напред назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]



Весело начало


Аз ще разкажа забавителното начало на моята "хероическа" кариера, като спра на тоя весел и тъжен за спомняне 10 февруари 1902 година.

Ние сме минали границата едва преди 3-4 дни и пътуваме навътре. Тая нощ на съмване пристигнахме в село Гърлено (Кочанско) — 13 души, — фатално число. Една къща върху гол рът, заедно с една плевня и кочина, съставяваше отделна селска "махла", половин или цял час далеко от други "махли". Вече е след пладне. Ние сме се наспали и шумим всички наедно сред дима на огъня и цигарите. Един се кърпи, втори поправя цървулите, трети чисти пушка, четвърти пуща шеги или тананика някоя песен. Изведнъж в етаята се втурна другаря ни Григор Попов, разградчанин, с разпасан пояс, прехвърлен на шия.

— Кавалерия, турска кавалерия!

Силно изненадани, ние се натъкмихме за половин минута. Втурна се и една баба, хазяйката:

— Боже, изгорехме! Боже, турците, боже!...

Ние се изсипахме навън и заехме пълзешком позиции на 20-30 крачки от къщата, зад разпилените по ръта едри каменни блокове, сякаш нарочно приготвени за нас. На изток и север се откриваше широка равнина, от която ни делеше малка, но пропастно вдълбана река. На запад и юг се възправяха голи и ле-систи висоти. Из тяхната гънка се появи "неприятеля", преди още да се настаним зад камънаците. Те бяха деветима суварии арнаути, които навързаха конете си зад къщата и влязоха там, дето се бяхме разполагали преди две минути. В очакване да бъдем нападнати, ние пълзим — един насам, друг нататък — по съседните позиции и споделяме впечатления, недоумения и предположения. Ето при мене Васил Попов, старозагорчанин, 24-25 годишен момък, бивш учител из македонските села, който ще се отдели в Малешевско с част от момчетата като районен войвода и агитатор. Аз поглеждам часовника си.

— Колко е? — пита той.

— 2 и 40.

— Мм — рано. Ако се заловим, ще имат време да повикат аскер.

Но друго мисля аз:

— Васка!

— Що?

— Ако ме убият, виж какво ще те помоля — ако ме убият... аз не искам часовника ми да падне в турски ръце! Още повече, че не е мой, а ми е даден да си служа временно... Знаеш ли, тоя часовник бил купен през 1880 година за 84 лева!

— Брей! Чакай да го видя!

— Чужд е, а пък не се досетих да го повърна. Така че, като ме убият, ето на, ще го намериш тук, отвътре в антерията. Когато идеш в България, ще го върнеш...

— Ами кому?

— Аз казвам адреса.

— Ще забравя! — отвръща Васил с най-голяма сериозност.

— Дай тефтерчето.

Бедния Васил! Той не знаеше в тоя комичен момент, че нявга аз ще се смея горчиво, защото ще се смея сам. Подир една година ние пак се лутахме из Македония — аз отсам, а той отвъд Вардара. Една пролетна нощ, пак така с другари, Васил бива изненадан от турци в битолското село Баница. Неприятелския залп го посреща на излазяне от къщната врата и той пада пронизан от няколко куршума...

Подир малко се подаде хазяина, като пъдеше пред себе си невидими кокошки. По тоя предпазлив начин той приближи и ни каза, че сувариите се разположили да ядат. Една раница, Григоровата, и една кама, не помня чия, бяха забравени в къщи. Бабата ги прибрала пред очите на арнаутите. Озъртайки се в още неиздимения тютюнев дим, те се задоволили само да кон-статират:

— Бабо-о, не арни люге шетат по вас... Пали, пали огина, дай яйца...

С почти равни сили, както бяхме, "врага" не посмя да ни нападне и се престори, че нищо не вижда. И ние тръгнахме надоле край реката, като оставихме по брега за наблюдение само Никола Савов от Белоградчишко, бивш фелдфебел, в дълго кепе и кожена шапка, приличен на овчарин. Далеко из полето кръстосваха пешаци, а на двесте крачки отнас премина и един конен турчин. Но никой не можа да ни забележи. Савов маневрираше горе и командуваше движението:

— По-тихо, нещо ми се вижда из драката. Бърже напред, няма нищо... Хе татък вървят хора... Чакайте да видим накъде...

Уви, подир един месец Савов загина со шестима другари почти на същото място. Заобиколен от многоброен аскер, той не бе честит да изведе дружината си, както нас сега.

Към 5 часа, вече по здрач, ние достигнахме друга гърленска махла върху голо бърдо — пак една къща, плевник и стърга за овце. Там намерихме царевичено брашно, попарихме го в солена вода, нагълтахме се бърже-бърже и тръгнахме към друго село.

Редицата ни се виеше из нощните мъгли по ридищата като някоя въсеница. Подир 2-3 часа изнемогата бе обща. Ние поехме една висота, която ми се видя безкрайна. Без каква да е болка, аз почувствувах лявата си нога изтръпнала и мъчно подвижна. Опипвам горната бедрена част: подуто и твърдо.

— Сега я оцапах! Васка!...

— Фу, изтрепахме се днес — мърмори приятеля ми и поема дъх дълбоко; — ти умори ли се?

— Остави умората, ами друго, по-лошо! — съобщавам аз с отчаяние.

— Хъ. Що?

— Схвана ми се ногата. Отекла.

Васил пипа в тъмното:

— Брей, брей, що е това! Твърдо като камък. Боли ли?

— Не. Чудно. Не боли.

— Хай дявол да го вземе, как се случи!

— Ето, не мога да пристъпя. Няма друго спасение, ще се застрелям. Защо да преча на другите, па и сам да се мъча!

Дружината се трупа около мене. Съжалението е общо. Всеки иска да бъде лекар. Консулта решава един масаж. А между туй аз съм разпасал вече километрически пояс. Двама запретат ръкави и чакат. Аз правя страдалчески гримаси, готов да завайкам.

— Къде бе, къде е?

Пипам — спаднало. Господи, възможно ли е! Тук затекло, там затекло, най-после го намирам в джеба на панталона си. Магесниците, които някога се забавляваха с високославния ламаншки рицар, днес бяха насочили злобата си върху мене. Те превърнаха отока в една "изгубена" кърпа за брисане лице, чифт вълнени ръкавици и още някои дреболии. През деня, като се прибирахме набърже, аз съм натурял всичко кой знае как в тоя джеб, който никога не ми служеше, защото бе всякога покрит от пояса. Края беше един гръмовит смях, като забравихме всяка предпазливост.

След полунощ ние стигнахме гонения пункт и се нахвърляхме почти един върху други в една тясна стаичка. Калканджията, славен хъш, одринчанец, ме дръпна за кепето:

— Легни до мене, ще ти кажа нещо.

И той почна да ми разказва един от многобройните си "масали" за Павле-кап'тан, оригинален наш другар, като същевременно работеше нещо с ръце. Подир малко той подава в тъмнината:

— Дръж. Виждам, че не те хранят трици.

— Но... какво е това!

— Яж бе. Като не виждаш с очите, гледай с устата. Икрам ти правя, обелено го давам.

— Яйце! Отде го взе, Калканджи!

— От последната станция. Двенки: едното тебе, едното мене. Бяха в полога на кокошките. Свар их ги с попарника.

— Ами че как? Нито се бавихме, нито те видях до огъня.

— Язък, такъво мнение ли имаш за мурафета на Калканджията ?

— Коцкар!...

Ние спим, протегнали измокрени нозе към огнището. Насъне аз чувствувам "силна болка в нещастната си лява нога. Но тоя път безпокойството е доле. Огъня не само изсуши, но и спържи цървула ми. Аз се понадигам в просъница и протягам ръка. Тук, там — най-сетне намирам кукичките, развивам вървите и захвърлям изутия цървул. Почти успокоен, аз заспивам отново. Но сутринта, като се изправих, ногата ми бе обута. Щом я видях, тя пак ме заболя.. А Георги Данчев, варненец, бивш юнкер, търсеше цървула си по всички ъгли:

— Гледай, гледай. Кога съм го изул!

Ние бяхме разменили нозете си, но не разменихме и съдбите си. Защото подир няколко дни аз бях пленен от "върховисти" и после освободен. А подир месец, също тъй заловен, Георги бе съсечен. Разменихме нозете си — да бяхме разменили нещо повече! Впоследствие другари бяха почнали да се удивляват на моя "зар". Най-голямата опасност се превръщаше край мене в щастливо приключение...

 

* * *

 

Като свършвам хрониката на тоя ден, аз тряба да представя на читателите си един другар, когото поменах негде по-горе. Тряба да направя това, защото съм го обещал. Другаря беше чул от по-интелигентни другари, че аз съм пишел "книги" И той питаше:

— А, яхо, ке пишуваш ли и менека у некоя история?

Прочее, имам чест: капитан Павле или Павле-кап' тан! Роден е негде в Ениджевардарско и наглед няма повече от 37-38 години. Глава конска, с червена хахамска брада, но почти без мустаци. Телосложение на козел през гладна зима и ръст по-долу или по-горе от среден, според опасна или безопасна минута. Павле е започнал своята кариера като лют харамия, достига главатарско звание и получава титула "каптан". Явява се обаче революционната организация, главите на харамиите почват да падат и някои от тях побързват да станат "народни". Така Павле-кап'тан минава под заповедите на "даскалите", проклинайки ги в душата си, че му са отнели "хлеба".

Той влазя като редник в ениджевардарската чета и тръгва из околията — всякога ропотен, че няма поне да коли, да коли...

От това време е останал да се разказва един-единствен подвиг на капитанина. Четата огива по работа в някое село. Стопанина на къщата, в която били настанени четниците, се оплаква, че баща му, стар свещеник, лежи в полусъзнание вече месеци наред:

— Дано умре по-скоро; измъчихме се!

Павле-кап'тан излазя тихичко навън и се показва на вратата, дето болния лежал сам, повален от апоплексия. Застава Павле на Прага и улавя дългата си калъчка смъкната от някой убит турски заптия:

— Брр! — пръхти той с уста, както пръхтеше всякога, за да внуши страх, и потегля калъчката една педя навън.

Попа трепва изненадан и гледа умолително.

— Бррр! — пръхти Архангел-Гавраил още веднъж и измъква калъчката дополовина.

Попа прави уплашено движение, сякаш би желал да бяга.

— Брррр! — гърми душегубеца трети път и изважда калъчката цяла.

Попа, неподвижен толкова време, подскача от мястото си, но душата му изпреваря да отлети. И нашия херой се връща при сина:

— Оди, яхо, оди гледай, па дай муждето!...

— Така скитва Павле-кап'тан една-две години, додето се наслушва от ходили другари за чудесата в свободно "Бугарско". Той почва да куцука от "ревматизъм", вечния четнишки предлог, и получава "безсрочен отпуск" или уволнение "по временна негодност". Но няколко гладни интернирвания по четирите краища на България изцеряват ревматизма — и ето капитанина назад, в неособно капитански каяфет. Той е облечен с демикотонена антерия и арнаутски чешири, с пристегнат виненоцветен пояс. Черна "китена" шапка с високо дъно, прилична на фес, едва се крепи на грамадната му глава На шапката лъщи жълто металическо лъвче, откраднато от някой "върховист" по софийските ханища, защото нашите чети нямаха никакви патриотически знаци. Два реда патрони, кръстосани на гърдите, и трети ред върху пояса грееха от чистота като три златни змии. Но горната дреха — ох, тя една компрометираше всички изредени хубости! Кепетата бяха твърде малко и Павле, в очакване да бъде снабден по-късно, носеше дълго черно палто или по-право, остатъците на нявгашно палто. Тия остатъци се състоеха от два ръкава, съединени с един продупчен гръб, плюс няколко парцала, виснали отпред...

Спрем ли в някое село и отпочинем ли добре, Павле-кап'тан седне насред стаята по турски, сложи дълга мартина в полата си, опре дясна ръка върху коляно — с лакът навън, по бабаитски — и заситни тънко-тънко на някакъв хороводен манер:

 

— Не си ли я жалиш

старата макя,

Павлета хо,

кап'танино!

 

И сетне отвръща с дебел глас, като че подражава мечешки рев:

 

— Моята е макя,

гора зелена,

момчиня хо,

юнаци мо!

 

И добавя: — малешовски-и, — защото голяма част от присъствуващите ще останат в Малешевско.

Сетне за булката:

 

— Моята е булка

енкана пушка!

 

И удря приклада на пушката си.

Сетне за сестрата:

 

Моята е сестра

остра калъчка!

 

На тая дума песента се прекъсва с дълбока въздишка. Певеца се обръща към най-близкия слушател:

— Калъчка... я без калъчка и без рувел, я съм чуляк без ръце, ях о!

Калъчка никой не носеше и Павле нямаше кому да завижда, но неколцина тровеха душата му с револверите си. Той отпущаше глава и дълго мълчеше,унесен в някакъв харамийски сън, за да направи ненадейно движение, като че вади калъчка да умори десет попа:

— Брр!... бррр!... брррр!...

А нощем, когато се движехме в по-широка пътека, Павел излазяше отстрана с кривната шапка и маршируваше, оглеждайки редицата. Някой се спъне и политне или падне, и той дотърчи.

— Оди право, яхо, оди право!

Така при тоя, при оня, додето някой по-нервозен разбие капитанските илюзии с един ритник в коленете..,

Групата отиде в Малешевско и се раздели на три части. Едни останаха там с Васила Попов начело, други се върнаха в Кочанско с Никола Савов, а трети отминаха по-навътре, в Поройско, с Михаила Чаков, ениджевардарчанин, бивши учител. С последните отиде и Павле-кап'тан като земляк на Чакова. Но през една нощ той избягва от четата и отива по разбойничество към родните си места. Там организацията сложи немилостива ръка върху него — мир на праха му!...

 

* * *

 

А сега, за симетрия, ще разкажа и края на тая си първа или "пробна" разходка из Македония — връщането. Освободен от върховистки плен, аз се упътих към България и наближавах границата. Ето ме в една махла на село Ильово — пак уединена къща на гол рът. За да не ме виждат децата, хазяите ги бяха махнали негде. Хазяина ореше наблизо, а хазяйката отиде на гробищата, понеже деня бе великопостна задушница. Аз лежа край огнището и чета "Фауста". Изведнъж, недалеко пред къщната врата, някой се развика на български език с турски акцент:

— Йован, Йован, нема те бре! Йованице...

Аз се надигнах и погледнах през полуотвора вратата. Идеше селския пъдар — турчин, — понеже Русия и Австрия не бяха ни облагодетелствували ощ с тъй наречените "пъдарски реформи". Окачил мартинана рамо и натъкнал касапски нож на пояс, той беше само няколко стъпки пред къщата. Аз мигновено намерих единственото скривалище — зад вратата, дето се притаих с револвер в ръка.

— Ани те, бре чорбаджи — чорбаджийке!..

Той бутна вратата, пристъпи с единия си крак вътре, без да ме вижда, понеже ни делеше тънката дъска, и промърмори:

— Йок кимсе бе.

Цял-целеничек внимание, обзет от една-единствена мисъл — да го застрелям, щом излезе пред мене, аз се задъхвах, подпрял въоръжена и полуподигната дясна ръка с лявата. Но в това време лавна кучето откъм нивата, дето ореше хазяина, и поляка отстъпи

— Жити бога, Йоване, дека си, оти се гушкаш!

— Ела, ела сам — викаше хазяина — ела. Ху, ху, гужук! — крещеше той и на кучето да престане.

И турчина отиде нататък, разправяйки високо "гайлето" си. Подир малко хазяина се кръстеше на прага:

— Сла' а тебе, боже, сла'а тебе! С'та събота помогна. Пратих го да тражи леб другаде. Нема печен, му велим...

Вечерта дойде постоянния организационен куриер Пашоте и поиска да го освободя, понеже имал за другия ден някаква работа. Той доведе свой заместник, да ме води до р.Брегалница. Там, както беше наредено щеше да ме чака други куриер от съседното село, защото имаше време да продължа отвъд реката още същата нощ.

Ние вървяхме из един широк път през дъбова или брестова гора, де по-рядка, де по-гъста. Топъл беломорски вятър повяваше от юг, луната едва личеше като сребърно петно в куршуменото небе. Леко и приятно се пътуваше из прозирния мрак. Но водача бе мълчелив и плахо разсеян. Говоря му едно, той отвръща друго, бог знае какво, и повтаря, че турците ставали от ден на ден по-хитри и че местата, из които вървим, били много опасни. И затова човека се спираше при най-малкия шум и се озърташе на всички страни. По едно време наляво през дървесата светнаха два-три огъня, малки, но ярки, като че някой смучеше цигар насреща ни. Водача се тръшна на земята:

— Лягай, лягай! Пусия...

Аз се вглеждам и му обяснявам, че това са може би овчарски огньове, негде много-много далече. Но кой слуша — легна човека, слухти и не става. С добро и зло ние тръгнахме отново, но ето го че спира след 20-30 крачки:

— Чакай малко.

Той кривна в храсталака уж по някаква работа и изшумоля далеко навътре. Веднага разбрах всичко, седнах на земята и запалих цигар, с глава замаяна като подир някой тежък, много тежък удар.

Аз не можех да вървя напред, защото не знаех пътя, и ударих надире. Късно след полунощ бях пак в Ильово, само че не погодих махлата и излязох в друга, състояща от 5-6 къщи. Като се разправих с кучетата, срещу които ми помогна колът, измъкнат от един плет — и с хората, на които трябаше да покажа оръжието си — аз намерих куриера Пашоте. През деня, потърсен два-три пъти, избягалия водач не се намери. Също и куриера, които трябаше да ме чака през нощта на Брегалница, не бил излязъл. Той заяви това на човека, изпратен да му каже, че тряба да излезе и следната нощ. Отказвал се бил човека от старата организация и щял да служи на новата, т. е на върховистите. На друго място читателя ще види как деморализиран беше по това време Кочанския район, като театър на "върховистко" —"централистка" между особица.

Изпратен бе втори човек да каже на отказалия се от "старата" организация, че той непременно тряба да излезе при реката, ако не иска зло. И аз бях отново готов да пътувам.

Тоя ден ми разказаха за някакъв старец, да го речем "нелегален". Той бил забелязан от пъдарина да стреля по заек с кремичарка и подгонен като нарушител на закона за носене оръжие, се укрива. Каймакамина, уведомен за случката, поисква "престъпника" от селото и селяните решаватдагокриятобщо. Те съобразили, че ако стареца падне в турски ръце, не е чудно да станат някои опропастителни разкрития: той бил виждал чети да идват в селото и знаел хора да притежават оръжие. Укриван вече три месеца, стареца бе омръзнал на всички. На момента той се намираше в махлата, дето бях, и селяните питаха, не е ли по-добре да се избавят, като го убият. Аз поисках да го видя и те го доведоха.

В стаята влезе един грамаден, но пустал човек, с рунтава шапка, голяма като крина, и в черна гуня, която свободно би покрила троица. Той се тръсна при огнището без "добър вечер" и ме гледа един момент с тъпо отворени очи, без какво да е изражение на обрасло лице, после раздвижи ненадейно глава:

— Ка'си?

— Харно. Ами ти ка'си?

— Мм... дай един тютюн.

И той извади чибучката си.

— Можеш ли да работиш още, дядо?

— Оти? Можем.

— Искаш ли да те заведа у Бугарско?

— Имам сестра у Раково.

— Жени се тя и отиде у Раково — допълня Пашоте; — има двайсе годин.

Това село е току под границата в България и моя път бе край него:

— Искаш ли, дядо, искаш ли да те водя?

— Па знам ли я!

И като се мръкна добре, аз тръгнах с Пашоте и стареца.

На Брегалница ние не намерихме викания куриер. Той бе изпратил да ни чака там едно 17-18-годишно момче, чуждо или негово, не помня. То бе дошло само да каже, че на куриера уж било станало много лошо, така изведнъж.

Тогава, нели знаеш пътя, ще дойдеш ти.

— Он не ми рече.

— Хайде напред!

— Не одам...

— Пашоте, удари му две тояги да се развърви.

Но съгласието на момчето изпревари тоягите. С нас дойде и Пашоте, да научи пътя до отвъдния пункт. Когато прегазихме Брегалница, която ни ловеше до кръста, малкия водач определи възнаграждение за услугата си:

— Като пойдеш у Бугарско, да ми пратиш един убав ливер.

— Иска ли приказка? Два!...

Така ние стигнахме най-после между селата Ветрен и Саза, в Осоговската планина, като ни оставаха само 3-4 часа до границата, която върви по хребета. Ако бях изкривил към Ветрен, досега щях да бъда в България; но казаното село беше върховистки пункт и никой от нашите не смееше да приближи там. Саза, допреди три седмици здрава организационна врата, също бе разстроен. И аз избрах средата, дето служеше оня юнак Миле, когото мнозина помнят като незаменим граничен куриер. Но и той ме накара да го чакам два дни, защбто ме беше взел за някой върховист. Тия два дни прекарах с дядото в една къща високо сред гора, под която шумяха многоводни пороища.

От нямане какво да правя, аз се изтягам по припеците в храсталака или дялам бастони. Огърнат и закачулен в гунята си, моя другар не ме оставя наникъде. Ето, токущо съм се замахнал, той иде и сяда насреща ми.

— Де си! Дай един тютюн.

В това време аз забучвам в земята една скършена пръчка, която наподобява. П.

— Шо е ова?

— Триумфална арка, дядо. Такъва българите правят сега на границата, да ни посрещнат, мене и тебе... Знаеш ли какво се вика триумфална арка?

— Е па не гледам ли: бесило! Видел съм я у Кочани един ка'го бесиха: източи му се врато, като на мисирек... Отсгору ке е въжето, отсдолу шенико. На шенико ке стъпиш...

— Ти да стъпиш, че си вече стар.

— Ти, ти... — люлее се дядото цял; — оти си кренал да разонодуваш инсано.

— Виж как било!

— Дай един тютюн...

Надвечер заваля дъжд и ние се прибрахме в къщи очаквайки да се яви Миле, за да тръгнем към границата. Аз съм се припекъл на огнището и пуша цигар след цигара. Превил коляно, моя старец седи отстрани с гунята и рунтавия калпак, той наподобява грамадно овчарско куче, изправено на предните си нозе. Заел другия ъгъл на огнището, хазяина разказва мързеливо историята на някаква своя "давия", водена от дълги години с един царевоселски турчин. Хазяйката се щуря из къщи и разтраква сахани и паници. Децата, както винаги, са отстранени нанякъде.

— Ху, ху — завика някой отвън, като се бранеше от едва подрасналото куче.

Ние помислихме, че е куриера. Преди някой да стане, вратата се отвори и пред нас застана средна пора човек, в елек и потури на градски турчин, с фес, около който бе завито тънко шарено чемберче. Като ме видя край огнището, в облекло нетукашно и с оръжие на кръста, новодошлия остана като вкопан на мястото си. Той бе един наемен колар, който превозваше плочи или камъни между някоя близка кариера и Царево село. Къщата на моя хазяин му служела за конак всякога, когато закъснявал из пътя. Той беше оставил колата неразпрегната и се досети за нея чак когато го поуспокоихме. Като останахме сами, хазяи на разсъди:

— Треба да се уплаши чо'еко. Арен е, ама като не от нашите... Треба да го уплашиш и кърстиш, да не кажува, оти е видел нещо...

— Да го заколим! — гласува дядото.

Когато госта се върна, аз му посочих място край огнището, преметнах нозе, скръстени по турски, пуснах върху му облак тютюнев дим, свих лице, като че съм раздъвкал цяла арнаутска чушка, раздрънках няколко патрона в шепата си и разредих дума по дума

— Ами ти, байо, като ме гледаш тук, ето на, у тоя каяфет, со силях и прочее, какво мислиш, а? Какъв човек съм аз?

— Ъ-м... арен чо'ек...

— Ами ти виждал ли си други път хора като мене и знаеш ли по каква работа ходим? След четвърт час аз извадих "Фауста" от чантата си и го це лунах набожно, после кръстосах оръжие и почнах клетвата. "Кръщелника", гологлав, подигна десница и повтаряше с разтреперан глас:

— Заклевам се — загле'ам се... в името на — ф'им'ту-на... светата ми вяра, — с-с-с... све-та-та ми вя-ра! — с'та'та'м'вяра... И пр.

Накрай новозаклетия целува "евангелието" и оръжието, после всички присъствуващи целуват само евангелието и като се ръкуват с новия "брат", целуват го по устата и му казват "честито".

Едва свършихме церемонията и куриера Миле дойде. На прощаване моя кръщелник се разприказва:

— Брей, ти наистина си бил арен чо'ек. Кърстим се я и си мислим: он ке ме коли. Сега знам, оти не си бил лош... Хади, добра ти пътя.

Ние тръгнахме към границата през чуки и долища. Дъжда бе престанал и черните тежки облаци тичаха към север, да отнесат братски дял и за свободните български поля. Полумесеца се показваше от време на време и тогава сякаш не облаците се движеха, а той — стремглаво в обратна посока. Обаче нашата сметка бе да прехвръкнем границата, преди небесния съгледател да слезе зад царевоселския конак.

Куриера напред, аз подир него, на 4-5 крачки, и най-сетне дядото, комуто беше заповядано да пази същото разстояние. Спре ли куриера, ще спра аз, ще спре и дядото; легне ли куриера, ще легна аз, ще легне и дядото; — ще спра и ляга всеки на мястото си, без да наближава другия. Това бе — ако налетим на засада, да не образуваме прицелна маса за неприятеля. Но спирахме ли негде — и дядото хоп на раменете ми:"Шо има!" А безпокойни сенки шетаха из тъмнините твърде начесто. Еднъж, като залегнах, дядото полетя върху мене и почти се преметна през главата ми. Увещания, вразумения, молби, заплахи — нищо не по-магаше. На едно място трябаше да минем край някакви колиби. Шепотом разправихме на стареца, че сега е необходима най-голяма тишина. И може би тъкмо защото го предупредихме, той удари на вратоломни фокуси... Не направихме нито десетина стъпки, нещо изпърпелка зад мене; когато се обърнах, дядото беше накуп. Едва го видях така — и той е вече на нозе,-какво-ето го подскача нагоре и се сгромоляса с остро изпъшкване... Ние се завтекохме при него:

— Що вършиш, човече?

— Сърце ме боли.

— Като те боли?

— Така ке мине.

И ние изменихме реда: куриера пръв, стареца в средата и аз на края, като съкратихме дистанцията и полетяхме напред, защото кучетата от колибите вече лаяха раздразнено. Фокусника се забрави и опита да подскочи още веднъж. Но аз го дръпнах за клашника и той не успя.

След полунощ ние бяхме вече на границата, собствено — при турските постове, защото до тернтариалната граница, или водораздела, имаше още час място. Сега трябаше да издебнем двата турски поа трула, които обхождаха участъка си един срещу други.Ние щяхме да прехвърлим линията, когато единия от тях мине и се отдалечи. Аз прилегнах зад дънера на някакво дърво, около което имаше изобилен храст от издънки. Стареца бе настанен зад един трънак, да е сетина стъпки далеч от мене. Изчезнали в сенките на храстите, ние трябаше да чакаме връщането на Миле който отиде по "рекогносцировка". Подпрял чело на ръка, аз бях почти задрямал, когато трънака изсъска:

— Аскеро!

— Мълчи!

Додето забележа трите войнишки сенки в бели навои и с пушки на рамо, дядото се изтъркули край мене:

— Аскеро...

С дяволската ловкост на безумния гняв аз се озовах върху гърба на другаря си. Сякаш да излея всичката злъчка, набрана из пътя, аз го тъпчех и душех с колене и ръце. Той пъшкаше под мене и се кикотеше глухо. А на петдесет крачки от нас турския патрул отминаваше спокойно. Може би и в самозабравата си ние бяхме инстинктивно тихи. Когато под няколко минути куриера се завърна, аз още натисках в земята побелялата глава на стареца. Колко бях огрубял вече и как ми е отвратителен сега тоя спомен!

Ние минахме опасната линия почти лазешкомпрехвърлихме върха и излязохме на широка пътека. Аз освободих Миле да се върне и тръгнах надоле, сподирен от дядото. България — ето ни вече на българска земя и ако бях по-малко уморен, сигурно щях да чувствувам нещо..

В една нива край пътя ние видяхме куп слама и се заровихме там да починем до утрото. Беше доста напреднал дневен час, когато стареца ме разбуди. Той мъкнеше полека чантата ми, на която бях сложил глава:

— Спи, спи. Я рекох за леба.

— Ти нямаш ли?

— Изядох го. Колко беше!

Аз извадих хляба си, извадих едно парче сирене, извадих пакетче ментова захар, извадих всичко, каквото имах за ядене, и го дадох на другаря си. Дадох му го с наивно озлобление и седнах да гледам как той протяга врат и пули очи, преглъщайки големите сухи залъци.

Ние тръгнахме напред и тряба да сме минали през дивно живописни места. Но аз нищо не гледах — и ако гледах, не виждах; — в нервите ми бяха заседнали много неприятни усещания. Подир час надясно в един дол се показаха купчина къщи. Според указанията, които имахме, това беше Раково.

— Е, дядо, ето твоя път. На ти два бешлика, па со здраве!

Дядото се огледа наоколо, гледа една минута към селото, сетне погледна и мене в очите. Аз почувствувах, че неговата душа заплака с кървави сълзи. Душата му питаше може би — защо той се е родил, защо живее и върху кое бунище отива да умре? Когато му подавах парите, той поиска да ми целуне ръката, но аз я отдръпнах и едва можах да промълвя:

— Дядо, прощавай...

И като се наведох, моите сълзи капнаха на неговата старческа ръка.

Дълго време аз гледах нещастния човек да мотае нозе надолу по стръмнината и после кривнах да се предам на близката стража, за да намеря по-равен път към Кюстендил.

 


напред горе назад Обратно към: [Хайдушки копнения][Пейо Яворов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух