напред назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Димитровче


Акацийте повехнали на двора;

на туите премяната зелена

линей, посърнал здравец до стобора,

брезата тръпне, цяла позлатена.

 

Шуми в листата есен побледняла –

от техний свод зелен по-драг не знаех,

и пейката е там осиротяла –

на сянка дето аз четях, мечтаех.

 

Повехнала и малката градинка,

що майка ми с любов редеше; рано

слана попари скромната латинка...

Димитровчето още е засмяно.

 

Живей, цъфти и радост то възбужда,

едничко в таз природа потъмняла;

но с радостта – и смутна скръб пробужда,

кат нещо, що говори за раздяла...

 

Ще клюмне то – за гробната почивка,

при първий сняг ще клюмне то главица –

на лятото последната усмивка,

на слънцето последнята несница!

 

София, 1899

 


напред горе назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух