Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Поточето, размръзнало, клокочи

из глухата ливада и светлей;

поточето играе и бърбочи,

кат малко птиче будна песен пей.

То пее, веселй се и празнува,

че ледните окови разломи,

че види слънцето и бога чува,

че волно диша, волно си шуми.

О боже, дай таз радост и таз песен

на роб, на узник – Лазару в гроб тесен,

на всяка жива твар в неволя зла;

на тъмний ум, задръстен с заблужденье,

на окованото сърце, що стене,

и на душата, жаждуща крила!

Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]