напред назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]



Хайдушки копнения


Три похода — и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината... И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии — сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време — аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?

Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.

И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти — нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.

Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън...

Уви, моите хайдушки копнения!

 


напред горе назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух