напред назад Обратно към: [Борислав][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Действие четвърто


Пруст в един старопланинки манастир. Отдясно две врати на килии — отсамната със завеса, отляво — също две килии. Коридорчета между тях и бухарията в дъното. Един иконостас. Един византиийски полилей виси от потона, незапален. Два стола. Зад бухарията се виждат в двора тополи и кипариси. Надвечер. Влизат Хиацинт и Контофре, сподирен от няколко франкски войника.

 

 

Явление 1

 

 

Хаицинт и Контофре

 

Контофре. Ух, какъв път! Най-после ето ме в манастира. Уморих се, яздихме напреки през планината. (Сяда.)

Хиацинт. Та Асен ще ни бъде гост тая нощ?

Контофре. Така, отче игумене. Прибързах да ви известя. На лов сме. Отивахме в горския дворец. Но улучи се манастира на пътя ни и Асен пожела да спре и пренощува тука, за да се видят с княгинята.

Хиацинт. И да я благослови за последен път като негова дъщеря. Утре тя става дъщеря на църквата, невяста Христова Теофана.

Контофре. Утре ли се подстригва?

Хиацинт. Утре е уречения ден. Ще я изведем в Търново, там ще се извърши тържествено свещений обред от патриарха.

Контофре (скръбно). И като помислиш за какво се почерня тъй млада и зелена, по причина на кого? Нещастният Борислав! Какви огорчения донесе на целия царски дом и на всинца ни! А царят тъй го обичаше... Когато в безумството си скокна от прозореца на кулата и казаха, че се удавил в мътните води на Янтра, Асен проля горещи сълзи. Тамара примря, нейното сърце навеки се разби. Когато се свести, тя веднага пожела да стане монахиня. Никакви увещания не помогнаха. Благочестивият Асен по съвета на патриарха най-после склони, макар и с голяма скръб. Но изпрати по-напред Тамара във вашия манастир за един месец, та в тишината и далеч от градските суети да размисли хубаво, преди да замени светлото одеяние монахинското расо.

Хиацинт. И днес месецът изтече. Утре приема ангелски чин. (Пауза.) А годежа й с крал Фредерика?

Контофре. Подир тая случка царят прати известие да му се извини и да му обади за Тамариното благочестиво желание. Случайно кралят не можел да тръгне за Цариград, защото сарацините нападнали държавата му, и това събитие го задържало там. (Гледа към двора.) Имате много гости в манастира?

Хиацинт. Тая вечер пристигнаха стотина поклонници от от Румания да се поклонят и запалят свещ пред чудотворната икона на свети архангела Михаила.

Контофре (гледа към двора). Алагатор Фуркас пристига с конницата. Царят трябва да е наблизо. Де ще нощува той?

Хиацинт (сочи надясно вратата със завесата). От тая килия се минува в друга по-широка. Там ще бъде. Там е дваж спал и цар Калоян, царство му небесно. А в съседната килия е Тамара. (Сочи втората килия наляво.) Там е кир Тодоровата щерка Ирина, дошла на разходка. Гостенка ни е Зоя, Гавраиловата госпожа. Тя е оттатък. (Сочи към десния коридор.) Царят ги помоли да придружат и разтушават Тамара. Бедната девойка, нищо не я разтушава: ни другарките, ни разходките из тия хубави места, ни нашите увещания. Тя се е пренесла в скръбта си, търси самотията и размишленията. Отрекла се е още отсега от радостите и суетите на грешния мир... (Сочи първата килия наляво.) А тая килия е собствена килия на деспот Слава. Тая вечер и той ни иде на гости.

Контофре. А, сърдития отшелник.

Хиацинт. И веселият философ. Но аз да видя за царската вечеря. (Тръгва наляво.)

Контофре (тръгва и той). И аз да хвърля един поглед въз манастира. Началник съм на стражата.

Хиацинт. Ти не доведе всички твои франки?

Контофре. Само пет души взех, защото Гавраил разпореди Фуркас да придружава царя с шейсет кумански конника. (Излизат. Тамарината килия се отваря. Влиза Тамара в тъмно мирско облекло и Вела.)

 

 

 

Явление 2

 

 

Тамара и Вела идат насам

 

Вела. Фуркас пристига с конницата. Баща ти трябва да е наблизо. (Тамара въздиша.) Имай грях от бога, княгиньо, не мисли го повече.

Тамара (тъжно). Не мога.

Вела. Моли се, моли се, в молитвата е спасението.

Тамара (въздиша). И в моите молитви все той ми се вестява. Знам го мъртъв, но го виждам все жив. Не мога да повярвам, че го няма. Боже, в монахинската килия, в която утре ще вляза, прати ми забрава и душевен мир. (След малко мълчание.) Вело, тая нощ го сънувах. Видях го, че влиза в килията ми изневиделица. Бе облечен в червената си мантия, в оная, с която се върна победител от унгарската война, и стиска меча си да не прави шум. Па ме гледа пламенно с големите си черни очи: „Ставай, каже, дойдох за тебе!“. Аз се хвърлих в обятията му, а той ме понесе през въздуха като перо и усещам сърцето си до топлите му юнашки гърди... Хвърчим през някакви си сини моря... После палати мряморни, вълшебни чертози, лодки и песни под нас... Знаеш, каквито никога не съм чувала... Но се събудих. Призракът се изгуби и аз останах със скръбта си. Но още дълго чувствувах, че трепти тялото ми от прегръдките му... Но него го няма, той е умрял... Вело, аз не вярвам да е умрял, не може да бъде умрял. Ох, но да би бил жив, той и открай света би прелетял при мене... Той би ме намерил, макар да ме крият в тая дивна планина; сърцето би му подсказало де съм. Който люби, той вижда всичко, той може всичко, за него няма невъзможно нещо. (На пруста постепенно потъмнява.)

Вела. Остави тия луди мисли. Мъртвите не се връщат, забрави го. Отърси от себе си всичко земно. Влез в светата божия обител с чисто сърце и невинна душа... така ще бъдеш приятна богу... Или размисли до утре добре, да не се каеш после, но късно? Знай,Тамаро, че бракът, в който влизаш с Христа, е вечен, връзките му са неразтъргаеми, самата смърт не може да ги разкъса. Помисли, имаш още време. Послушай ме, не се отричай от света.

Тамара. Не, там, решено е... Без Борислава не ща света. (влизат Хиацинт със запалена вощеница в ръка и Контофре, като приказват.)

 

 

Явление 3

 

 

Горните, Хиацинт и Контофре

 

Хиацинт. Наредихме всичко в трапезарията. Стъмни се, да запаля полилея... Заръчах да запалят и свещите в църквата. Асен по обичая си ще се помоли най-напред. Добър вечер, княгиньо. (Пали полилея.)

Контофре (целува ръката на Тамара). Кланям ти се, света княгиньо. Баща ти иде да те види. Да те види за последен път като княгиня Тамара. (Гледа я малко време съчувствено.) Княгиньо, ти си млада, ти си росно цвете, жедно за сънце и въздух. Защо отиваш да повехнеш в килията? Оня, за когото правиш това, заслужава ли тая жертва? Остави го, той е умрял за тебе и за България.

Тамара. Ах, бароне, нема съртта може да загрози паметта на един герой? Нема смъртта може да изпъди от сърцето образа на горещо любимия човек? Или вълните на Янтра, като погълнаха Борислава, отнеха и славата му, и величието на душата му, та да го забравя тъй лесно? Защо си тъй жесток към един умрял?

Контофре (умислен). Умрял? Да, умрял. (Живо.) Но не умрял във вълните на Янтра, както мислехме, но в друга бездна!

Тамара (поразена). Ах!

Контофре. В бездната на позора, защото той е жив.

Тамара (радостно). Жив? Жив?

Контофре. Да, жив, княгиньо. Но сега за мене е по-умрял, отколкото да го знаех в дъното на ада.

Тамара. Жив? (Прегръща Вела.) Вело, той бил жив!

Хиацинт. Що думаш, бароне? Та нали Борислав се удави?

Контофре. Друг ще е бил. Излъгани сме били по падналия му шлем там. (Към Тамара.) Забрави го съвсем, княгиньо, и продължавай да го мислиш за умрял. Той е недостоен, той бил недостоен за твоята любов.

Тамара (ужасена). Боже, аз ще умра! (Към Контофре.) Кажи, какво е?

Контофре. Бъди храбра и слушай горчивата истина: Борислав успял да избяга и да мине в гръцката земя... Там...

Тамара (прекъсва го). Жив? Жив?

Контофре. Жив, но за неговото име, за неговата чест беше по-добре да бе се заврял трупа му в тинята на Янтра. Борислав сега е в Родосто на служба при императора Ватаци. Отишъл там с цел да се опълчи против нас в случай на война с гърците.

Тамара (поразена). Ах!

Хиацинт. Анатема!

Контофре. И царят го осъди на смърт!

Тамара (съвзема се). Лъжа! Кой казва това за Борислава? Кой го е видял там?

Контофре. Болярин Веселин. Той се върна преди една неделя от Родосто, дето бе изпратен от царя с предложения до Ватаци.

Тамара. Веселин лъже или са го излъгали! Това е гнусна клевета.

Контофре. Как и аз бих желал това! Но Веселин го видя там с очите си в облекло на гръцки севастократор. Проклятие! Завел там една дружина от осемстотин души българи нехранимайковци, за да се бие против Асеня, той, който беше славата на царството, идола на войската!

Тамара. Клевета! Клевета!

Вела. Княгиньо, не вълнувай се, а да идем да причакаме баща ти. (Тръгват.)

Хиацинт. Грехота е, княгиньо. Как можеш да се застъпваш за човек, който тегли меч на баща ти, отиде на служба на гърците, на враговете му!?

Тамара (повръща се). Това е лъжа! Аз познавам Борислава. Познавам сърцето му и душата му. И понеже го обичам, аз най-добре го познавам. Той е най-благородния човек. В гнева на оскърбената си гордост той дигна меч против баща ми, той можеше да убие и мене. Но никога не е способен да стане предател на отечеството, за което е проливал кръвта си, което покри със слава. Той може сега да бъде в гроба или оковите на гърците, но никога не в лагера им. Петно може да падне въз челото на един ангел, но не на неговото. (Излиза бързо наляво, последвана от Вела.)

Контофре (гледа по нея). Не вярва! (Към Хиацинт.) Не искахме да вярваме и ние, но истината е тая, ужасната истина. Нещастният Борислав! И защо избяга? Избяга из кулата в часа, в който царят великодушно го прости. Но когато го потърсиха да му обадят царското великодушие, той се бе хвърлил из прозореца, за да иде и стане изменник на отечеството.

Хиацинт. Пропаднал на тоя свят и на оня.

Контофре. За щастие, войната се избягна и той няма да има случай да потопи ръцете си в братска кръв.

Хиацинт. И княгинята, която се бе помирила с мисълта, че е умрял, и ставаше монахиня!... Ти сега, бароне, с тая вест разбърка ума й. (Влиза Ирина отвън.)

 

 

 

Явление 4

 

 

Горните и Ирина, после Фуркас

 

Ирина (развълнувана, без да съгледа Контофре и Хиацинт. На себе си.) Тук дошъл. Боже! (Съглежда Хиацинт и Контофре и замлъква смутена.)

Контофре. Какво има, княгиньо? (Покланя й се.) Привет от баща ти. След малко ще се видите. Той придружва царя дотук.

Ирина (гледа плахо и показва знакове на силно вълнение).

Хиацинт. Какво си развълнувана, Ирино?

Ирина. Не, няма ми нищо, отче, за Тамара гледах... (Тръгва към килият си, но се спира на прага й и се извръща. Влиза Фуркас, запъхтян, с кумански войници.)

 

 

 

 

Явление 5

 

 

Горните и Фуркас

 

Фуркас. Борислав е тук!

Контофре (стреснато). Невъзможно!

Фуркас. А аз ви казвам, че Борислав е в манастира! (Ирина гледа пребледняла и уплашена.)

Контофре. Това е немислимо. Борислав е в Родосто.

Фуркас. Хиляди бесове! Познах го в тъмнината под връхната му черна дреха. Чух и гласа му, като говореше с някои селяни поклонници.

Контофре. Да се убие, ако е той! Такава е царевата заповед. Дири го с войници из манастира и убий го, ако е тук!

Фуркас. Ще ти донеса главата му. (Тръгва.)

Ирина (иде насам). Фуркасе, чакай. (Смее се.) И ти ли се излъга с този поклонник, дето прилича на Борислава?

