Обратно към: [Избавление][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Ний думахме тогава: О, колко славно време!

Тук скоро ще да видим Траяновото племе,

дакийските витязи, потомците на Рим,

които в тез полета влече барутний дим.

Ний мисляхме какво не за гости си чудесни:

ще ни покажат милост, ще ги посрещнем с песни.

Дойдоха. Веч развяха се волските глави*,

ала пред тях бе мирно, врагът се не яви.

Разпалени за слава, добрите ни съседи

с грабеж и кражби почват най-първи си победи,

села, поля и ниви – там все се запусти,

като че ли премина цял облак скакалци.

Минаха – пак дойдоха! „Фанахме жив Османа,

превзехме Плевен, казват, възседнахме Балкана.“

И след тез думи в наште полета и къщя

прибраха смело всичко, що турчина не щя!

Тършуват, грабат, дърпат неща, пари, товари:

обори и ковчези, колиби и хамбари

остаха празни! Боже! Остахме голи веч!

Това не бе ставало нито под турский меч!

Замаяни, смутени от тия гости страшни,

погледнахме със ужас на дирите им прашни:

къщята ни без покрив! Школата без врати.

Това ли сме чакали?... Главата ни пати!

И дълго ний мислихме какво през нас прекрачи,

дал стадо от герои ил сган от обирачи?

Русе, 1878

Това стихотворение, написано под впечатлението на излишествата и буйствата на румънските войски, минали на българский бряг, и за което сега авторът съжалява като много строго и несправедливо към храбрата румънска армия, дошла нам на помощ в Освободителната война, се остави тука само като исторически документ.

* На румънското знаме има волска глава.

Обратно към: [Избавление][Иван Вазов][СЛОВОТО]