Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Стоя разбуден, сам,

потънал в мисли, ням.

Навън фъртуна вие,

реве среднощний мрак;

часовникът ми бие:

    тик-так, тик-так!

Измина младостта,

измина радостта.

Минута след минута

фърчи със бесен бяг,

изчезнува нечута...

    Тик-так, тик-так!

Безбройни часове,

рояци векове

така са сe бегaли...

От тайнствения бряг

не са се йощ връщали.

    Тик-так, тик-так.

Що значи тоя звук?

Той мярката е тук

на ми́гът и на века,

към гробния ни праг

водачът, кой не чека...

    Тик-так, тик-так.

Стоя разбуден, сам,

потънал в мисли, ням,

навън фъртуна вие,

реве среднощний мрак,

часовникът ми бие:

    тик-так, тик-так.

София, 1900

Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]