Обратно към: [Избавление][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Сред селото, на поляна,

гайдата пищи

и хорото се зафана,

буйно се върти.

Моми скачат пременени

с пролетни венци,

до тях с шапки накривени

младите момци.

Пред хоро (каква картина!)

царят е на трон.

В тая весела дружина

весел е и он.

И пред него селци прости

стоят прави там:

царят им дошъл на гости –

празник е голям!

Те се чудят, те ожидат

що ли ще рече!

Доживяха, за да видат

царското лице.

Ала той им дума: „Братци,

седнете и вий!“ –

Всички сядат. Всяко сърце

сладко в гърди бий.

Те в ума си бога фалят

и всички наред

си чибучките запалят,

кат пред своя кмет.

Той ги гледа, той ги пита

с глас приветен, тих

и за хора той ги счита,

става равен с них.

И в очи им се набират

сълзи в тоя миг,

и се чудят как разбират

неговът език.

Гайда ручи и момите.

скачат, рипат с смях,

и провикват се момците

весело до тях.

И при тия прости хижи,

при тоз весел звук

цар забравя слава, грижи,

трон и Петербург.

А пък селци се подръпнат

и другар с другар

се поглеждат и си шъпнат:

„Колко харен цар!“

Свищов, август 1877

(Историята и подробностите в това стихотворение са истински!)

Обратно към: [Избавление][Иван Вазов][СЛОВОТО]