напред назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Към природата


Поклон на теб, природо, създанье необятно

на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,

на твойта вечна младост и вечна красота,

на всичко, що е в тебе божествено и тайно,

невидимо, кат бога, велико и безкрайно

    и равно с вечността;

 

на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува,

що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува —

от дъха на зефира до буйний аквилон,

от бялото кокиче — дете на снеговете,

до бора исполински — връстник на вековете —

    поклон, сега поклон!

 

В часа, когато пролет с диха си те съгрява —

с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява;

в часа, когато - светла — личиш на божество,

кат странник някой скитен, кого шумът довлече,

аз ида с възхищенье да гледам отдалече

    на твойто тържество;

 

да гледам и да гълтам въздуха, светлината,

разляни в твойте доли, в горите, в небесата,

и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи,

и моя глас внезапно на устни ми замира,

и мойто сърце става на някаква си лира

    готова да звучи.

 

И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваш

и с блясъка си чудни очите заслепяваш!

Небето ти е пълно с зари, с звезди, слънца,

дъбравите със химни, въздухът с аромати,

де ляствичките стрелят песните си фъркати

    и пеещи крилца.

 

Теб всяка пролет нова с труфила нови кичи,

размесени със рози, със здравец и кокиче,

кат млада годеница, що готвят за венец,

и твойто девство чисто се вечно подновява,

и твоят празник брачен без край се продължава —

    и няма той конец.

 

И сводът син, прозрачний е твойто було бело

и слънцето — брилянтът, що грей на твойто чело,

във облаците леки са твоите мечти,

въздишките ти страстни са в шъпота зефирни,

в росицата кристална са твоите подирни

    девически сълзи.

 

Но ти си вечно млада и с таз усмивка ясна

пребъдваш безконечно чаровна и прекрасна,

и никой твойто було небесно не сбърчи,

и пятно йоще няма въз твойта чиста дреха,

и бурите всемирни една лъча не зеха

    от твоите лъчи.

 

И цял порой столетья въз теб, кат сън минали,

една седина, бръчка не са ти йоще дали,

нито листце свалиха от красний ти венец,

и ти си пак тъй нова и свежа и богата,

като че вчера йоще излезе из ръката

    на вечния творец.

 

И само человекът — създание разбито,

препълнено със грижи, от страстите надвито,

час мирен не нахожда въз теб да фърли взор,

да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост —

участие да земе в нетленната ти радост

    и празничния хор.

 

Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен —

във тебе да живее, от теб да е разлъчен?

В свобода да е пуснат, а в робство да копней?

Възтокът и зората му нищо не обаждат,

кога цветята никнат и песните се раждат,

    той чезне и немей.

 

Защо той — бог и червяк — дете на суетата,

един в света не може да люби красотата,

пространството безкрайно, хармоньята, мирът?

И с умилени очи, с душа и сърце мирни:

Благодаря! да каже на хаоса ефирни,

    де мирове трептят?

 

Защо ръждата тленна от теб да предпочита —

и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита

с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато?

И звънът на среброто или на железата —

от твойта песен чудна разляна в небесата:

    Защо? Защо? Защо?

 

Но ти, природо вечна, духа ми не огряваш,

на тоз въпрос безумен бръз отговор не даваш:

и ти сама си даже загадка зарад нас!

На нашите съмненья и лутане несвясно

ти отговаряш само с едно величие ясно,

    кат някой сфинкс без глас!

 

И нашите страданья, и радости, и вопли

мира ти не смущават и туй що нази чопли,

вълнува, мъчи, губи, не бърчи твоя лик;

ти само се любуваш на хубостта си вечна

и гаче тихо чакаш, щастлива и безпечна,

    невидим годеник!

 

И аз скиталец бледен, изникнал без причина,

и пак така увяхнал — аз скоро ще замина

кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!

И сред шума, песните — подобно вековете —

безследно ще изчезна, без някой да ме сети

    в туй вечно тържество!

 

Пловдив, 14 март 1882

 


напред горе назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух