напред назад Обратно към: [Първи стихотворения (1870-1876)][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Ода


По случаят на възкачването на първи български народен екзарх на екзаршеский трон в Цариград.

 

Пей, о музо обичлива,

сладко в тоз тържествен ден,

в които правдата надвива

и Фенер е победен.

 

 

С радост българинът гледа

после дълголетен мрак

на свещений трон да седа

пастир еднороден, драг!

 

 

Сребробистрата речица, що с извивки лъкатушни

из зелената морава бързо, весела се лей,

пляска галено вълни си и си дума, и си шушни:

         България ще живей!

 

Птиченцето, що си фърка из въздухът ароматний,

тая драга вест разнося, чурулика и си пей;

и отдето заминува, то казува с глас приятний:

         България ще живей!

 

Всяко сърце благородно тупа с радост, като чува,

че народ със славна битност веч оковите пилей,

що го в жален мрак държали; и при тая вест казува:

         България ще живей!

 

А преминала България след страданья, дни злочести,

вижда черква си свободна и съдбата си, че грей,

и в надежди нови, светли тържествува с цвят и с песни,

         че навеки ще живей!

 

 

Пей, о, музо обичлива,

сладко в тоз тържествен ден,

в който правдата надвива

и Фенер е победен.

С радост българинът гледа

после дълговременен мрак

на свещений трон да седа

пастир еднороден, драг!

 

Галац, 1872, март 15

 


напред горе назад Обратно към: [Първи стихотворения (1870-1876)][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух