напред назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Раненият опълченец при Шейново


Бой гърми, земя трепери.

Недалеч, под голий рът,

трима руски офицери

в бедна хижица лежът.

Славни рани из клането

ги извадиха навън,

малко чаец във гърнето

ври над слабият огън.

 

Изведнъж скръцна вратата

и носилка влезе пак

с нова жертва от борбата

с ратник млад, с ударен крак.

Кръв тече обилна, гъста

из пречупената кост,

сабя турска е на кръста

на злочестий млади гост.

 

— Ура! Ваше благородье! —

радостно извика той, —

знамето се там забоде!

Ура... Шейновския бой!

— Ну, разправяй, бога ради,

как и що?... Добра ли вест?

— Вейсел-паша се предаде

с шейсе батальона днес!

 

— Браво, браво, мой любезний,

за таз славна новина!

Пийни чаец, постопли се,

виж, навънка е зима.

А таз рана как ти доде?

Колко кръв, бедняжка!... Ех!

— Нищо, ваше благородье,

във редута я приех!

 

— Успокой се, почини си,

ти си славен маладец,

йоще чаец...отдъхни си.

Вот! Победа наконец,

и балкани няма повеч —

лаври Скобелев набра.

Слушаш, Михаил Петрович?

Туй е нашето ура.

 

— Молим, ваше благородье,

вий познавате добре:

Кога генералът води,

кой не иска да умре?

Отзарана аз си рекох:

как горя във тоя студ!

Двама юзбаший съсекох

вътре в самия редут!

 

Ето сабята, която

от по-дъртия земах,

другия — заклах, когато

ме нападна...Не, сбърках!

Той бе ранен — сатаната:

гръмна въз мен, хоп в крака!

Аз го стигнах пълзишката

и удуших го с ръка.

 

— Браво, храбрий мой — продума

офицерът развълнен, —

земи тез три пола...нищо,

ти си храбър и ранен,

теб Георгевский се пада...

— Ваше благородье, не,

не заслужвам аз награда:

сто да бях убил поне!

 

Мойте братя опълченци

в нови славни бойове

ще да гонят, поразяват

вечните ни врагове.

Аз не мога нищо веке,

а едвам се настървих:

ах, да имам крила леки,

че да фръкна и аз с них!

 

— Почини си колко-годе.

— пристъпът вървя добре,

струва, ваше благородье,

челяк тамо да умре:

знамената се развяха,

музиката заигра,

а гранатите валяха

от проклетата гора.

 

Но ний знайм, че генерала

и той върви преди нас,

и фукнахме, като хала,

към редута... и завчас

„На щики!“ команда става:

бой, и крясък, и ура!

Вижте ми сега ръкава: —

не знам кой го тъй раздра!

 

И разбърка се народа!

Опълченците крещят:

„Ура! Смърт или свобода!“

„Аман!“ — турците реват.

Всички гуркаме се вътре!

И там кръвнина и сеч:

един охка, друг се тътри —

но редутът наш е веч!

— Успокой се, братец мили,

и кракът не шевели!

— Нищо, ваше благородье,

той от радост не боли!

 

1882

 


напред горе назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух