напред назад Обратно към: [Първи стихотворения (1870-1876)][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Страдающий пътник


Ба! Не ще да падна като клас отсечен

в туй море бурливо, дето съм увлечен,

          аз не ща умра!

 

Аз напред ща бягам през вълни, през бури,

всяка пречка в път мой ще да се катури

          и не ща се спра!

 

Светските неволи, скърби нетърпими

ми живот съядат и скъсяват дни ми,

          мойте млади дни!

 

Ала аз ща тичам, та докат живея,

на съдбата люта в лице ща се смея,

          на вси и злини!

 

Що да правя друго? Нали. съм създаден,

за да бъда смазан, жален, гол и гладен,

          и нещастен роб?

 

Дето да се скитам, мене ми се чува

нещо и в тъй... зловещо, като че казува:

           „Тоя свят е гроб!“

 

Но в море бряг има, оазис – в пустиня,

тъй и в нашта жизън на скръбта робиня

          зра надежда аз!

 

И тъй с таз надежда, лъжна н злощадна,

сe напред ща бягам; но не ща да падна

          кат отсечен клас!

 


напред горе назад Обратно към: [Първи стихотворения (1870-1876)][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух