напред назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Оживелите кости


Съдбата, що дарува

на птичето гнездо,

на скитник кораб завет,

на дивий звяр легло,

 

и мене — скитник беден —

най-после съжали

и кътче на земята

ми малко отдели.

 

При старо гробе турско1

аз дом си основах,

но много прашни кости

от тамо изкопах.

 

Да, кости и останки

от стари векове,

и черепи изгнили

на мъртви родове.

 

Но призраци ужасни

дойдоха през нощта.

„Кяфире! — те крещяха, —

как имаш дързостта?

 

Тук никой крак неверни

не бе стъпал до днес,

сега сме поругани,

изфърлени без чест.

 

Какво позорно време!

Кой би изтраял туй?

Или пророкът вече

не види и не чуй!?“

 

О, сенки, аз им рекох,

идете си назад,

потайте се в земята,

не сте за тоя свят.

 

Не само ваште гроби

разфърляха без ред:

преврати по-ужасни

ще видите навред.

 

Кат някой вихър буен

дойдохте един ден,

заглъхнахте във бурен,

мухлясахте във лен.

 

И нивата, в която

минахте без следи,

сега е с благодатни

прорязана бразди.

 

Вий мъртви сте, но чуйте:

властта ви се срути,

по нашите полета

свободата цъфти.

 

Бесила и гробове

вий сяхте в тез места —

днес паметници славни

учудват тук света.

 

Предания вековни

на натиск и разврат

дух нови ги замести

мир, правда, благодат.

 

Идете си, о, сенки

на миналите дни,

тук странни сте, тук няма

какво да ви плени.

 

Добре влезнахте в гроба

при вашите деди,

със умове заспали,

с мирясали гърди.

 

Сега защо станахте?

На чий дойдохте зов?

Умрялото не буди

ни милост, ни любов.

 

Върнете се, прахът ви

злодейски нека спи:

добре поне, че кротко

земята го търпи.

 


1 Гробищата Орта-Мезар в Пловдив

 


напред горе назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух