напред назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1881-1885][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Две вълни


В зелената горица

зефирът вей едвам.

Пред мен се лей Марица

унила кат вдовица

и аз й думам там:

 

Обичам твойта песен

и тихият ти стон,

и твоя бляск размесен,

и твоя бяг отнесен

във синий хоризон.

 

При твоето шумтенье,

изпълнено с печал –

и в мене нещо стене.

Аз падам в размишленье

за общият ни дял.

 

Душата ми и тя е

кат твоя муден бяг,

вълнува се, блуждае,

въздиша и не знае

към кой отива бряг.

 

Кат теб и тя почена

живота си без грях –

без яд, без кал, без пена,

игрива, развълнена

като детински смях.

 

До извора си близка –

без минало бе тя,

без скръб, без злоба низка

и любеше да киска

със малките цветя.

 

Кат теб и тя растеше

кристална и добра,

с небето хоратеше,

живота й личеше

на песен, на игра.

 

Уви, но днес е мътна!

След толкоз злочестий

кат теб е прашна, плътна:

тя много бури глътна –

и страсти, и помий...

 

И няма вече сила

да дойде в бистрина,

да стане чиста, мила,

тъй както ти към Рила

не можеш се върнa!

 

Пловдив, 6 април 1882

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1881-1885][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух