напред назад Обратно към: [Борислав][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Действие второ


Тераса на Гавраиловата лятна къща на Света гора. Столове. На стената иконостас с образа на св. Ивана Рилски. В дъното се вижда Търново, цяло, с Трапезица и Царевец. Зад тях долината на Янтра и лесисти планински върхове, увенчани с крепости. Чува се глухо свирня за хоро. Влизат отляво кир Тодор в полумонашеско облекло и с броеница в ръката и Хиацинт. Свирнята утихва.

 

 

Явление 1

 

 

Кир Тодор и Хиацинт

 

Хиацинт (като иде с кир Тодора насам). Така е, деспоте, нетрайно е земното величие, суета сует. Но нека бог те награди за твоето благочестие и християнско смирение.

Кир Тодор. Иде старост, отче, трбва да мислим за душите си. Моето земно царство отиде по бижието повеление, сега мисля за небесното царство . Ох, то е само вечното и истинското. Душата ми копнее за тиха монашеска килия във вашата светла обител, далеч от световните суети и шумове.

Хиацинт. Твоето желание е похвално и свято, и велика е честта за манастира ни. И Асен с радост чу това.

Кир Тодор (кръсти се). Бог да награди със земни и небесни благини великия наш цар Иван Асеня за неговото благо сърце. Обсипа ни с милости. Неизчерпаема е нговата доброта към мене и дъщеря ми. Всяка вечер горещи молитви възнасям към небето за неговия живот и здраве.

Хиацинт. Същото правим и ние, и цял народ с нас. Прощавай, деспоте. Аз си отивам и довиждане.

Кир Тодор (сваля шапка). Благослови, отче, и поменувай ме в милитвите си. (Целува му ръка.)

Хиацинт (като го благославя). Благословение господне. (Излиза отдясно.)

Кир Тодор (гледа подире му, усмихвайки се презрително и злъчно). Глупаци, ще ви кажа аз вам кой е този кающий се грешник !... Ще помните вие кога кир Тодор Комнен, епирски император, е бил пленник във вашето Търново! (Отвън се чува някаква песен. Той се ослушва намръщен, песента се отдалечава и замира.) Пак песен за Клокотнишката битка, пак славят тоя проклет ден, в който изгубих свобода, империя, престол... Хубаво. Войната между мене и Асеня не се свърши с тоя бой. Тя се поднови от моя страна още по-люта по-немилостива, но подземна. (Мисли.) Каква съдба! Преди половина век имаше в Търново един друг Асен и един друг пленник грък, Исак Комнен. Този Комнен няма да засрами рода си. Той ще тъпче главата пак на този Асен. (Извръща се сепнато.) Някой болярин? (Изважда една молитвена книга и чете пред иконостаса смирено.) „И прости греха наши волния и неволния“. (Влиза Зоя.)

 

 

 

 

Явление 2

 

 

Кир Тодор и Зоя

 

Кир Тодор (извръща се). Зоице, ти ме стресна. Дойде ли Гавраил?

Зоя. Иде. Идат и Ирина и Тамара да погледат сбора. И Асен иде на разходка. И по обичая си ще се отбие у нас.

Кир Тодор (мръщи се). Пак ще трябват ниски поклони и раболепни усмивки, пак ще слушам да ме титулуват „деспоте“.

Зоя. Чий радостната вест: Фуркас е наш.

Кир Тодор. Чудесно!

Зоя. Но тогова купихме доста скъпо.

Кир Тодор. С много злато?

Зоя. Със злато и с титлата севастократор: обещахме му дъщеря си. Той е влюбен в нея, тя го бе омагьосала.

Кир Тодор (учуден). Давате я на този езичник?

Зоя. Търновският трон заслужава тая жертва и повече, драги приятелю. Давай много, за да вземеш всичко. Моята философия е тая. Царете и болярите на този народ жени са ги водили и жени ще ги водят. Тия варвари само женската целувка може да ги усмири или озвери!

Кир Тодор. Как добре ще стои короната на царица връз твоята глава, прелестна, Диано!

Зоя. Да, короната на царица! Само тая мечта поддържа духа ми. Видиш ли там Царвец с ония бели палати? Искам от там да гледам под краката си тоя омразен народ, макар че да достигна до там, би трябвало да прегазя река с кръв; нищо — тя ще бъде българска кръв. (Чуват се отвън викове. Зоя и Кир Тодор отиват до бухарията и гледат наляво.)

