Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Девойка млада, болна, бледолика,

при прага гробен веч – навън погледна.

Видя зимовен ден, фъртуна ледна

и с глас уплашен трепетно извика:

– Ох, не ми се мре! Във пръстта студена

не ми се ляга, под леда корави!

Смили се, боже... боже, дай ми здраве,

да видя пак цветя, трева зелена.

*

Настана пролет. Всичко се засмело:

небе, земя и птички. А момата

пред прага гробен веч, с климнaло чело,

пак пъшка: – Ох, миришат ми цветята

на младост, искам да живея още –

да гледам слънчице, да дъхам сладко,

да слушам славея през майски нощи –

такава пролет съм виждала рядко!

Умря девойка млада. Тежка коба!

Гърди вледени вече не копнеят.

Ветрища есенни плачевно веят

и люшкат сухата трева над гроба.

Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]