Контофре. Как, ти го видя също?

Ирина. Видях го още по видело, като отивах на раходка със Зоица, и го взехме за Борислава. Но припознахме се. Истина, прилича, но само че е сив, а не черноок, и по-стар от Борислава. (Смее се.) Недей гони сенките.

Контофре. А! (Гледа укоризнено Фуркаса.)

Фуркас. Хиляди бесове, аз се бих заклел, че е той... (Излиза сърдит с куманите.)

Ирина (радостно на себе си.) Спасен е. Но, боже, дано я не види. (Отива към килията, спира се.) Но той е все в опасност. Да бдя над него. (Излиза отляво.)

Контофре (на Хиацинт). Отче игумене, знаеш ли какво ми костува, когато казах: „Убий го!“ Борислав! Великият български воевода! (Излиза отляво. Слав влиза отдясно.)

 

 

 

 

Явление 6

 

 

Хиацинт и Слав

 

Слав (сваля шапка). Благослови, отче игумене. (Целува му ръка.)

Хиацинт (гледа го вторачено). Деспот Слав? Бог да те благослови, деспоте, не те познах из един път. Добре дошъл. Какво си? Как прекарваш?

Слав. В кулата живея. Ям, пия и се моля богу. Така прекарвам тоя лъжовен свят.

Хиацинт (усмихнат). Наистина, тежък живот, деспоте.

Слав (сяда). Гост съм ви за няколко дена. Обичам вашата светла обител. Хубава пъстърва има в реката и хубаво винце в избата ви — светите братя не държат нищо лошо. Тая вечер имате много гости в манастира?

Хиацинт. Тъй, стотина поклонници от Румания. А с Асеневата свита ще стане още повече свят.

Слав. Как, Асен иде?

Хиацинт. Отбива се от лов да види дъщеря си Тамара, че утре ще я покалугерят в Търново, сама е пожелала това. С нея са Ирина и Зоя... Ха, в Асеневата свита е и твоя стар приятел и сват кир Тодор.

Слав (ухилено). Едно бивше величие също.

Хиацинт (също ухилено). Можете да се разговорите. Имате на старини хубави спомени. Но той скоро ще стане наш во Христе брат.

Слав. Да, чух и аз. Ще тури скуфата, за да се утеши за короната, и ще мисли за небесното царство, за да забрави изгубеното земно. Добре прави да се покае, че и неговите греховце са множко. (Ухилен лукаво.) Думат само, че вълкът козината си мени, зъбите си не менява...

Хиацинт. О, смирението му е велико и истинско. Ти не можеш позна някогашния надменен император. Но казано е: „Бог гордите смирява“...

Слав. А аз бих желал, отче, него да знам удавен в Янтра, нежели Борислава.

Хиацинт. Как? Не бил се удавил! Той бил забягнал при императора Ватаци в Родосто.

Слав. Що думаш?

Хиацинт. И Асен го осъдил на смърт. (Чува се отдалеч тръбен звук.) Асен наближава. Довиждане, деспоте. (Тръгва, па се извръща.) Вие сте съседи с царя: той ще е в тази килия, а дъщеря му в оная, но е излязла сега. Ако стане нужда да отстъпиш твоята на някой от болярите му, заповядай в моята килия. Тя е залепена до килията, дето ще са Гавраил и Кир Тодор.

Слав. Да му отстъпя килията си, на Асеня? Само с правилна обсада и с пристъп може да я вземе. (Хиацинт се усмихва и излиза. Слав си простира краката спокойно.) Асен ще нощува тук. От шест години не съм стъпил в палата му, а рядко ходя и в Търново. Разсърдихме се. Не е привикнала тая беловласа глава да се навежда, гръбнакът ми е закоравял и не може красиво да се прегъва! Но защо е пуснал от кулата и прибрал при себе си кир Тодора — да му постави някоя клопка? Никой не познава от мене по-добре тоя лукав грък. Кажеш ли „кир Тодор“, казваш: коварство, измама, интрига. Борислава прокудил, кир Тодора приближил. Опако нещо... (Бият клепалата.) Асен пристигна. (Мисли.) Той е умен, но доверчив до слепота. Негова работа. Няма аз да му бера грижата. Ям, пия — и това е. Потоп да стане, до моята кула няма да се качи. (Показва се от левия коридор Борислав, увит в черна мантия, и поглежда предпазливо.)

 

 

 

 

 

Явление 7

 

 

Слав и Борислав

 

Слав. Ела, болярино, лоши хора няма тука.

Борислав. Добър вечер, вуйчо.

Слав (гледа го учуден). Кой си ти? (Бoрислав разгръща мантията си и се съглежда облеклото му на български вонечалник. Слав скоква.) Борислав? Удавеният? Отдека идеш?

Борислав. От Родосто.

Слав. А как се промъкна?

Бoрислав. Под тая мантия на Асенeв болярин. Прокара ме отец Наум, стар мой приятел. Той ми каза, че си тука. Гост съм ти тая нощ, вуйчо.

Слав. Килията ми е твоя.

Борислав (ниско). Вуйчо, в безопасност ли съм тук? Няма ли да ме види някой?

Слав. Бъди спокоен. Никой няма сега в тези килии. Говори свободно. (Борислав снима мантията си.) Друг те не видя?
Борислав. Не — тоест срещна ме на стълбата и ме позна Ирина.

Слав. Ах! Но ти знаеш ли, че главата ти е оценена?

Борислав. Ирина няма да ме предаде.

Слав. Ти си уверен?

Борислав. Тя е влюбена в мене.

Слав. Тогава гъркинята може баща си да прикачи на въжето, тебе ще запази. Асен е тука, знаеш ли?

Борислав. Знам. Той сега е в църквата.

Слав. И ти дойде?

Борислав. Да грабна Тамара.

Слав (смаян). Да грабнеш Тамара?

Борислав. Да, когато заспи целия манастир. Килията й е тази, нали? (Сочи килията й.) Ние ще се спуснем от прозореца й с въже и ще хванем гората.

Слав. Ах, но Ирина знае ли?

Борислав. Разумява се, скрих от нея. Тя ме излъга, че Тамара е в Търново, калугерица вече. Аз се престорих, че повярвах.

Слав. Но тука има шейсет войника. Мисли, че можеш да си счупиш вратът.

Борислав. Нищо. Или главата си ще оставя тука, или ще грабна Тамара.

Слав (гледа го учудено няколко време). Бащичко, цял баща ти виждам, болярина Радомира. Бог да го прости — и той беше такъв бяс неукротим... Но как се случи тъй, та забягна в Търново. (Става.) Чакай да донеса вино да почерпя възкръсналия. (Влиза в килията си.)

Борислав. Той има право. В жилите ми тече кръвта на моя род: когато любим и когато мразим, не знаем предели, както вятъра. (Влиза Слав, носейки стома с вино и чаша.)

Слав. Това винце е хладничко. (Налива чашата и му подава. Борислав отказва. Слав я изпива и сяда на стола.) Сега можем да поговорим. Какво беше? Да, как тъй се скарахте с Асеня? Аз в моята кула рядко чувам що става по света. В Търново не ходя често. Но бях позачул, че за дъщеря му... Уловили те, като си я извличал, махнал си да го убиваш? После си се удавил в Янтра, после си се озовал в Родосто?

Борислав. Тия спомени са тежки за мене. Той ме нарече разбойник, удари ме по лицето. В яростта си измъкнах сабя да го ударя, но се удържах и го не ударих... Хвърлиха ме в затвора на кулата. Аз очаквах покорно смъртта си. Но ето иде в тъмницата ми княз Гавраил запъхтян: „Бориславе, моите коленопреклонни молби не помогнаха: Асен те осъди да бъдеш ослепен тая нощ. Джелатите идат. Спасявай се. Тъмничарят е мой човек. Бягай в планината и скрий се в моята кула. Утре ще се видим!“ Аз изтръпнах от ужас... За смърт аз бях готов, но за това? И да не беше се случил Гавраил... (Млъква.)

Слав. Разбрах, на старини щеше да си изкарваш хляба с гусла в ръце по мостовете. (Учуден.) Но как тъй Гавраил?... Следвай...

Борислав (бърше потта от челото). Избягах. Скокнах в Янтра — щях да се удавя там, но шлема ми само остана. Благополучно стигнах на Гавраиловата кула. Сутринта и Гавраил дойде. Узнах тогава всичко останало. Асен в яростта си изпратил войници по мене да ме убият, дето ме намерят, оценил със злато главата ми; заповядал да се усвоят в полза на държавата всичките ми имоти и богатства; заръчал да се казват анатеми за мене във всички църкви в царството.

Слав. Както някога беше Иванка.

Борислав. Но най-ужасното — изпратил още сутринта Тамара за Цариград, но с триж по-силна стража... Полудях! Исках да се спусна по нея. Но Гавраил ме раздума: безумно и безполезно беше да падна под сабите на войниците. Той ме съветва да бягам из България и да ида при императора Ватаци. И наистина, само там можех да намеря безопасно убежище. Приех. Минах тогава предрешен границата. В Родосто Ватаци ме прие с разтворени обятия.

Слав (намусено). Тия гърци винаги ги отварят на изменниците на България.

Борислав. Аз не бях изменник, а враг Асенев, вуйчо. Там ме гореше пъклена мъка за Тамара. Аз я любех, аз страдах. В света нищо не виждах освен нея. Асен ме беше смъртно оскърбил, плесницата му гореше бузата ми, той ме бе осъдил на гибел във вечната нощ, мене, който проливах младата си кръв за него и му печелех славата на бойните полета; но аз му забравях жестокостта и копнеех само за Тамара. Тамара пълнеше сърцето ми из целия свят. Само, който е любил, ще разбере огъня, който гореше в изтерзаната ми душа.

Слав. Тогава аз не мога да те разбера: пазил ме бог от такава лудост.

Борислав. Но Тамара бе изгубена за мене: аз вярвах, че е в Неапол. Надеждата изчезна. Светът ми притъмня. Аз забравих, че съм българин, полудях за мъст... Ватаци очакваше война с Асеня. Предложих му услугите си. С многото злато, що бях взел със себе си, набрах една дружина от петстотин души българи и ги заведох в гръцкия лагер, дето скоро пораснаха до хилядо души. Името ми ги привличаше. Станах съюзник на Ватаци. Той ми даде веднага чин севастократор и ми предложи сестрината су дъщеря с една област зестра. Но мене това не ме блазнеше, мене ми трябваше Асен. В битката меча ми щеше да търси неговите гърди. Но войната не стана. Ватаци малодушно прие Асеневите искания. Аз изгубих надежда да срещна Асеня на бойното поле и понеже той не идеше към мен, аз реших да ида към него, да издебна случая да го убия, да отмъстя за мен и за Тамара... Още когато изплювах мътната вода на Янтра, аз се бях заклел в майчния си гроб да сторя това. (Слав пие ухилен.) Тъкмо в това време минувах през Родосто, отивайки за Божигроб, двама калугери от Търново. Сприказвахме се с тях. Те ми обадиха, че Тамара не била пратена в Цариград, а била още в Търново. Видели я, преди да тръгнат. Щом чух това, възкръснах: разпуснах по-голяма част от войската си, взех само триста отбор юнака и полетях към България. Два дена се крих в Стара планина. Имах намерение да нахълтам с дружината си нощя в Търново, да го запаля и в бъркотията да нападна Царевец и грабна Тамара. Но като разпитвах, узнах, че била изпратена в тоя манастир. Тогава полетях насам.

Слав. И тъкмо навреме: утре я калугерят.

Борислав. Да, отец Наум ми обади това. Не, аз няма да допусна това. Един път подстригана, тя е изгубена за мен, безвъзвратно. Ако Асен ми попречи и не успея да я спася, тежко му: ще го убия. Аз клетва бях дал да му отмъстя, и ще изпълня клетвата си. Или Тамара, или живота му. За тая клетва станах изменник, изгубих отечество, чест; ако изгубя и любовта — пропаднах. Нека и той пропадне.

Слав (смее се продължително с глас). Ти с всичкия си ум ли си? Дал си клетва? Че какво те обвързва тя? Кой те кара да я даваш и кой те кара да я държиш? (Налива чаша вино и му я подава. Борислав отказва. Слав я изпива и си отрива мустаците.) Отечество? Какво е това отечество? То е там, дето мене е добре. Твоето те изгони, друга страна ти дава гостоприемство, почести, вино и хубави жени. Или не са хубави тия гъркини?... Чест, кажеш?! Какво е това чест? (Смее се гръмливо.) Ех, вие, философите, много мъчен си правите живота с такива измислици. Един разбойник е безчестен. Тури му короната — става кир Тодор епирски, император, с когото Асен се сродява, прави съюзи, бие се и сега го държи в Търново пак на почест. А каквито грехове има на душата си, бесилото му трябва да бъде на най-високия бук на тая планина. (Налива чаша и му подава. Борислав отказва мълчаливо.) Пий, юнаците пият, защо не пиеш? (Пие.) Реже това винце. (Обърсва си мустаците.) Чувам, Асен приел на трапезата си кипарско вино?... Ха, какво имаше още? Любов! (Смее се продължително.) Знаеш ли какво е нещо това животно — любов? Не знаеш? И аз не зная. Аз знам само едно: млада жена и по-гърдеста. Една мома си изгубил, вземи друга. Вземи Ватациевата внука, вземи севатократорство, вземи княжеството и си живей. Па нека те проклинат всички мазни калимявки в България тогава. Имам ли право? А ти си се лутнал в битки да влязаш, царе да убиваш, на хиляди опасности да се излагаш, само защото един ден ти намигнала една мома. Жално ми е, че си по-глупав, отколкото позволява младостта. На това би се смял и моя кон... Можеш да убиеш тая нощ Асеня — няма аз да плача на гроба му. Но да го убиваш за такава глупава причина! Едно време Иванко убиваше Асеня първи, но за един трон, не за една женска пола. Но Иванко беше умен мъж, не търчеше подир фантазиите. (Пие.)

Борислав (мрачно). Аз не съм Иванко. Никакви тронове не могат да ми заменят Тамара.

Слав. Напразно. Власт, сила , богатство. Личната корист, синко. Там е световната мъдрост. На тоя бог се кланя вуйчо ти Слав. Не люби, не мрази без сметка. Вземи пример от мене: аз дружах или воювах с гърци и с франки, и с българи. Като държах винаги страната на по-силните и душех кой вятър вее.

Борислав. Додето те отвя тука да почиваш в кулата, която ти даде Асен срещу княжеството ти.

Слав (мисли). Той глътна княжеството ми, както глътна и царството на кир Тодора подир Клокотница. И знаеш ли каква важна причина ми даде? „Защото, каже, българските земи трябва да влязат в българската държава“, и още: защото княжеството ми в неговите ръце щяло да се намира в по-здрави ръце! Хитри доводи на един разбойник, който обира един честен човек, нали? Доведе ме в Търново, даде ми във владение една кула със земите й наоколо и няколко слуги и ме ощастливи с честта да му бъда пръв болярин, за да превивам врата си пред него! Аз му благодарих, взех кулата, но отказах честта. Напуснах Търново и сега съм отшелник в планината си. Свободен, орел... Но пуста кръв все ври. Привикнал съм на борби и понеже не мога да правя войни с гърци и франки, ходя по лов и бия вълци и мечки. Разправям се с дивеч и сам дивея. Така прекарвам времето в новото си княжество, голямо една педя. (Пие.)

Борислав (гледа го полуухилен). Завиждам ти за тая философия, вуйчо. Ти към всичко се отнасяш глумливо.

Слав. Животът е сам глума, Бориславе.

Борислав. Ти си пак много честит, вуйчо. Ти живееш в България, дишаш сладкия въздух на отечеството. Шумата на горите ти шушне по български, потоците ти пеят познати песни на детинството, слънцето от небето по-нежно те топли със зарите си, хлябът, който ядеш, е вкусен, не горчив, както хляба на изгнанието. Около тебе звучи български език, тупат български сърца, всичко ти е родно, свое. Драг ти е дори и гроба, в който ще легнеш, защото е в българска земя. Но аз не мога ни да живея, ни да умра в България, тая България, за която се борех, която обичах... която обичам!... Но аз изгубих България, изгубих всичко в нея. Тамара ми сега остая отечеството, богатство, слава, радост; чрез Тамара и за Тамара живея.

Слав. И де ще я водиш?

Борислав. Във Венеция. Там бяхме нагласили по-рано да идем. Там ще чакаме да отмине на Асеня.

Слав. А де са твоите хора?

Борислав (след колебание). Скрити са в планината. (Сепнато.) Но аз, вуйчо Слав, се увлякох и ти открих всичко.

Слав. Бъде спокоен. Вуйчо то Слав е изменил на мнозина, но не е издал никого. (Гледа го с учудване.) Ще граби, ще убива... Луда главо, луда главо, ще се строшиш. (Тръгва.)

Борислав. Къде?

Слав. Отивам по-нататък, в килията на отца Хиацинта. Оставям ти моята. Аз нито моми съм дошъл да грабвам, нито царе да убивам. Троши си главата сам. (Излиза отляво.)

Борислав (развълнуван). Тая нощ Тамара е моя или света ще раздрусам. (Влиза Ирина отляво.)

 

 

 

 

Явление 8

 

 

Борислав и Ирина

 

Ирина (безпокойна). Бориславе, скрий се или бягай из манастира.

Борислав (стреснато). Защо?

Ирина. Фуркас те познал тая вечер и щеше да те търси с войници да те убие. Осъден си на смърт. Но аз навреме узнах и го убедих, че той се е припознал. Но бедата не е съвсем отстранена.

Борислав. Благодаря ти, Ирино.

Ирина. Скрий се в килията ми. Там мъж не може да влезе.

Борислав (сочи Славовата килия). Там съм сега. Аз се не боя. Колко си добра, Ирино.

Ирина. Ох, сега съм спокойна. И защо дойде тука?

Борислав (след колебание). Преследван бях.

Ирина. Приказва ли с някого?

Борислав. Само с тебе.

Ирина (ниско). Ох, успокоих се. (Високо.) И докога си тука?

Борислав. Преди да съмне аз ще бягам.

Ирина. Драги Бориславе, как треперех одеве за товя живот!

Борислав. Аз ти благодаря, Ирино, за доброто ти сърце.

Ирина. Не добро сърце, а любещо сърце направи това, Бориславе... (Пламенно.) Аз те обичам, орело мой, люби ме!... (Прегръща го.) Люби ме, люби ме, за тебе въздиша девойка, въздиша дъщеря на император. (Оттегля се.) Виж ме, не съм ли хубава? Погледни ме: не гори ли в очите ми страстна любов и обещание за райски радости за тебе? Защо гледаш тъй? Ах, в твоите гърди има каменно сърце!... Ти нямаш жалост... Или ти още любиш оная, която е погребана за света и за тебе? Но да любиш един мъртвец, един призрак — това е ужасно... Люби мене, жизнерадостната, прелестната, свободната, която чезне за тебе, която е жадна да умре в прегрътките ти. (Гледа го няколко време със запалени очи.) Чужденецо, защо те срещнах на пътя си? Защо смути сърцето ми и изпълни душата ми с блянове и трепети? Аз те обичам — обичай ме! Вземи ме да бягаме. Една корона блещи пред очите ми. Но аз презирам всичко, жертвувам всичко за тебе, изгнаникът, осъденият на смърт. Аз ще деля твоите страдания, твоята съдба, ще те упоявам с целувките си и любовта си.

Борислав. Ирино!

Ирина (хвърля се на врата му). Бориславе! Варварино! Ахиле, обичам те! (Покрива го със страстни целувки.)

Борислав. Ирино!

Ирина. Не тръгвай без мене, Бориславе. Води ме, сладкий мой.

Борислав (гледа я остро в очите). Твоите очи са опасни, те ме горят... Иди си.

Ирина (прегръща го по-силно). Да бягаме, орело.

Борислав. Ирино, ти ме поробваш... Ти ме победи... Чакай ме у тебе и готви се за път.

Ирина. Но по-скоро, безцений мой. (Прегръща го, Борислав се остая да прави това.) Милий мой. (Отива към килията си; на прага.) Чакам те в обятията си. (Влиза.)

Борислав (гледа няколко време подир нея). Гъркиньо, прекрасна си, вълшебна си. Твоите ароматни целувки смутиха чувствата ми. Но ако беше по-хубава от Венера и любовта ти по-силна от пламъците на ада, пак не би я запалила в сърцето ми. Там свети образът на Тамара.

 

Завеса

 


напред горе назад Обратно към: [Борислав][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух