Обратно към: [Майска китка][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Ей, Фатма, бял яшмак покрива

за жалост твоето лице,

но че си лепа и красива –

усеща моето сърце.

От мойте погледи неверни

ти крийш вълшебни красоти,

но видя очи светли, черни,

в кои любов гори, блещи,

и вежди писани и вити,

клепачи дълги над очите,

един албастрен малък нос

и през яшмака ти труфила,

къде си гиздаво увила

коса блестяща като свила

и черна като абанос.

Кога по двора леко тичаш,

въз твоята глава и стан

яшмак и фередже навличаш

и в них закрита ти приличаш

на някой глупав истукан,

в кой толкоз хубости умират.

Уви! Това е ваш закон!

Не бива тебе да съзират

по-други очи; да допират

по-други ръце; само Он,

Он само, ах, благатък бива

да се насища и упива

със твоя лик... снага красива!...

Начесто, Фатмо, правиш ти

да падне твойто покривало

и гледам чудни красоти:

разкошни гърди, лице бяло,

та моето сърце заспало

по-буйно фаща да тупти;

и като бързаш срамежливо

по-скоро пак да се явиш,

ти ме поглеждаш горделиво,

като че ще ми промълвиш:

„Гявурино! По-скоро виж!...“

Обратно към: [Майска китка][Иван Вазов][СЛОВОТО]