![]() ![]() Майски симфонииI
Погледайте, настала е пролет на земята, майска птичка запяла е чудно из листата.
Гората се пробудила, полето се смее, зората се зачудила: сe хубости грее.
Из въздуха възнесена чучулига цвърка... Ставай, душо, из плесена, плесни крила, фъркай!...
Литнах, фръкнах в ефирите – след мен мъгли темни... Как? И тук ли ме дирите, о ядове земни?
II
Не ще плача по модата зарад мойта младост, не ща черня природата в светлата u радост;
не ща като поетите в пролетта да стена... О небеса, що светите, о горо зелена,
о потоци разгалени, о вий, пойни птички, о триндафили алени – младейте се всички!
Разцъфтете се, младости, души без окови, вий, надежди, вий, радости, вий, блянове нови –
ах, отдавна изчезнахте из гърди ми клети! – Вий, горести, там влезнахте, ех – и вий цъфтете!
III
Из улиците димните излязох на полето, да чуя ази химните, що пълнеха небето.
Ластвичките и званките звучаха в упоенье, на ангелите сянките минуваха над мене.
Но глас екнa нечаени на господа във храма: вий, гнили, зли, отчаени, за вас тук място няма!
IV
Звучете, пойни пиленца, шумете, гори млади, играйте, пъстри шиленца, по тучните ливади.
Вам силний бог на правдата живот и хубост даде; куршумът, ножът, брадвата човекът пък създаде.
Но вашите обятия не глождат страховете... Честити! Без проклятия живеете и мрете.
V
Желал бих да съм зрънчице, заровено в земята, над мене топло слънчице да пада през листата,
да бъда там разбудено и в цвете да изникна, и весело, зачудено главичката да вдигна:
за първи път природата прекрасна да здравиша и радостно в свободата да цъфна, да мириша.
VI
Омръзна ми веч врявата и грижите несносни, отидох във дъбравата, при цветенцата росни.
– Я вижте ми качулката, кат кръв е тя цървена – казaa камбула-булката – в моравата зелена.
– Цъфнaх и аз – лайкучката продума; а синчецът: – И аз развих си бучката, разперих си венецът.
– И аз – извика ружката – съм весела и нова! – Аз – клuкна теменужката – за китка съм готова!
И радват се под ясното небе и си бърборат за слънцето прекрасното, лазурът и просторът,
за бляскът на зорницата, за шаровете пресни, за мая, за росицата, за славеите песни.
Поклатих аз главата си – туй племе празношумно пожалих го в душата си – и казах остроумно:
– О, беднички създания на две-три лучи ясни, вий нямате съзнание доколко сте нещастни!
Вий ден цъфтите в драките и мрете непознати: защо ви са тез накити и шароне богати?
Вий зло на ум не туряте и радвате се, бедни! А жегите? А бурите? А стъпките зловредни?
На всичко вий игралки сте. Проклинайте съдбата: кат мен и вие жалки сте творенья на земята!
Отде ме чуха птичките в клоновете зелени, разцвъркаха се всичките, насмяха се над мене.
Гълчат си, чуруликат си, поглеждат ме лукаво... Не удържах язикът си, измъмрах ги на здраво:
Какъв е тоз над моята глава шум, бледословия? – Ний смеем се над твоята глупчайша философия!
VII
Но ето ги пак истите фъркачи шеговити, играят си из листите, безгрижни и честити.
Здрависват се, цалуват се със човките си мали, любуват се, милуват се, че майски дни настали.
Западна мисъл тягостна в душа ми, кат вихрушка... Във таз природа радостна един съм аз без дружка!
И викнах опечалено: Ох, горко ми, линея! За мило либе галено и аз сега копнея;
кат цветето, кат злаците и ази май посрещам; кат пилците в шумаците и аз любов усещам;
и чезна до сърцето си да стисна нещо младо! Ела, мой ангел – дето си, ела, любовно чадо!...
А птичките закискаха и фръкнаха нагоре: Поетът наш, изпискаха, със вятъра говори!
VIII
Зората пукна златата, зарумени небето, и званката крилатата писнa из вишинето.
Отде е таз хармония, що пълни днес въздуха? Тез сладки благовония въз нази кой ги духа?
Трептят, шумят акацийте в градината зелена, аз гледам декорацийте на новата вселена.
Във бряста, във зеленият, шуми народ врабчета... – Ах, днес умрял е геният, умрял ви е поета!*
Врабци, той с вас обичаше свободата и пейше... Зефир, кат теб въздишаше; природо, ти му лейше
в душата тез съкровища; зари! Вий в него гряхте! Вий, небеса, легловища на мислите му бяхте!
Тъжете, днеска геният – приятелят ще ровят... Шуми лесът, зеленият, врабците пустословят.
Скръб никой не показува, не млъква и зефира и гаче всичко казва: Безсмъртний не умира!
X
Накрай небето чистото рой облаци изскачат, над бърдото гористото сърдито сенки влачат.
О гости черни, рошави, о облаци на мая, дъжд, вихър, град ли лошави – що носите, не зная...
Блеснa из тях светкавица, стъмниха се ужасно: пукнaха: гръм, трескавица! Минaха – пак е ясно.
По-весели долините, въздуха и гората, във небесата сините усмихва се дъгата.
Мъгли, които плъзнете в душа ми кат в провала, вий няма да се пръснете от мълний, ни от хала.
Вий вечно там се мръщите, чумерите, пластите, в сълзи се не обръщате, във клетви не бухтите.
И веч луча – небесната – тоз мрак не озарява, дъгата благовестната там веч се не явява.
* Виктор Хюго, умрял по това време (май 1884 г.).
![]() ![]() ![]() |