Кир Тодор. Асен се изкачи на ливадата. Отива в „Св. Троица“. Хорото спря. Народът със свалени шапки радостно го поздравява, ликува. (Сочи си свирепо юмрука наляво.) Скоро ще плаче! (Идат насам.)

Зоя. Кои бяха тия трима непознати велможи в свитата на Асеня?

Кир Тодор. Управителите на Одрин, Драч и Белград… (Гневно.) Одрин, Драч, Блеград! Империята му! А аз? А моята? (Тупа се в гърдите.) Тука, тука е: омразата ми — ето империята ми сега. (Гледа пак навън.) О, страшно ще си отмъстя, Асене, и за Клокотница, и за отровата на унижението, що пих тука, и за милостта ти. И аз я използувах, за да те погубя. Когато един тигър види клетката си полуотворена, той изскача и бяга в горите. Аз, преди да избягам, ще разкъсам звероукротителя си. (Приказвайки ниско със Зоя, излизат полека отдясно.)

 

 

 

 

Явление 3

 

 

Ирина и горните

 

Ирина (влиза отляво, отива при бухарията, гледа към града и пее).

 

Събирайте се, моми млади,

вийте венци, росни китки:

юнак иде, юнак славен,

Борислав от бой се връща.

Под коня му земя трещи,

сабята му — светкавица.

 

Кир Тодор и Зоя поглеждат отдясно сърдито.

 

Зоя. Ирино! (Ирина се извръща смутено.)

Кир Тодор. Ирино! Ти пееш Бориславовата песен? Как не те е срам? Това е недстойно за една гъркиня, а още повече — за дъщеря ми. Борислав е наш враг и трябва да го мразиш, както и аз го мразя.

Ирина. Той бе нащ враг на бойното поле.

Зоя. Ирино, ти забравяш коя си.

Кир Тодор. Ти вече престана да мразиш, от когато си в двореца. Въздухът на Царевец повлия разслабително върху духа ти. Би казал човек, че в жилите ти не тече гръцка кръв; ти изглеждаш напълно щастлива, че си опашка на Анна…

Ирина (живо). Но тя отива!

Кир Тодор. Тя отива да бъде неаполитанска кралица, тая незаконна дъщеря на Асеня, родена от една бедна руска болярка, а ти, потомка на императори, лудуваш за тогова, блазни те честта да вземеш един главорез дивак.

Ирина. Един велик воевода! (Излиза.)

Кир Тодор (по нея сърдито). Ти ще бъдеш жена на цар или — калугерица. Само слугиня не можеш да останеш в търновския палат. (Към Зоя.) Иде ми да се питам, моя дъщеря ли е тя? (Влиза Гавраил.)

 

 

 

 

Явление 4

 

 

Горните и Гавраил

 

Гавраил (на кир Тодора). Ти си ме викал?

Кир Тодор. Имаме писмо от Ватаци.

Гавраил. Казвай, що пише?

Кир Тодор. Отговаря на моето. Императорът приема условията ни. Обещава се да изпрати веднага по твое поискване една петнайсетхилядна войска, щом Асен бъде… отстранен. В замяна на това иска не само Одрин, Анхиало, Месемврия, които му предложихме, а и родопските крепости.

Гавраил (въси се). Сиреч деспот Славовото княжество? Много иска.

Кир Тодор. Давай, давай,не се търгувай.

Зоя. Давай, Гавраиле!

Гавраил (гневно). Давай, давай! Вам, гърци, лесно това! Но аз съм българин!... (Мисли.) Няма какво, ще отстъпя и родопските крепости.

Кир Тодор. Българската корона струва повече от няколко глупави къса земя.

Гавраил (мръщи се). Но народът?...

Кир Тодор. Народът що е? Сган безсмислена. Видиш ли го? Той играе там на поляната, а утре ще оре. И при Иван Асеня, и при Гавраила все ще оре и ще вика: „Да живей царят!“. Това стадо, който му стане овчар, по него блее, той го стриже.

Гавраил. Решено. Напиши писмото на Ватаци. (Гневно.) С помощта на измяната на чужденците Асен грабна престола на брат ми — пак чрез тях ще му го отнемат. Той мисли, че съм се променил. Че съм забравил, че ме е купил!...

Зоя (злъчно). Велик логотет! Слуга, облечен в свила! Короната, короната, Асене!

Кир Тодор. Какви новини от Борислава?

Гавраил (мрачно). Все е в кулата си.

Кир Тодор. Все там?

Гавраил. Известих му по околен път, че е утре е денят, в който изпращат Тамара за Цариград.

Кир Тодор. Е, той?

Гавраил. Казал: „Добър й час!“. Готвел се да иде на лов и отишъл.

Кир Тодор. Мухльо! Аз го мислех плътояден орел, а той излезе пуяк. Отишъл на лов? Когато люовницата му откарват? Помирил се тъй лесно? Ех, княже, гърците другояче любят… Вие, българите, има студена кръв като рибите… (Мисли малко.) А аз бях готов да се закъла в престола си, че тоя демон ще причака с дружина Тамара, ще мине през труповете на войниците, които я придружават, ще я грабне и бяга с нея.

Гавраил. Там беше и моята надежда.

Зоя. А аз още я не губя.

Гавраил. Защо?

Зоя. Тамара все пъшкаше. Днес е спокойна, даже дойде на сбора. Влюбените не могат да останат спокойни, когато ги делят. (Ниско.) Аз ще следя. (Тръгва.)

Гавраил (към кир Тодора). Едно ме радва само, че спечелих и Фуркаса.

Кир Тодор. Да, каза ми Зоица.

Гавраил. Асен сляпо му се доверява. Но тия кумански наемници служат само за лична корист. Който им плати повече, нему са верни. Безпокои ме и другият, Контофре. Вчера са се записали на Асенева служба нови рицари и фрнки. С тия латинци лесно ще се разправим. Но тоя Борислав? Той остая при Асеня. Той е един лев, изправен при подножието на трона: тоя лев трябва да се махне оттам.

Зоя (повръща се). Да се махне или премахне. (Излиза.)

Гавраил (мисли). Зоица има право. Една стрела отневиделица, мечът в ръката на един решителен нехранимайко в тъмнината — и отървани сме. Пътят за търновския престол често е бил окървяван. Нека Борислав бъде първата жертва, на трупа, на която ще стъпя, за да се кача на стъпалата му.

Кир Тодор. Убийство не трябва още. То прави шум, подига подозрения. (Мисли.) Борислав, жив, може да ни бъде по-полезен.

Гавраил. Как?

Кир Тодор. Да го спречелим на наша страна.

Гавраил. Това е немислимо.

Кир Тодор. Да се помъчим.

Гавраил. Това е невъзможно! Борислав е предан като вярно псе на Асеня. Макар и сърдит, той ще бъде с него, а не с нас.

Кир Тодор. Няма невъзможно нещо във вашата България за умен човек. Страстта е страшна сила, била тя за жена, за злато или за корона. Който умее да използува тоя лост, може всичко да постигне, може агнето да прервърне в тигър, а ангела на демон. Борислав предан? Фуркас не беше ли предан? Сега е наш. Едно време Калоян имаше един предан воевода — Манастрас, и тоя предан воевода заби меча си в гърдите му. Иванко не беше ли най-предан на стари Асеня? Уби го! Ти не беше ли предан на Иван Асеня? Копаеш му сега гроб… и имаш право на това. Болярин Радомир също измени на брата ти. И Борислав е замесен от същото тесто, от каквото и другите. Ако той стоически понася загубата на Тамара, яростта все ще пламти глухо в гърдите му против Асеня. Да се помъчим да използуваме тая ярост. Но иди лично поговори с пратеника на Ватаци, преди да тръгне. Аз ще поговоря с Ирина. (Тръгват надясно.)

 

Влизат отляво Тамара, Ирина, Зоя и Вела

 

 

 

 

Явление 5

 

 

Тамара, Ирина, Зоя и Вела

 

Зоя (на Тамара). Добре стори, царкиньо, че дойде да се поразвлечеш на Света гора.

Тамара. Ох, и за последен път.

Ирина. Как скърбя, мила Тамаро, че се делим. Сърцето ми се свива при тая мисъл.

Тамара. Благодаря ти, драга Ирино, виждам това. Откак ме сгодиха, и ти изгуби веселостта си. (Обръща се към града.) Ох, скоро ще напусна милото Търново. Как всичко ми е драго и свидно, как се е срасло моето сърце с него! (Извръща се.) Ох, да имаше как да се не деля от местата, свързани с най-скъпи спомени за мене. Чини ми се, че щастието само тука може да бъде пълно, в тоя хубав град.

