Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Заник слънце. Небеса усмивка

румена от запад осиява,

Витоша с зари пурпурни се венчава,

морно поле чака мир, почивка.

Тихо шушнат в сладкий здрач вечерни

листи. Мръква. Пламва от светила

неброени свода син, безмерни,

дреме мъка светска, скръб, теглила.

Бог един в бездъньята небесни

бди със пръста на уста и гледа.

На въртящите се роеве от бесни

мирове той сякаш мълком заповеда:

– Тихо, кротко! В вашето фърченье

вихрово шум, трясък не правете

и на люлката на вечното мъченье –

на земята – краткий сън пазете.

1895

Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]