Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]

С гора се Либен прощава:

Прощавай, горо зелена,

и вие, хладни усои,

и ти, Камчио студена.

Откак съм тука хайдутин,

сега е седма година,

червено знаме развявам

и водя върла дружина.

Омръзна, горо, омръзна

животът пусти юнашки,

човешки кърви досаждат,

дотегват клетви сирашки.

Сърце ми гладно и жадно

за женска обич, милувка,

ръцете искат прегръдки,

устата – сладка цалувка.

Аз тръгвам либе да диря,

девойка отбор порода,

на мен прилика да бъде,

на твоя, горо, войвода.

Прощавай, горо, сполай ти

за твойте сенки букашки,

за твойте извори хладни,

за твоя въздух юнашки.

Гората сявга немее,

сега продума гората;

– Иди със здраве, войводо,

и чул ти господ молбата.

До днеска аз те прегръщах,

поях, обличах и хранех,

от майка повеч, от либе

те галех, милвах и бранех.

С ветрец планински хладях те,

легло ти с шума покривах,

на мойте пазви те галех

и с чудни песни приспивах.

Със тебе весели бяха

потоци, пилци, букаци:

сега гора ще повехне –

гора вирее с юнаци.

Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]