напред назад Обратно към: [Непечатани приживе стихотворения][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Към природата


Природо прекрасна, природо всесилна,

що пълна си с дарби, с богатства безчет,

с кои ни обсипваш кат майка умилна

и с хубости дивни пленяваш ни глед.

Безбройни години минaли са вече,

откакто създател могущий, велик

с едното си слово из мрак те извлече

прекрасна, безкрайна и вечна... във миг!

На векове дълги живота прекара,

минаха, изгниха без диря, без глас,

но ти, о, природо, ни вехта, ни стара,

си млада и нова как в първий си час!

И днес пак тъй чудно се синьо вълнува

туй девствено було над твойте гърди,

де слънцето свети, де месецът плува,

де бляскат безчетни лампади, звезди!

И днес пак тъй утром във огън и в злато

възтокът далечни лъщи, пламеней

и в пролет цветуща в теб всичко богато

се кити, младее, мирише и пей.

Деца ти из твойта утроба родени,

що с майчина милост отглеждаш, кърмиш,

цъфтеят, па гинат на твойте колени:

но ти се не бърчиш, ти пак си блещиш.

Ти синове нови наново извличаш

из гърди плодливи и там ги люлейш,

и заран се лепо и с дражест накичаш

засмяна и цветна и мирост им лейш.

Обичам, природо, във часове мирни

да гледам на тебе със жадни очи

на гледки, картини обайни, обширни,

в които ръката всесилна личи.

В туй нeбо пространно, кое се пъстрее,

и горите високи със снежни чела,

в туй бляскаво слънце, що пламенно грее,

в морята бурливи с бездънни легла

аз виждам ти как си чудесна, безкрайна

и колко велик е създателят твой,

и колко съм малък, и твар тук нетрайна,

ничтожен кат атом във твой шир и брой!

Какво по-велико от твойто величье?

Какво по-прекрасно от дивний ти лик?!

О, слава на тоз, що тъй мъдро те кичи

и пълни с хармонья, със сладост, с светлик!

Не си ли ти отзив на мъдрост всезнайна,

творенье гигантско на мощна ръка?

Не е ли в теб видна таз личност нам тайна?

Не е ли вплътена в теб, тъй да река?

Не всуе човекът лишен от лъчите

на светлий източник, с дух немощен, слаб,

от толкоз величье ударен в очите,

божил те, кланял се, мислил се твой раб.

Поети, теб чеда любими, щастливи,

кои си дарила с най-редкий си дар,

не в тебе ли черпят тез мисли светливи?

Не ти ли им вдъхваш тез песни и жар?

Най-сетне в теб само, във твойте прегръдки

нетленни и драги, о, майко света,

духът ни отруден от светските мъки

намира утеха, покой, радостта!

 


напред горе назад Обратно към: [Непечатани приживе стихотворения][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух