напред назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Визитите в Пловдив


Когато празник има

със визити и гости,

мен ужас ме обзима,

кат пред велики пости.

 

И мръща се отчаян,

и към небето питам:

ах, трябва ли кат смаян

и днеска да се скитам?

 

Сто вратни да отварям,

сто калове да газа,

сто пъти да повтарям

една и съща фраза:

 

– Добрутро, господине.

– Какво сте? Живо, здраво?

– Калта е гъста нине.

– Таз заран бе мъгляво.

 

Хай пак се ти обличай,

пак шапката си турвай,

по честният обичай

във други дом се втурвай.

 

Излезеш пак и грабаш

бастун, палто, капела,

готов в калта да цапаш

със съвест възкипела.

 

Но ей, че си забравил

там ганта си проклети,

а някой ти оставил

калошите си вети.

 

И бягаш ти из друмът,

а тебе ти се чини,

че портите ти думат:

любезни, почети ни!

 

Завчас ти някой сваля

цилиндра и се хили:

„Приятелю, у Каля

главите сме менили!“

 

Ах визити, ах гости,

обичаи досадни,

за нашто общество сте

тирани безпощадни.

 

Под вашто иго всяк е

осъден, окаянен –

в такива дни челяк е

най-малко християнин.

 

И злобно той се въси,

кълне кат баба стара –

и със светците тръси

причина да се кара.

 

Пловдив, 1882

 


напред горе назад Обратно към: [Поля и гори][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух