напред назад Обратно към: [В чужбина 1888-1889][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Когато си сам


Горчив е животът, когато си сам,

когато светът се от тебе чуждее,

когато в душа ти небесният плам,

кат ламба без масло, печално мъждее;

 

когато във цял свят открита душа

не можеш да найдеш – ти свойта да кажеш,

усещаш измяна и виждаш лъжа,

там, дето горещо участие тражиш.

 

Как мъчно тогаз се живей на света!

Отчаянье мрачно във теб се пробужда,

ти чувствуваш страшна навред теснота

и цяла вселена за тебе е чужда.

 

Не знайш към кого ти ръка да простреш,

кому ти да вярваш, къде да се плачеш,

нито де да идеш и де да се спреш –

помазан, отруден от твара, що влачиш.

 

Макар ти да бъдеш и бодър, и як,

и с горда привичка да криеш тегло си,

но има минути, в които челяк

неволно утеха, съчувствие проси.

 

Тогава сърцето ожида, копней

и доста е, мислиш, в туй пагубно време

една заря светла, за да те съгрей,

една топла дума пак да те поднеме.

 

Но няма! И страдаш... и стенеш без глас,

и гълташ сълзи си, готови да бликнат –

от страх да не би, ах, наокол тогаз

язвителен присмех те йощ да подигнат.

 


напред горе назад Обратно към: [В чужбина 1888-1889][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух