Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Приятно е да видиш майка красна

надникнала над спяще си дете,

с каква любов дълбока, чиста, страстна

в лице му тихо, ангелско чете,

как гледа в него, как гърди й тръпнат,

и как дъхът му мирни гълта там,

и как уста й, блажено като шъпнат,

    цалуват го едвам.

Обайни са Ромео, Жулиета,

кога се срещат двама в нощний час,

как с тих възторг под будните дървета

прегръщат се, омаени, без глас;

как устни им горят и се долепят,

как техний взор потъва в любовта,

как месецът ги гледа с таен трепет

    през гъстите листа.

Прекрасен е видът на дева млада,

излязла веч из бистрите вълни,

с коса разстлана, мокра, кат найада,

с полузавити, нежни, белини,

как тръпне, как наднича боязливо

през шубраките — тоя слаб заслон,

как руменей и вгледва се свенливо

    при всяк зефирен стон.

Но гледка аз не зная по-чаровна

от таз да видиш по вечерен час,

че, въз стена — руина предвековна —

седи мома замислена, без глас...

И светлий запад да блещи от слава,

да тъне в злато, в пламък и в пембе,

и тя вълшебно да се очъртава

    в пожарното небе.

Хисар, юли 1883

Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]