Обратно към: [Непечатани приживе стихотворения][Иван Вазов][СЛОВОТО]

О, ти, която и да си,

жена ил демон, ангел, фея,

ти, що крилата ми скъси

и ме скова кат Прометея,

и мойто сърце раздроби

като стъкло, на ситни части,

и в моята душа уби

свети мечти, високи страсти,

да знайше колко сили, гений, мощ

убиваш ветрено, безпечно

и фърляш тая черна нощ

на всичко, що е в мене вечно,

че не сърце, не къс месо

в гърди ми страдните убиваш

без страх, с безоблачно чело –

а цели светове затриваш.

Да знайше ти... Но ти не знайш,

душа невежествена, мила,

и нивга няма да се кайш

за злото, що си причинила.

1882

Обратно към: [Непечатани приживе стихотворения][Иван Вазов][СЛОВОТО]