Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Песни мне мешали быть бойцом,
Мне борьба мешали быть певцом.
Некрасов

И ти, Музо тиха, най-подир и ти,

много гърди мирни, без да щя, смути.

Завистта потръпна, злото се зачуди,

кога чуха, твойта песен че ги буди.

Кой е тоз, казaха, дето днеска смей,

кога всички спиме, окол нас да пей?

Тоя глас ни бърка, много ни досажда.

Нека го задушим, той едвам се ражда.

Бухайте, грачете – както ний си знайм,

ний да пейм не можем – нека да ругайм.

Дълго сме немели, кат мрамор корави:

нашето мълчанье ням го не направи.

Нека го задушим, нека мре тоз бяс,

дето смей да пее, без да пита нас!

Тъй си хоратяха, на съвет събрани,

бухалите слепи и дъртите врани.

Няма аз да млъкна, злобни духове!

Няма да ме сплашат ваште викове!

Гробно ли мълчанье, рев ли побеснел

около царуват, аз ще бъда смел,

ази ще приема мълчешком борбата,

без да спирам мойта песен фърковата,

без да чакам ваший благосклонен взор,

нито дума топла в тъмния простор,

без да питам кой ме приветливо слуша

или кой уши си гневно ги запуша:

чест и одобренье аз не съм искал

оттам, отде чаках удари и кал.

Ех, няма да млъкна по вашто желанье,

защото в мен има някакво съзнанье

на сила, на младост, кое ме крепи,

и някакъв огън, кой вечно кипи...

Защото аз любя, тъжа и мечтая

и мисли неземни в душата си тая,

защото усещам, че на тоя час

с мен е всичко младо и свежо у нас,

всичко, дето вярва и чувствува силно,

с кръгозори нови, с надежди обилно;

защото аз млад съм, но много страдaх

и чувства големи в душа си набрах;

защото отдавна счупил бих таз лира,

да не би имало кой да я разбира,

да не бях аз чувал някой братски глас,

млад, великодушен (той не бе от вас),

който ми мълвеше: имай вяра в себе:

много души жежки днес въздишат с тебе!

...............................................................

................................................................

Ах, животът пълен е с пошлост дълбока,

животът – арена за борба жестока,

едно поле бойно, дето всяк герой

пътя си пробива само с тежък бой.

Там го чака цял рой от страсти свирепи,

апатий, бездушье, егоизми слепи,

зависти ръмжащи и глухи вражди,

що тайно замерят силни му гърди

и готвят му яма да падне дълбоко,

задето е смеял да гледа високо.

И борецът няма ни мир, ни заслон,

защото, по някой фатален закон,

доброто пред злото милост не намира

и всичко, що свети и що не умира,

оставя в борбата някой кървав път

и някое име трагично в светът;

всяка една крачка, всякоя идея

има свойта жертва, своя Прометея;

всичко, дето гони една висша цел:

поетът, героят, мислителят смел,

работникът честни – жреци на светoто –

имат от борбата рани на челото!

Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]