напред назад Обратно към: [Звукове][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Кога те погледна...


Кога те погледна

как скиташ се бледна

с небрежни коси

и твоето чeло,

сърдито и смело,

букет не краси,

 

и глупата мода

над твойта природа

остая без власт –

ти будиш във мене

любов, уваженье,

госпожо, тогаз.

 

В богати труфила,

в брилянти и свила

да бих те видял,

аз бих се слuсал,

аз бих те здрависал –

и бих те презрял!...

 

Гордей се, госпожо,

мълвата не може

почерни с петнo

ни твоята бедност,

ни гордата бледност

на твойто чело.

 

Минувай, минувай!

Смях, шопот не чувай,

не чакай поклон.

Ти повеч си нежна

с таз външност небрежна,

с тоз гордия тон.

 

Гордей се, презирай,

ръка не простирай,

скръбта си потай.

Светът – той нехае –

не ще да те знае –

и ти го не знай!

 

Та що? И да знал би –

над твоите жалби

не би се смилил.

На свойто участье

към твойто нещастье

цена би турил.

 

Но ти го не просиш

и кръста си носиш

без ропот, без стон

и, гордо, сърцата,

приемаш борбата

кат някой закон.

 

Бори се, о жено –

понеже й решено

да гинеш в борба,

стой срещу вълните,

посрещай стрелите

на свойта съдба.

 

Яви ти на всите,

що нямат в гърдите

куража за бой,

как малкий едрее,

как слабият грее,

кога е герой.

 

Защото в туй време

за чувства големи

не става ни реч

и който се сблъсне

със вихрите мръсни,

не вдига се веч;

 

защото в челякът

днес чезне юнакът

с душа от мермер

и нему му тряба

макар в жена слаба

да види пример.

 


напред горе назад Обратно към: [Звукове][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух