Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]

И рекох си друг път, кат гледах весел рой

девойчета, че с вик и смехове, и бой

щурмуваха една овошка във полето –

аз рекох си: „О, как боли ме на сърцето,

тез светли часове че минаха за мен,

кога и аз съм бил незлобив и блажен,

кога съм радости внушавал най-невинни...

И що не бих дал аз, в безгрижните години

детински пак да се възвърна възхитен!”

Уви, защо? Защо? Каква утеха мен –

да искам връщане – към дето се не връщат,

да жаля зарад дни, кои се не размъщат

от нищо – битие без бури, без живот –

де волята не знай ни гордост, ни хомот...

Далеч, далеч от мен желанье детско, смутно,

смутило моя ум в униние минутно.

Душата ми жалей не вас, беззлобни дни,

безпечни радости, безгрижен смях, песни,

възторги милички и сладко прозябанье –

живот на птичето, без цел съществованье...

Не вас жалее веч душата ми, не вас,

когато тя позна друг свят и друга сласт

и в ваште ясните, но тесни кръгозори

не би желала тя сега да се затвори;

не можете ми дa вий истински живот,

живот богат, живот с борби и труд, и пот,

и страсти, и любов; нито онуй блаженство,

което състои в ламтеж към съвършенство,

в свободни устреми, в възвишени мечти

за слава, за добро и в подвизи свети,

и в гордото онуй мъжествено съзнанье

за нашата в света задача и призванье!

Така. И що от туй, че мъките, скръбта

нам всеки светъл час отравят на света?

Че наший път е веч верига от съмненья,

несбъднати мечти, измами, заблужденья...

Че пладнята минa, че близко е нощта,

когато ще: прости! да кажем на света,

на синия лазур, на слънце, на земята –

таз люлка жалостна на злото, на теглата!

Ех, толкоз по-добре. Закон неотменим

виси въз всички нас и всички ще платим

данта си на скръбта, на тленна си природа,

и гробът е изхoд към вечната свобода.

Деца! Вий, чийто вик и музика в смеха

и жизнерадостност смутиха ми духа,

и вий ще стигнете във оня трезв предел,

кога животът ви ще има смисъл, цел,

и кръгозор широк открие се пред вази,

богат с вълнения, със други веч талази...

И с нови жажди там, и мъки, и мечти

сърцето ви горкo безумно затупти...

Когато любовта – дар лют и благодатен,

на всяка жива твар от вишния изпратен –

у вази заяви велики си права,

и в вашите сърца и в вашата глава

нов бог се въцари и нов ви мир посочи,

и страст, копнеж, тъга... засветят в ваште очи.

Деца! Ще дойде час – не е той тъй далеч, –

когато мъчно вий ще се познайте веч,

и кукли, книжки, бяг и лудата охота

за щурм на вошките – със други щурм в живота

ще се сменят, деца – и славното си бреме

ще всякоя от вас юнашки да поеме

и ще узнаете какво е нещо то

обществен идеал, призвание свето –

кат майки, либета, съпруги и гражданки...

Деца, вий, мънички Ралу, Маньо, Иванки,

лудувайте сега – пред вас е още май;

нектарът в чашата изпийте го докрай,

вкусете радостта на вашите годинки,

бъдете хубави, щастливи, кат богинки!

Желая ви, деца, това и занапред –

през дългия ви път из тоя шумен свет.

Щастливи сте сега – бъдете и до гроба –

и завист никога, разкайване ил злоба

във ясни ви души чер мрак да не внесат,

нито отровен яд и никой, никой път

да нямате защо годините си тие

нито на миг, кат мен, да пожалейте вие...

1891

Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]