Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]

В призвездния предел, във синий хаос, дето

аз дигам своя лоб, де вечен е покой,

един ден чух гласа на бога от небето

(аз близко съм дотам) и тъй мълвеше той:

„Създадох тоя свят величествен, омаен,

с слънца го озарих и с хубости покрих;

но в творческий си мах, в един порив нечаен,

при други чудеса – човека сътворих.

И оттогаз насам, през хиляди години,

таз клета твар пищи и нямам мир ни миг

от ропота й лют: на небеса ми сини

хармонията тя смущава с тоя вик.

Сбъркaх! Погрешка зла!... Защо ми бе тогава

дух, разум и сърце да вдъхвам на калта?

В най-висшата си твар, венец на мойта слава,

създадох си един товар на съвестта!“

Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]