Зоя. Това я привичка, Тамаро. Нима и Неапол не е хубав? Баща ми е бил там и разказваше: мраморни дворци край лъскавото море, вечна пролет над зелени брегове, позлатени с лимони и портокали, благоуханни градини, красоти… Там е рай. Колко ти завиждам.

Тамара. Зоице, рай е само с любимия човек. Раят не е извън нас, а вътре в нас. Когато сърцето е пълно, когато прелива от блаженството на щастливата любов, тогава и ледовитата пустиня се преобръща в рай за нас.

Вела (от бухарията вика някому). Иди си, не трябва. (Обръща се насам усмихната.) Циганка иска да ви гледа.

Ирина. Нека дойде. (Затича се при бухарията.) Ела, циганко! (На себе си.) Искам да узная бъдещето. И вече сърцето ми трепери.

 

Влиза циганката отляво.

 

 

 

 

Явление 6

 

 

Горните и циганката

 

Циганката. Добър ви ден, хубави господарки.

Ирина. Черна невесто, гледай и право казвай! (Сяда на стола и протяга й дланта си.)

Циганката (гледа съчувствено в лицето й). Ти си много хубава, девойко. Не те познавам коя си, но дано мога да те зарадвам. (Взема дланта й и я гледа внимателно.) Ръката казва много добре за тебе, боляркиньо. Ти ще си вземеш мъж, какъвто ти мяза.

Ирина. Какъв е?

Циганката (гледайки в ръката, провлечено). Той е хубавец, висок, левент...

Ирина. Хубавец, висок, левент. Още?

Циганката (гледа ръката). И юнак е.

Ирина (радостно). Добре.

Циганката (гледа пак ръката). Има очи сини.

Ирина. Виж хубаво, трябва да е черноок. (На себе си бързо.) Тъй, Борислав е черноок.

Циганката (гледа дланта). Тъй, боляркиньо: ченоок бил.

Ирина (радостно на себе си). Отгада, вещицата. (Високо.) Още?

Циганката. Още? Казах ти — хубавец: снага топола, очи соколови, мустаци има тънки, като миши опашки... И ще ви прати бог много дечица: осем момченца и две момиченца. Да ви са живи. Толкова са и моите. (Присъствуващите се смеят. Пак гледа дланта.) Ти мислиш много за него.

Ирина (ухилено). Ще ме обича ли много?

Циганката. Той вече те обича.

Ирина. Сполай ти, циганко. (Хвърля й монети.)

Циганката. Да си жива, хубава боляркиньо. (Събира монетите.)

Ирина. А, забравих. А какъв е той сега, моят бъдещ мъж?

Циганката. Дай пак да видим. (Гледа й на ръката няколко време. Усмихната.) Хубава боляркиньо, ще подариш още нещо.

Ирина. Добре, казвай.

Циганката. Той е голям човек.

Ирина. Велик болярин?

Циганката. По-голям.

Ирина. Велик воевода?

Циганката. Не, по-голям.

Ирина (навъсва се). Севастократор? Деспот? Княз?

Циганката. Още по-голям, най-голям: цар.

Зоя (засмива се). Ироно, честито ти!

Ирина (сърдито хвърля монети на циганката). На, или лъжи по-нататък! (Отива навъсена настрана.)

Циганката (събирайки монетите). Не лъже баба ти, моме, това ти е писано. (Към Тамара.) Синеока моме, дай и тебе да погледам. Да видим твоя болярин рус ли е, черноок ли е...

Тамара (усмихната). Няма нужда, аз си знам...

Ирина (иде ядосана към циганката). Лъжкиньо! Княгиня Тамара ще вземе цар!

Зоя (на циганката). Тя е царска дъщеря.

Циганката (смутено). Ах! (На себе си.) Побърках ги, глупавата аз. Питах, но не разбрах добре. Взех тая за нея. (Високо към Тамара.) Кланям ти се, царкиньо, и прощавай мене, глупава баба. (Към всички високо.) Нека господ здраве да ви дава. (Излиза наляво.)

Вела (на Тамара). Княгиньо, да си ходим вече в палата? (Шушне й нещо, смеят се.)

Зоя (ниско). Тя се смее с глас, тя е повече от спокойна — весела е... Моите подозрения се потвърдяват.

Тамара. Сбогом, Зоице. Ироно, няма ли да дойдеш с нас? (Тръгва с Вела.)

Зоя. Аз ще я доведа. Ние ще поизлезем пак на събора. (Тръгват. Влиза отдясно кир Тодор и маха на Ирина да чака. Ирина се спира, другите излизат.)

 

 

 

 

Явление 7

 

 

Кир Тодор, Ирина, Гавраил, после телохранител

 

Кир Тодор. Ирино, тебе търсех, ела насам. (Ирина се приближава.) Ирино, моето отеческо сърце размисли върху онова, което говорихме одеве. (С мек съчувствен глас.) Ти обичаш Борислава силно?

Ирина. Да.

Кир Тодор. Но той е равнодушен към тебе, дъще, той люби Тамара.

Ирина. Но тя отива, а той остая в палата. Всеки ден ще се виждаме.

Кир Тодор. Добре, аз ти давам съгласието си, аз не искам да пресилям сърцето ти. Любиш Борислава. Ти си рядка хубавица, ти си умна, употреби всичко, да направиш по-скоро да прежали Тамара и да те обикне.

Ирина (живо). Той ще ме обикне!

Кир Тодор. Вярвам, твоята дивна красота е едно всепобедно оръжие въз мъжките сърца. Бориславовото е горещо, буйно, то е жедно сега за утеха. Вземи Борислава. Но аз турям едно условие за това мое съгласие. Но, драга дъще, по-напред да ти открия една тайна, която трябва да пазиш в глъбините на душата си. Заклеваш се?

Ирина. Да, татко.

Кир Тодор (озърта се предпазливо). Ето що е: аз и Гавраил готвим свалянето на Асеня. (Гледа я безпокойно.) Какво казваш?

Ирина. Нищо (Троснато.). Лошо правите.

Кир Тодор. От тая промяна зависи моето избавление от позрния плен.

Ирина (гледа баща си стреснато). Ах! Значи, това расо, тия богомолства, това смирение — всичко това, татко, било...

Кир Тодор (пресича я злъчно). Маска, маска, дъще, за да приспивам подозрението, да заблудя и най-прозорливите. Станах на старини комедиашин! Пуснат съм, но подир мене Драгота е пуснал шпиони.

Ирина (мисли). И кой ще бъде новия цар?

Кир Тодор. Гавраил.

Ирина (презрително). Гавраил? Тоя страхопъзльо?

Кир Тодор. Той далеко не е Асен, но има право на престола и ще ми помогне с военна сила да си взема моя. При това, не съм длъжен да диря на тия българи господар с големите дарби на Асеня. Тоя народ расте по дух и сила и става опасен при достоен цар — парили сме се, та знаем... Но ето условието ми: като спечелиш любовта на Борислава за себе си, спечели му гнева против Асеня за нас, направи го да мине в нашия стан.

Ирина (живо). Това е невъзможно!

Кир Тодор. Не е толкова мъчно. Борислав е ожесточен против Асеня. Но това не стига; трябва да го опълчим против него. За да постигнеш това, не жали нищо, разбираш ли? Омай го, оплени го, завладей сърцето и волята му и го направи наш съюзник. Той е кумирът на войската и ще ни бъде безценна помощ за сбъдването на плана ни.

Ирина. Татко, как да опълча Борислава против Асеня, когато аз не мразя Асеня? Аз не мога това. Омразата не се натрапва, както любовта.

Кир Тодор (гневно). Мрази го, защото ми си дъщеря, защото аз го мразя. Той ме направи на прах!

Ирина. Той велокодушно ти дари живота при Клокотница: той и днес е милостив и много ласкав към нас. Благодари, благодари съдбата, тате, че твоят победител се викал Иван Асен.

Кир Тодор (сърдито). Ти плетеш венцехваления на моя унищожител? Окаяна дъще! Остая само едно: да ме издадеш.

Ирина. От издайствата това би било най-благородното. Но как е жално, че не мога да го направя! Ти ми си баща. Татко, откажи се от това гибелно предприятие.

Кир Тодор. Ирино, ще изпълниш ли това, което ти казвам?

Ирина. Не!

Кир Тодор. Ирино!

Ирина. Никога, никога няма да тласна Борислава против великодушний Асеня. Такова вероломство би опозорило любовта ми.

Кир Тодор (мисли). Обещай ми поне едно нещо: да направиш Борислава да стои настрана.

Ирина. Едничкото, което мога да ти обещая, е да забравя това, което ми обади.

Кир Тодор (на себе си). Ти няма да имаш време да плениш Борислава, драга дъще; ти днес произнесе присъдата му. (Влиза Гавраил.)

Гавраил. Видях се с пратеника. (Съглежда Ирина и й се кланя. Ниско на кир Тодор.) Е, какво?

Кир Тодор (ниско на Гавраил). Зоица има право: Борислав трябва да се премахне.

Ирина (на себе си, гледайки Гавраил). Тоя човек досега ми беше противен, сега ми стана ненавистен.

Телохранител (влиза отляво и вика високо). Царят.

 

Влизат Асен, Драгота, Моймир, Приязд, Контофре, управителите на Одрин, Драч и Белград и телохранители.

 

 

 

 

Явление 8

 

 

Горните, Асен и свитата му

 

Асен (спира се пред иконостаса, сваля шлема и се кръсти). Свети Иване, римски чудотворче, покровитею на нашия род, имай ни под закрилата си. Во имя отца и сина и светаго духа, амин. (Към Гавраила.) Драги княже, отбих се да си почина в твоя летен дом. Оттука зрелището на моя първопрестолен град е чудесно. (Сяда. Към тримата управители.) А вие, воеводи, получихте заповедите ми. Драго ми е, че не границата ни е спокойно. Благодаря ви за вярната служба. Но бодри бъдете все и към народа кротки и мъдри. И правда да сеят вашите ръце. (Управителите се покланят. Към кир Тодора.) Деспоте, не забравяй, довечера ми си гост на пиршеството, че утре изпращаме Тамара за Цариград.

Кир Тодор (кланя се ниско). Благодаря за тая висока чест, всемилостивий господарю.

Асен (към Контофре). Бароне, прати за Борислава в кулата му: други ден може да се върне.

Ирина (ниско). Боже, ще го видя пак!

Драгота. Хубаво, царю. Ние не сме му се още нарадвали. И бог ти го повърна жив и здрав, за да стои близко до тебе и с предания си меч да пази царя от явни и тайни врагове. (Поглежда кир Тодора.)

Кир Тодор (ниско, заканително). Ще си спомня за тебе, зло старче...

Асен (към Драгота). Той трябва да ми е сърдит. Но ако е размислил по-спокойно, видял е, че пак бях велокодушен към него. Но скоро ще му мине. Огорченията в младите сърца не са трайни, те изчезват при първата усмивка на щастието, както мъглите се пръскат от зарите на майското слънце. (Става и гледа Ирина благодушно.) Княгиньо, твоята хубост цъфти в палата ми. Вие бяхте с Тамара две разкошни цветя, що го веселиха. Сега ще остане само едното. Жално е едно такова прелестно цвете да извехне на съблото, без да се откъсне от някого... от някой честит смъртен... (Гледа я усмихнат.) Харесваш ли Борислава? Тъй, коя мома със сърце не би го харесвала? В Търново няма мома по-хубава и юнак по-личен. Деспоте, какво казваш? (Ирина е смутена.)

Кир Тодор. Царю, твоят покорен раб ти благодари за това високо благоволение. Ирина отдавна е станала твоя дъщеря. (Ирина се покланя Асеню и излиза.)

Асен. Зестрата от мене, и царска зестра! Истина, това мисля да стане малко по-после. Ватаци ме предизвика и в случай на война Борислав ще поведе войската, та не е добро да делим двама младоженци веднага след сватбата.

Моймир. Царю, ние с радост ще чуем, когато ни повикаш на славни битки. Нашите оръжия вече ръждясват...

Асен. Не трябва да се радваме, воеводо. Войната е гибелно дело; кръв и разрушение никнат там, дето тя мине. Но ако е рекла божията воля, ще е приемем и ще изпълним добре дълга си. (Замисля се.) Винаги, когато съм виждал кървави трупове по бойното поле, сърцето ми е плакало от сръб, макар и победата да е била наша. То плака и при победата при Клокотница. (поглежда кир Тодора.)

Кир Тодор (кланя се). Великий Асене, твоето велико сърце стори тогава повече нещо: то пожали тогава хилядите мои поробени войници и ги отпусна на воля. Те всички със сълзи те благославяха, както и аз те благославям днес.

Асен. Един обезоръжен враг не ми е вече враг. Помнете: най-скъпия диамант по короната на един цар е милостта. (Свирня се чува на поляната.) Надорът е весел. Той като е весел, и нашето сърце е весело. С божия помощ дадохме му дълготворен мир, правда и благочестина. Вишният благослови усилията ни. (Гледа към там.) Моймире, видиш ли това вито хоро? Бих желал все такива битки да прослявят моето царуване. (Към тримата управители.) А вие, воеводи, вървете си с миром. Волята ми узнахте. Пожелавам ви добър път. (Управителите се кланят и тръгват.) Чакайте. (Към одринския управител.) Кастрофилакте, помни, като се върнеш в Одрин, иди веднага в Родосто при Ватаци и говори му твърдо: знай, че зад твоите думи стои силата на цялата ми войска. (Управителят се покланя и излиза. Към управителя на Драч.) Протовестиарие, твоят път е много далечен — бог даде да се развява нашето славно знаме в Драч, над вълните на Синьо море, както бе се развявало при Симеона и Самуила. Имай грижа, щото неаполитанските търговци, поданици на нашия роднина Фредерика, да намират ласкав прием и улеснения във всички албански пристанища... На добър час. (Драчкият управител се покланя и излиза. Към белградския управител.) Великий примикюре, ти ще почакаш да ти дам писмо за нашия белградски епископ, също и за крала Бела. Изпрати му го по скороходец в Будин по Дунава. (Към болярите.) Отговарям на неговото писмо. Крал Бела ми пише пак, по заповед на папа Григория, за богомилите, увещава ме да ги гоня. Не, това не мога. Богомилите помогнаха на баща ми при освобождението на отечеството. Из кривия път са, но те са българи, плът и кръв на моя народ, и сърцето ми не дава да ги мъча и пълня тъмниците с тях, както правеше Борил. За заблуждението си пред бога ще отговарят, не пред мене. Аз с всичката си голяма власт съм безсилен над душите им — душите им са на бога. Папата люто се оплаква от мене, че ги търпя в цасртвото си и им давам убежище, когато другите ги гонят. Той би с радост видял земята ни посеяна с димящи клади, над които се пържат еретици. Аз мисля, че милостта е по-приятна богу, който сам с кротост и словото на истината просвещаваше заблудените овци, а не с меч и огън. (Чува се клепалото. Кир Тодор се кръсти.)

Кир Тодор. Царю, позволи за вечерня...

Асен. Иди, деспоте, молитвата е щит против световните тревоги и суета. (Кир Тодор излиза смирено. Приязд отива до бухарията и гледа наляво.)

Драгота. Велики царю, твоята благост към народа ти има равна само твоята висока мъдрост. Нека вишният изпълни всички твои желания. Нека изпълни още едно мое: видях цастрвото велико и силно под твоя скиптър, видях славата ти отишла до най-далечни земи, видях чрез твоята мъдрост възобновен и наший патриаршески престол. Моля бога да те видя, че се качваш на цар Константиновий престол, и тогава ще извикам: „Нине отпущаеши раба твоего, владико“...

Асен (иде полека насам). Да. Цариград! Завета на моите славни предшественици... Пътят до Цариград е бил няколко пъти заливан с българска кръв. Защото истинската наша граница е на юг до цариградските стени, дотам, додето български език се говори и българско рало пори земята. Преслав, Търново, Охрид, това бяха временни столици; само падала на нашия държавен вървеж към обетования град. Столицата на българските царе трябва да бъде Цариград... И бог подготви пътя ни, като остави да се разсипе византиийската сила и даде Цариград на франките. Но франките що са? Преходни гости там, и като такива, скоро ще си идат или ще ги накараме да си идат. И тях трябва да ги замести оня, който е най-силен с меча и с правото. Цариград трябва да бъде занапред не змийско гнездо на гърците, отдето през вековете злини са се спущали против нас, а крепост на българската сила и величие. (Към Моймира.) Моймире, не скърби. Скоро може би ще тръгнем по славните следи, които са оставили Крум и Симеон из целия друм, дори до Влахернските врата... И бог ще благослови нашето оръжие, както го благослови при Клокотница.

Всички (възхитени). Живей, велики царю!

 

Чува се шум отвън.

 

Приязд (към Асеня). Безчислен народ се е събрал. (Чуват се гърмовни викове.)

Асен. Що е това?

Приязд. Народът желае да те види! (Чуват се по-ясни викове: „Да живей царят!“)

Асен (отива до бухарията, гледа малко и приветливо клюма с глава).Да сте живи, деца мой! Веселете се!

 

Заехтяват гърмовни приветствия, смесени със свирня.

 

Завеса

 


напред горе назад Обратно към: [Борислав][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух