напред назад Обратно към: [Звукове][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Майски симфонии


I

 

Погледайте, настала е

    пролет на земята,

майска птичка запяла е

    чудно из листата.

 

Гората се пробудила,

    полето се смее,

зората се зачудила:

    сe хубости грее.

 

Из въздуха възнесена

    чучулига цвърка...

Ставай, душо, из плесена,

    плесни крила, фъркай!...

 

Литнах, фръкнах в ефирите –

    след мен мъгли темни...

Как? И тук ли ме дирите,

    о ядове земни?

 

II

 

Не ще плача по модата

    зарад мойта младост,

не ща черня природата

    в светлата u радост;

 

не ща като поетите

    в пролетта да стена...

О небеса, що светите,

    о горо зелена,

 

о потоци разгалени,

    о вий, пойни птички,

о триндафили алени –

    младейте се всички!

 

Разцъфтете се, младости,

    души без окови,

вий, надежди, вий, радости,

    вий, блянове нови –

 

ах, отдавна изчезнахте

    из гърди ми клети! –

Вий, горести, там влезнахте,

    ех – и вий цъфтете!

 

III

 

Из улиците димните

    излязох на полето,

да чуя ази химните,

    що пълнеха небето.

 

Ластвичките и званките

    звучаха в упоенье,

на ангелите сянките

    минуваха над мене.

 

Но глас екнa нечаени

    на господа във храма:

вий, гнили, зли, отчаени,

    за вас тук място няма!

 

IV

 

Звучете, пойни пиленца,

    шумете, гори млади,

играйте, пъстри шиленца,

    по тучните ливади.

 

Вам силний бог на правдата

    живот и хубост даде;

куршумът, ножът, брадвата

    човекът пък създаде.

 

Но вашите обятия

    не глождат страховете...

Честити! Без проклятия

    живеете и мрете.

 

V

 

Желал бих да съм зрънчице,

    заровено в земята,

над мене топло слънчице

    да пада през листата,

 

да бъда там разбудено

    и в цвете да изникна,

и весело, зачудено

    главичката да вдигна:

 

за първи път природата

    прекрасна да здравиша

и радостно в свободата

    да цъфна, да мириша.

 

VI

 

Омръзна ми веч врявата

    и грижите несносни,

отидох във дъбравата,

    при цветенцата росни.

 

– Я вижте ми качулката,

    кат кръв е тя цървена –

казaa камбула-булката –

    в моравата зелена.

 

– Цъфнaх и аз – лайкучката

    продума; а синчецът:

– И аз развих си бучката,

    разперих си венецът.

 

– И аз – извика ружката –

    съм весела и нова!

– Аз – клuкна теменужката –

    за китка съм готова!

 

И радват се под ясното

    небе и си бърборат

за слънцето прекрасното,

    лазурът и просторът,

 

за бляскът на зорницата,

    за шаровете пресни,

за мая, за росицата,

    за славеите песни.

 

Поклатих аз главата си –

    туй племе празношумно

пожалих го в душата си –

    и казах остроумно:

 

– О, беднички създания

    на две-три лучи ясни,

вий нямате съзнание

    доколко сте нещастни!

 

Вий ден цъфтите в драките

    и мрете непознати:

защо ви са тез накити

    и шароне богати?

 

Вий зло на ум не туряте

    и радвате се, бедни!

А жегите? А бурите?

    А стъпките зловредни?

 

На всичко вий игралки сте.

    Проклинайте съдбата:

кат мен и вие жалки сте

    творенья на земята!

 

Отде ме чуха птичките

    в клоновете зелени,

разцвъркаха се всичките,

    насмяха се над мене.

 

Гълчат си, чуруликат си,

    поглеждат ме лукаво...

Не удържах язикът си,

    измъмрах ги на здраво:

 

„Какъв е тоз над моята

    глава шум, бледословия?“

– Ний смеем се над твоята

    глупчайша философия!

 

VII

 

Но ето ги пак истите

    фъркачи шеговити,

играят си из листите,

    безгрижни и честити.

 

Здрависват се, цалуват се

    със човките си мали,

любуват се, милуват се,

    че майски дни настали.

 

Западна мисъл тягостна

    в душа ми, кат вихрушка...

Във таз природа радостна

    един съм аз без дружка!

 

И викнах опечалено:

    „Ох, горко ми, линея!

За мило либе галено

    и аз сега копнея;

 

кат цветето, кат злаците

    и ази май посрещам;

кат пилците в шумаците

    и аз любов усещам;

 

и чезна до сърцето си

    да стисна нещо младо!

Ела, мой ангел – дето си,

    ела, любовно чадо!...“

 

А птичките закискаха

    и фръкнаха нагоре:

„Поетът наш, изпискаха,

    със вятъра говори!“

 

VIII

 

Зората пукна златата,

    зарумени небето,

и званката крилатата

    писнa из вишинето.

 

Отде е таз хармония,

    що пълни днес въздуха?

Тез сладки благовония

    въз нази кой ги духа?

 

Трептят, шумят акацийте

    в градината зелена,

аз гледам декорацийте

    на новата вселена.

 

Във бряста, във зеленият,

    шуми народ врабчета...

– Ах, днес умрял е геният,

    умрял ви е поета!*

 

Врабци, той с вас обичаше

    свободата и пейше...

Зефир, кат теб въздишаше;

    природо, ти му лейше

 

в душата тез съкровища;

    зари! Вий в него гряхте!

Вий, небеса, легловища

    на мислите му бяхте!

 

Тъжете, днеска геният –

    приятелят ще ровят...

Шуми лесът, зеленият,

    врабците пустословят.

 

Скръб никой не показува,

    не млъква и зефира

и гаче всичко казва:

    „Безсмъртний не умира!“

 

X

 

Накрай небето чистото

    рой облаци изскачат,

над бърдото гористото

    сърдито сенки влачат.

 

О гости черни, рошави,

    о облаци на мая,

дъжд, вихър, град ли лошави –

    що носите, не зная...

 

Блеснa из тях светкавица,

    стъмниха се ужасно:

пукнaха: гръм, трескавица!

    Минaха – пак е ясно.

 

По-весели долините,

    въздуха и гората,

във небесата сините

    усмихва се дъгата.

 

Мъгли, които плъзнете

    в душа ми кат в провала,

вий няма да се пръснете

    от мълний, ни от хала.

 

Вий вечно там се мръщите,

    чумерите, пластите,

в сълзи се не обръщате,

    във клетви не бухтите.

 

И веч луча – небесната –

    тоз мрак не озарява,

дъгата благовестната

    там веч се не явява.

 


* Виктор Хюго, умрял по това време (май 1884 г.).

 


напред горе назад Обратно към: [Звукове][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух