Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Нашто време с шум е

много плодовито,

дружествата, куме,

ражда страховито.

Братства, сказки, трупи —

всичко правим смело.

Всякой ден се лупи

нещо недозрело.

Бърже го прославим

с име безпримерно,

после го оставим

да умре мизерно.

„Та чорт да ги земе! —

някой си ми каза, —

нямам сега време

из калта да газа.

Случай през таз зима

мъчно ще намера,

утре бал ще има —

други ден — венгера.“

— Хай на заседание!

— Та не сме говеда!

Сбогом, бай Иване,

бързам у съседа.

Там щъ права бденье,

чака ме форханът,

страх ме е без мене

да го не захванат.

Прежнята неделя

фръкна цяла платка:

туй се мъчно смеля,

ще ми кажат: патка.

— Хай на заседание!

Три минутки само!

— Я млъкни, Драгане,

що ще правим тамо?

Не мога пошавна!

Отивам у Шишка,

имам една славна

да скроя интрижка.

— Чуйш? От напън много

дружеството умряло!

— Да? Ех, слава богу,

удрайте клепало!

Веч се увоня то,

нека се зарови:

идущето лято

ще измъти нови.

1882

Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]