напред назад Обратно към: [В чужбина 1888-1889][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Спомени


Аз бях отчаян, аз бях озлобен,

аз бях намразил всичко световно,

но ти ме сгря, мила, ангело нежни,

с твоята ласка, слово любовно.

 

Горещо, дълго аз се упивах

в твойте обятья страстни и жежки

и в любовта си ази забравях

минали мъки – нови по-тежки.

 

Забравях всичко: ядове, грижи,

под дъх любовен злоба заглъхна,

сдобих криле пак, сърце разбито

под нежни ласки сладко отдъхна.

 

Отде се взе ти в пътя ми трудни

изгнаник беден с любов да сгрееш,

сладка отрада и примиренье

с живота в него, жено, да влееш?

 

Помня ги ази онез минути

за мене скъпи, що отлетеха...

И ти сама бе, душо печална,

жадна за обич и за утеха.

 

И ти жеднейше в душа душа си

да излейш волно и без преструвка,

да срещнеш отклик на стон болезнен,

на сълзи – усмих, на плач – цалувка.

 

Горка и сладка бе нашта среща

и кат сън кратка нашата радост.

Раздяла бърза разлъчи люто

две сърца, пълни с мъка и сладост.

 

Прости! Ох, няма да те забравя.

Как се забравят спомени сладки?

Много ли има в тоз живот пусти

таквиз минути чудни, благатки?

 

1888

 


напред горе назад Обратно към: [В чужбина 1888-1889][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух