напред назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Коя е тя?


(Живите души в спалнята ми)

 

В нозе ми, на леглото ми железно,

изписана е прелестна глава.

В очите й грей небесна синева,

устенце розово се смей любезно.

Чий бил е тоя поглед, пълен с плам?

Кой образ е възпроизведен там?

Слугиня ли? Шивачка? Ил кокетка

графиня, що в салоните блестя?

Мома ли селска мойта е съседка?

           Коя е тя?

 

Над мене – други лик: с коса разстлана

по рамена – красавица. Тя веч –

испанка, знам – по страшни взор, кат меч,

по името, що там стои: Хуана.

Чий лик художникът е рисувал,

душа и страст навеки му е дал?

Кого тез страстни очи са горели?

Туй младо сърце за кого пламтя?

Чие са име тез уста шептели?

           Коя бе тя?

 

Килимът на стената представлява

една сърна с изпулени очи,

с куршум в снага, пред хрътки две търчи –

застигната в зелената дъбрава.

Ужасен символ на триумфа клет

на зъл въз благ във тоя божи свет!

И сякаш чувам как и́ бий сърцето,

от злоба дето нивга не туптя,

и нейний поглед плах кълне небето...

           Коя бе тя?

 

Над портата – е сцена друга тъжна:

там ладия, във ветрове, мъгли,

разбива се о страшните скали –

със бездната се бори безоръжна.

Талази пенести налитат с гнев.

Аз чувам техний тържествующ рев,

как плачат мачти и платна раздрани,

сред бурний вой, де смърт я връхлетя –

предсмъртното й, ужасното й стенанье...

           Коя бе тя?

 

Една душа тук жива още има,

невидима, безплътна, като блен.

Заспя ли, бдя ли – тя е сe при мен,

дружи, милее ме и тирани ме.

Заглъхвам ли – тя дума ми: „Звучи!“

Отпадам ли, тя шъпне ми: „Фърчи!“

„Мисли!“ – когато цял свят спи, отдъхва,

за труд упорен дига ме нощя

и скръб всемирна в песнята ми вдъхва.

           Коя е тя?

 

София, 1900

 


напред горе назад Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух