. Според личната изповед на г. Бозукова. горе

8. Кмет. горе

9. Вилаетски началник на жандармерията. горе

10. Сандо пристигна в България и подир два-три месеца умря от раните си. горе

11. Делото биде разгледано през месец юли. Обвинените бяха освободени. горе

12. Между арестуваните бяха: П. Тошев, д-р Татарчев, Ив. х. Николов, Хр. Матов, В. Бояджиев, Хр. Ников, о. Гр. Янев, Хр. Стоянов, Д. Палашев, К. Лазаров, Т. Чочков, Хр. Капитанчев и пр., и пр. горе

 


напред горе назад Обратно към: [Гоце Делчев][Пейо Яворов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух