напред назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Татунчо


Татунчо страшен хайдутин

дошъл на гости у майка.

Стисна го майка, прегърна,

зарони сълзи, завайка:

 

– Ела си, синко, в селото,

из тия пусти балкани

не ти ли, синко, омръзна?

Хайдутин майка не храни.

 

Продай си пушка хайдутска

и остра сабя змеица,

купи си рало, волове,

ори, засявай пшеница,

 

пшеница бяла на угар,

та татка, майка да храниш

кат всички хора христени,

честит домовник да станеш.

 

Послуша майка разбойник,

мени френгия на рало.

Оре Татунчо и сее,

дивu голямо и мало.

 

„Къде се й, казват, видяло

хайдутин нива да сее?“

Татунчо пори браздите,

хайдушка песен той пее.

 

Полето равно, широко.

Манафи черни из друмът

насам си яхат, препускат,

Татунча питат и думат:

 

– Орачо, прости орачо,

от Стамбул града ний идем,

Татунча, силни войвода,

юнак чутовен да видим.

 

Кажи ни кой е Татунчо,

далеч оре ли от нази? –

Орач им тихо продума:

– Татунчо сам е пред вази.

 

Манафи чудом се чудят

дали орач ги не лъже...

Бръкнаха в скъпи дисаги,

развиха свилено въже.

 

– Я ставай с нази, Татунчо:

нас царя тука изпрати,

та теб да фанем, да вържем –

ще вземем инак глава ти.

 

Татунчо нищо не рече,

издигна тежка копраля,

в манафи черни втурнa се

и люто трепи, струпаля.

 

Едни кат пилци бегaха,

а други мъртви остаха.

Татунчо мъртви съблече,

кемери тежки извлече.

 

Па рипна, в къщи отиде:

– Вземи туй, мале, имане!

Ти право беше казала:

Хайдутин майка не храни.

 

1884

 


напред горе назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух