Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Уломък

От малък любех аз да пея

един, в свободните поля.

А днес — и днеска пак жаднея

да имам въздух и крила.

Да, настоящето е тясно,

не може то да ме скове,

аз търся ширине по-ясно,

аз търся други светове,

де мисълта се волно вдига.

Не може гордият поет

да носи общата верига

в стремителния си полет.

Той фърка, лута се, блуждае,

един със своята мечта,

той друго чувствува — не знае

тъй чувствува ли и света.

Той дири туй, що тука нема,

когато всичко спи, той бди,

от господа примери взема

и нови светове гради;

той прави, руши и създава,

и мигновената мечта

на много векове предава.

Той преживява тленността.

Простор! Простор! О, оставете

душата волна, без юзда,

у нази всичко прах е клети,

душата само е звезда!

Поетът! Нека той възлазя!

Той няма място, няма час,

и ако той при вас не слазя,

то вий стигнете го тогаз.

Отдайте Колумбу морята,

на ветра дайте волността,

пространствата и небесата

отдайте ги на мисълта!

Пловдив, 1883

Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]