напред назад Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]



V. Върхът


С един небесен дух, прекрасен серафим,

веднъжка имахме беседа във ефира.

Внезапно гордостта, бяс в мен неукротим,

издигна своя глас и викна към всемира:

 

„Коленичu! Монблан съм аз, върховний цар

на вси безкрайности, височини и бездни.

Въз моя бял венец, блеснал с елмазен жар,

отмарят се ноще керваните небесни.

 

Благоговей пред мен, о свят човешки... Край,

последний тук предел на висшето – Монблан е;

един ден слънцето ако угасне, знай,

от мене ще го ти запалиш пак да пламне!“

 

– Смири се – ангелът продума ми светu, –

връх по-горд, по-висок да ти покажа мога:

тоз връх е милостта! Ако си близко ти

до синьото небе – той близко е до бога!

 


напред горе назад Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух