Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Навръх Курубаглар, засмяната могила,

посипана с синчец и теменужка мила,

седях безгласен, сам. И моят смаян взор

потъваше,пиян, в широкий кръгозор,

в зелените нивя, полета с вид градински,

обгърнати с венец от върхове планински.

И кацах ту на Ком, ту друг лазурен връх

приемаше ме гост... И сладък полски дъх

разливаше се там – от хиляди букети,

бликнaли кат гора на бога под ръцете.

Понявга пъдпъдък из шубраката, сам,

обаждаше се мен, пищеше: „Кой е там?“

А славей, нежен син на музите и мая,

последний си куплет допяваше.

                                                       Не зная

как тъй, отде, кои – из ближния шумак

изфръкнаха със вик девойчета рояк –

засмени, гиздави, напети пеперуди –

и на едно дръвче фърлиха се кат луди.

(То тръносливка бе, нависнала от плод,

величествена цел на техния поход.)

О щурм, юруш! Берат, нападат, брулят бясно

незрели плодове и кисели ужасно –

с омбрелки и с ръце; и шмулят, и ловят,

и тръносливките над тях кат град валят.

Дръвчето пъшка зле, клоновете се чупят;

по-младите без страх катерят се по трупът,

потъват в шумата. Ужасният грабеж

кипи и всеки миг той става по-горещ...

От гласове и шум дръвчето заехтява,

цял облак от врабци там сякаш зацвъртява:

– Тоз клон брули мари! – Качи се, Кино, там!

– Що грабиш кичора? – Ралу, не те е срам!

– Я тръскайте мари! – Берете! – Уха! Буря!

– Ох, мале, джебът пълн и няма де да туря! –

И бедното дръвче пращи и скърца с плач

и позив праща глух към полския пазач.

И кат че град го би, постла земята с шума,

със чекори и плод и като болно клюма.

А малкият отряд с велик трофей богат,

с победоносен смях побягна пак назад,

през шубраките там, под сенчестите дъби,

със бузи румени, с изскоминели зъби.

Деца, завиждам ви! Завиждам от сърце

на ваший кръшен смях и весело лице,

и кражба ангелска... (когато порастете,

вий с повече успех сърцата ще крадете);

завиждам ви, деца, напомням си и аз,

кога съм радости изпитвал като вас

печелял съм трофеи и същите победи

над вошките назрели на нашите съседи;

когато бях честит и във живота нов,

не знаех що е скръб, омраза и любов,

и вярвах в един бог там горе в небесата,

кой пази слънцето, нагледува земята;

кога безгрижен бях, кога щастлив и прост

не се замислювах пред никакъв въпрос,

и тоз живот не бе за мен една проблема,

обгърната със мрак, коя отгадка нема,

и никой нямах аз порутен йощ кумир,

и бях най-весел гост на жизнения пир,

и бъдещето ми с надежди бе богато,

кат с кичурите туй дръвче, от вас обрато;

и любех всичко аз в вселената широка:

въздух, свобода, звяр, човек (освен урока

по аритметика и селския пъдар!).

Деца! Що не бих дал да имах първий жар

във чувствата, в кръвта, от зло да не разбирам

и в нищо извор жив от щастье да намирам.

В смеха да сещам драгост и в съня – покой,

а празник дойде ли – цял свят да бъде мой.

А не като сега, с безчувствье по челото,

да срещам равно аз и злото, и доброто,

зората и нощта, декемврия и май –

в природния триумф душа ми да ридай.

Деца! Отдал бих аз – тъй смазан, безутешен

(прости ми, боже мой, тоз егоизъм грешен) –

широки си мечти, полетите си смели

и тежкий капитал от знанья, опит зрели,

и скудний лавър мой, със кървав труд добит,

да можах тоя час кат вас да съм честит,

да се повърна, млад, във ваший свят вълшебен,

отдавна веч за мен изминат и погребен –

да пия радостта из извора й чист,

да почна книгата от първия пак лист,

де още е далеч трагизмът на конеца,

доде е неначет и росен йощ венеца

на мойте блянове; да можа като вас

живота – тоз пелин – да найда меден аз,

и тръносливките, прекисели, зелени,

по-сладки от нектар, да се покажат мене!

Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]