напред назад Обратно към: [В чужбина 1888-1889][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Есен


Днеска излязох вън на полето.

Пак се засмяла бедната есен,

пак е лазурно, светло небето –

само въздуха – без птича песен,

 

само дървята – голи, без шума,

а в треви няма миличко цвете;

едното слънце, като за глума,

с пролетна сладост над земя свети.

 

Па й говори: „Виж, аз те грея

с мойте най-нежни лучи небесни,

сила и младост щедро ти лея...

Де твойте рози? Де твойте песни?“

 

– Ох, цветя, песни (шъпне тя тамо),

не ми се мислят – веч иде зима...

Топличко искам, топличко само,

по-длъжко време, слънце, топли ме!

 


напред горе назад Обратно към: [В чужбина 1888-1889][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух