Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Зад сини чуки слънце се затули.

Сгъсти се здрач и нощний мрак забули

       страдалний морен мир.

Премина ангел тихо по небето –

въз мъките, скръбта на битието

       разля врачебен, сладък мир.

И фръкна пак към царството на бога,

де правдата на славата в чертога

       тържествено цари.

Видяха го трепливите звездици,

кат пролетя през техните граници,

       извикаха му: – Ангел, спри!

Отдека идеш? – Ида от живота,

от мъките, от земната голгота,

       от вечний на сълзите мир –

там, де любов, вражди кипят – продума

светият ангел и пое си друма.

       Потъна в тайният ефир.

И дълго те копнеяха смутени

в пространствата си пусти и студени

       над таз вълшебна реч: Живот.

Минуват, бягат, идат вековете,

а няма да вкусят те нивга, клети,

       от тоя забранени плод.

1899

Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]